дата: 20.11.2009
През лятото, както и повечето българи, предпочетох да прекарам ваканцията си на гръцкото крайбрежие. Намерих си туристическа фирма, платих си таксата и се подготвих за едноседмична ленива почивка край топлите води на егейския бряг. Отпътувахме рано сутринта от Свиленград, а крайната точка бе малко курортно селце близо делтата на р. Места - Кирамоти. Накратко - пътуване, което на пръв поглед не обещаваше нито приключения, нито трудности, нито пък срещи с впечатляващи туристически обекти, както е прието да се рекламират подобни начинания.
За разлика от повечето пътници, които в ранния час потънаха в сън, аз изпаднах в размисъл. Престоеше ми да се докосна до никога непосещавани от мен земи, миналото на които обаче познавах, при това най-вероятно по-добре от съвременните им обитатели. В съзнанието ми изплуваха спомени за разкази, уроци и книги, които до този момент бяха изградили представата ми за Западна Тракия. Цялата работа е в това, че за добро или за лошо съм историк, на това отгоре родът ми произхожда от Дедеагач – днешния Алесандруполис.
Но, да караме подред. Цялата работа започна ето така. Преминахме през граничния пункт и по равната, съвсем европейски изградена магистрала, се отправихме на юг, право към Егейско море. Автобусът се движеше успоредно на р. Марица, така че през голяма част от времето можех да виждам водите й, а също и най-западните земи на съвременна Турция. Помислих си, че това е трасето, което е било предложено на България, за да бъде осигурен излазът й на Егейско море, след поражението в Първата световна война, когато отвоюваната по време на Балканската война Западна Тракия е била отнета от България и предадена на Гърция. Политиката, националните идеали и интересите на балкански държави рядко обаче са имали допирни точки помежду си. Е, щом сме нямали възможност да използваме трасето, по което днес минава тази магистрала за свободен икономически излаз, тогава нека я използваме, за свободен достъп до топло море.
Скоро в дясно от пътя се появи възвишението на град Димотика (от гръцки Стени близнаци), наречен така заради двойните крепостни стени, които са защитавали града през Средните векове, а части от тях все още могат да бъдат видени от любознателните туристи. Малък град, с население от около 9 000 души, но е родно място на трима владетели на средновековни империи – императорът на Нийската империя Йоан III Дука Ватаци (1222 – 1254), византийския император Йоан V Палеолог (1332- 1391) и султана на Османската империя Баязид II (1447 – 1512). Стори ми се впечатляващо, приблизително на всеки 110 години, този малък град е раждал личност, която променя хода на световната история!!!
Мисля че приблизително по времето, когато в главата ми се появи точно този исторически апломб, в дясно от пътя се появи сякаш сред нищото сладкарница, а шофьорът ни покани да слезем за почивка. Отбийте се, ако ви се отвори път натам! За мен беше удоволствие да опитам ръчно приготвения шоколад.
Пътят продължи все на юг, докато не достигнахме до Александруполис – град, който е свързан отново с историята на Българското възраждане, с историята на българските победи и поражения от началото на XX в. Като оставим настрана наистина приятната разходка по крайбрежната алея с фара, който туристическите агенции рекламират по неизвестни за мен причини като прочут, за любителите на миналото може би ще е интересно да се отбият в построената за първи път през XIII в. митрополитската църква „Св. Никола”. Иначе, в формиралия се едва през XIX в. град Александруполис, макар и сравнително голям за понятията на тази част от Гърция, не са се раждали променили историята на човечеството личности. Аз лично бих допуснала едно съвсем дребно изключение, което визира собствените ми баба и дядо, но този факт споменавам по-скоро от синовна признателност и не вярвам, че той може да направи вашата разходка из града толкова сантиментална, колкото се оказа за мен.
След Александуполис, пътят променя посоката си и тръгва на запад, а в дясно от него се извисяват Родопите. Без съмнение чудна гледка за попадналия за първи път в тези земи българин. За разлика от нашата вечно зелена, заради многото иглолисти насаждения, част от тази планина, останалите на гръцка територия склонове са обагрени в охра. Долавя се дъха на Средиземноморието!.Залесяванията са съвсем малко, а от пътя се виждат само меки склонове обрасли с храсталаци. Красиво е, но необичайно за свикналия със зеления цвят на планините българин!
Следващата спирка по маршрута беше Комотини, град известен ни и със старото си име - Гюмюрджина. Тук отново не откриваме традиционните за останалата част от Гърция исторически паметници или признаци на елинизъм. Атмосферата на града ни връща по-скоро към спомени, свързани с македоно-одринските борби на българите от късния XIX и ранния XX век, макар че в този район отдавна вече ги няма българските села. Доколкото обаче модернизацията и европеизацията на страната може би най-слабо са повлияли този район, имаме възможност да попаднем в старата чаршия, запазила до голяма степен архитектурния си облик отпреди стотина години. За това допринася запазилия се висок процент турско население в града, заради което е запазена и стара джамия в централната част -нещо толкова нехарактерно за други райони на Гърция. Около джамията попаднах на много близък до представата ми за Ориент пазар, на който дребни търговци седят по турски, облечени по традиционен мюсюлмански маниер и продават дреболии, така както съм си представяла, че се е случвало в старите възрожденски чаршии.
Мюсюлмани има и в следващата спирка по трасето – Ксанти, само че те говорят помежду си на характерен родопско-беломорски български диалект. Нищо чудно, българи-мохамедани са! Наричат себе си ахряне. В българската памет този град е свързан с производството и с търговията с тютюн, това е бил и главният поминък на населението там. На този занаят се е дължал и просперитета на Ксанти до началото на ХХ в. Ксанти е забележителен и с запазените църкви от византийско време, както и с подземните гробници, които датират от II век преди новата ера – отбийте се и там, има какво да ви зарадва.
Изобщо, ако човек пътува внимателно през градовете на Западна Тракия, може да успее да усети духа на миналите столетия, да си представи старите чаршии, така както са ги обитавали „българите от старо време”, а и не само българите. Все пак в земите на Западна Тракия през времето на Османската империя са били обитавани от десетки националности, идвали са пришълци за търговия или гурбет, били са свидетели на трагични исторически събития и паметни победи. Накратко, за разлика от останалите окончателно пригодени за туристите маршрути и непоправимо модернизирани райони в голямата част от съвременна Гърция, в тези земи може да усети вече отдавна отминалият балкански космополитизъм, смесицата от култури, религии и традиции, които са успели да се съвместят.
След тази последна спирка по маршрута, пристигнахме в Кирамоти. Прекрасно място на брега на Егейско море, което доскоро е било само едно малко рибарско селище, точно срещу вечния остров Тасос. Това обаче е една история, която ще Ви разкажа по друг повод.
Текст: Калина Пеева
Няма коментари:
Публикуване на коментар