Зад синора

Божидар Чеков -По пътя за България

В колата бяхме трима. Яна, единствената българка - главен редактор на френски месечник. Стоян - студент в Брюксел и моя милост, в случая шофьор на старото "Пежо". Напуснали бяхме Солун преди повече от два часа. Настроението беше тягосно, първо защото температурата гъделичкаше 45 градуса и старата кола не разполагаше с никаква охладителна уредба и второ, на мен и на Стоян ни беше писнало от инструкциите на Яна. Тя седеше до мен с нос залепен в картата на Гърция и сечеше пискливо резмахвайки пръст : "направо, надясно, наляво..." От време на време, ние със Стоян се споглеждахме съзаклятнически. Той си беше опънал пишкира и банските гащи на задната седалка. По край нас се простираха пясъчните плажовете на Кавала. Общоприето е че трикраките столове са най-сигурното седалище, най-стабилното равновесие, което човек е измислил. В замяна на това, тричленното пътешествие е пълно с рискове. В един момент всеки дърпа чергата към себе си. На един му се спи, на другите - не. Същото е и с храната, с музиката, с общуването, с плажа. Когато се касае до групов туризъм например, автобусът идва, хората се качват. Атобусът спира и хората слизат. Екскурзоводът казва: "Стената пред вас е от 2-ри век преди новата ера, имате 20 минути за снимки, след това заминаваме за Каменната гробница" и точка. Тоалетната е в ресторанта, а пощенските картички в бутката. Всички се подчиняват и изпълняват. Съжителството на трима души в продължение на три седмици е несравнимо по-трудно. В случай на проклет индивидуализъм, пътуването може да се превърне на стълкновение мужду "орел, рак и щука". Моята главна роля, освен карането на колата, беше именно тази, да не позволявам сблъсъка на вкусовете, на мненията и на характерите. Откровенно казано, ние тримата пътувахме из Гърция със кръстосани интереси и всеки един от нас зависеше от дугите двама.

Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно "Пежо" на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше мойта от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи "Пежото" само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:

- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!

Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника "Воден-Лерин-Кукуш", петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно "вулгарос". Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:

- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?

Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха "нашиьот". Различията между нас - гостите и тях - домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато "нашите" гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от "кирилицата". При всяка "разгорещена" среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.

- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. - каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.

В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. "Само това ни трябва - мислех си с неухота аз - ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската". Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото - за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели - сама. Така както е сам мъжът - глава на семейство, поставен пред драматичен избор.

- Не ми се мръщете такива! - отгатна мислите ми Яна - Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!

До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.

Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си - Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.

- Найс ту мит ю - каза тя и ни представи баща си.

Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:

- Какво ще искат гостите?

- Две бири - отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.

- А ма, ти думаш по...- опули се с възторжено Исмаил.

- Бъл-гар-ски...

Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.

- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте - със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора - дай тука 4-5 бири!

Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота си, хванал пъня за обратно.

- Накрая бях принуден да скачам в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. - със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.

По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.

- Вярваш ли ми сега ?

- Вярвам, вярвам! - заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.

- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване - "пасаван", изгубиш ли го - повече не съществуваш! Освен това "не-гърците" нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.

Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците - малцинства, разчитаха само на Турция!

Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.

- Вие ли сте помаците от Франция?! - попита един от тях.

Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох "иди се оправяй сега".

- Вижте какво - започнах бавно аз, - ние сме родени в България, но живеем във Франция.

- Къде се научихте да думате по помашки? - прекъсна ме нетърпелив един от тях.

- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.

- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи - помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.

Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.

Евгени Чекаларов: Костурско с Васил Чекаларов е давано за пример в подготовката на въстанието от 1903 г.

Агенция “Фокус” разговаря с Евгени Чекаларов от Бургас, родственик на войводата Васил Чекаларов от Костурско.
На 9 юли се навършиха 95 години от смъртта на Васил Чекаларов.


Фокус: Г-н Чекаларов, каква е Вашата родствена връзка с войводата Васил Чекаларов?
Евгени Чекаларов: Васил Чекаларов е бил първи братовчед на моя дядо. Деца са на двама братя.
Васил Чекаларов е владеел няколко занаята – каменоделство, строителство... Моят дядо също е бил строител и той още от млад е напуснал Костурско и селото Смърдеш, което е родното място и на Васил Чекаларов.
Фокус: Днес съществува ли село Смърдеш?
Евгени Чекаларов: Това село днес не съществува. То е изгорено и унищожено. Имам голямо желание да отида един ден в този край – на дядо ми и на Васил Чекаларов и смятам да го направя...
Фокус: Какъв е споменът за Васил Чекаларов във вашия род?
Евгени Чекаларов: Аз лично не помня дядо си, той е починал, когато съм бил много малък. Спомените ми са свързани само с документите и разказите на баща ми, родовите разкази за него. В моето детско съзнание най-вече се е запечатала една малка книжка, която още притежавам. Тя е на негов приятел и съратник – Христо Силянов и се казва „Отрязаната глава на Васил Чекаларов”. Тази книжка в детските ми години, с тази отрязана глава отгоре, ми е вдъхвала много страх и ужас. В нашата фамилия за него винаги се е говорило с голямо уважение и любов. В съзнанието ми остана едно чувство, че той е бил някаква легендарна, изключителна личност.
Фокус: Какво е било населението в Костурско по негово време?
Евгени Чекаларов: По това време в Костурско българите са били около 68 %, турците – около 5 %, гърците – около 13 %, власи – 10 %, албанци – 4 %, евреи и цигани – около 1 %. Гърците са били съсредоточени като население в големите градове – Костур, Лерин и др. Основното население са българите. Когато в другите части на България борбите за самостоятелна църква затихват, в Костурско продължават до доста късно. В тази борба участие взима и Чекаларов, още в младежките си години. Има една афера, която не е много ясно осветлена, но можем да я наречем – любовно-патриотична: той наказал е някаква учителка, която е била гръкоманка. Затова още като младеж лежи в затвора покрай историята с тази учителка. След това избягва по много изобретателен начин и отива в България. Баща му го е записал в гръцко начално училище, но той е завършил българско основно училище. Владеел е много добре и гръцки и това впоследствие му е помогнало много в акциите за доставяне на оръжие от Гърция. В тях той се е маскирал и като каракачанин, и като албанец...
Борбата тогава основно е била срещу погърчването на българите. Влашкото население също се е гърчеело. Още от младежките си години Васил Чекаларов е водил борба с гръцкия владика на Костур – Каравангелис, който е бил една много зловеща личност за българското население. Каравангелис е мразил много Чекаларов, преследвал го е, организирал е много предателства срещу него, за да го залови.
Фактически – това е била най-югозападната част на българските земи и предния пост на българщината. Затова там българите са били много чувствителни към погърчването и в същото време - борбата срещу османската власт е била много мощна и силна.
Българското население е било бедно. Преди избухването на Илинденското въстание, българското население се е препитавало основно с гурбет – строителство. Работили са в Гърция, България...
Фокус: Какво се случва в Костурско през Илинденско-Преображенското въстание?
Евгени Чекаларов: Смятам, че може да се каже, че там въстанието избухва най-мащабно. Въоръжението е било много добро. Костурско е било давано за пример като област, която е била най-добре въоръжена и подготвена за въстанието. Основна роля за това въоръжаване играе Васил Чекаларов с тези рейдове, които прави за снабдяване с оръжие. Покрай тях има много истории в този период. Славел се например с това, че е бил нетърпим към предателството и неподчинението на четниците. Бил е много жесток в това отношение, за неподчинението ги е наказвал на място и е бил привърженик на най-крутите мерки в това отношение.
След въстанието в Костурско са едни от най-големите репресии, с най-много жертви, много избити. Изключително много репресии. Когато се разпускат четите, Чекаларов напуска с други войводи Костурско през Гърция с кораб отиват в Италия и оттам се прибира в България, заедно със сестра си Зоя.
Фокус: Казахте, че Чекаларов е бил каменоделец и строител... Какво е изградил в България? Какво знаете за къщата на ул. „Шипка” 52 в столицата, за която се казва, че два етажа са изградени от него...
Евгени Чекаларов: Построил е един голям комин в Мездра – в т.нар. Балабанова фабрика. Дори се е хвалил с това.
Строил е и тази къща, за която казвате в София. В книгата му „Дневници” има писма до жена му, до негови съдружници и той споменава даже и материалите за нея, които е закупил, как се е занимавал със строителството, дюшемета и т.н. Той пише така „...Сърдечни поздрави на всички. Ще ми пишете на адрес: Улица „Черковна” и „Оборище” под фурната”... Не знам дали не е бил на квартира тогава там, докато е строял къщата. Не съм виждал тази къща на „Шипка”.
Дъщеря му се казва Катерина. Жена му – Олга. Имал е сестра – Зоя, брат – Георги и други братя, на които днес дори не знаем имената.
Фокус: Влязъл ли е Васил Чекаларов във фолклора?
Евгени Чекаларов: Има песен за него. Трябва да ви кажа, че тя е пята на много езици, включително и на гръцки. Възникнала е по време на Илинденското въстание, когато четата му има доста успешни сражения с турците. По това време по тази причина и гръцкото население се е възхищавало от него. Понеже е бил много справедлив, не е нападал невинни хора. Унищожавали са предатели, терористи, убийци, такива, които са малтретирали населението, включително и гръцки андарти.
В народната песен след Илинденско-Преображенското въстание, Васил Чекаларов се прославя като славен костурски войвода. Песента е възникнала на гръцки език по гръцка танцова мелодия; след това – пята на гръцки, албански и дори – на турски език за прослава на делата му.
Имало е такива песни, например едната на гръцки е:
Чекаларов викаше: ура, момчета, ура момчета, смърдовчанчета.
Да влеземе в Неваска, айде момчета, да го изпиеме турскиот аскер
Вси глигое в Неваска, Чекаларов, брей, и ше го избият турскиот аскер.
И още една, също на гръцки, която в превод изглежда като: Чекаларов извика – айде момчета да отидем в Клисура и утре в Костур.
Фокус: Кои са били най-близките му сподвижници?
Евгени Чекаларов: В Костурски район – Павел Христов, Лазар Поптрайков и Кузма Стефов, както и Лазар Киселичев, Пандо Кляшев, Лазар Москов. Преди избухването на въстанието, е имало доста предателства спрямо организацията от гърци. Тогава са извършени няколко убийства на предатели, които Чекаларов организира; унищожават предателите, за да запазят организацията. Случаят с един от тях е особено популярен – гръцки първенец от Костурско – Цеман от село Дъндени. Той го ликвидира, влиза много смело в Лерин и го убива. По този начин изплашва гръкоманите. След това се опитват да възстановят организацията след предателствата. Заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов започват да възстановяват структурите й в Костурско, които са разрушени от продължителните предателства и афери на гръкомани. Организират Костурската районна чета, като се стремят да премахнат вредните за делото харамии – недисциплинираните, които не се подчиняват на организацията. Чакаларов успява да ги изолира. Имало е и една чета на Коте (б.ред. „Фокус” Коте Христов от с. Руля; деец на ВМОРО, преминал на страната на гърците и оглавил гръкоманска андартска чета. Днес родното му село Руля е кръстено на неговото име от гърците – Котас, домът му е музей, а пред него е издигнат голям паметник), за която Чекаларов настоява да бъде унищожена, но не се е стигнало до такова решение. След това – Коте има предателска роля след края на въстанието. Лазар Поптрайков е бил ранен и не може да напусне района на Костур. Този Коте го примамва да отиде и да се лекува в неговото село, но там под въздействието на гръцкия владика тогава – Каравангелис – предава Лазар Поптрайков и го убива... Поптрайков е бил много добър приятел на Чекаларов и той много е страдал за това.
Денка КАЦАРСКА




© 2008 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Над 30.000 семејстава поседуват имоти во Егејскиот дел

Неколку илјади битолчани со потекло од Егејскиот дел на Македонија се уште не губат надеж дека еден ден ќе си ги вратат имотите во Република Грција и дека повторно ќе стапнат на родното огниште. Грчките адвокати се плашат. Ретко кој од нив се нафаќа да ги застапуваат Егејците кои пред Грчките судови покренаа барања за враќање на нивните имоти. Паралелно со постапките пред грчките судови Егејците бараат и од Судот во Стразбур да ги укине грчките акти со кои се конфискувани нивните имоти, и им е одземно државјанството како и правото на слободно движење. Над 30.000 семејстава поседуват имоти во Егејскиот дел. Досега 4.000 од нив веќе ја тужат Грција и бараат враќање на имотите. Ниту еден од нив не е проценет под еден милион евра, а некои бараат и многу повеќе, затоа што вредноста на земјата во изминативе 60 години е значително порасната.

YouTube - Exodus 1948 - Macedonian Refugee Children from the Aegean Macedonia - Victims of the Greek Civil War 1946-1949

Greece between ultra nationalism and reality

Macedonia is not Greek. Megali idea is based on the occupation and denationalization of a territory over which it does not have any historical rights.


At the end I would like to have a look into the future. I would also like to make a comparison between the Greek ,,Megale idea" and the Bulgarian national idea. While the task of the Greek "Megale idea" is the occupation and denationalization of a territory, over which it does not have any historical rights with the exception of the right of the conqueror and the idea is based on the hypothetical pan-Hellenism, the Bulgarian national idea is based on the human values: freedom of expression, freedom of thoughts and freedom of religion (Levski, Botev and Rakovski). When the Greek national hero Pavlos Melas died in Macedonia, when the Greek rebels like jackals were trying to tear the bleeding Macedonia after the Ilinden Uprising, the great son of Macedonia Gotze Delchev said the memorable words: „I understand the world solely as a field for cultural competition of nations". What could justify the moral right to dominate a land, which had been populated by a nation only for a few centuries /the ancient Macedonian/, for whom science has proven they do not have anything to do with the ancient Hellenes and had ceased to exist in 148 A.D., while 15 centuries the same land has been inhabited by one and the same Slav nation? Out of the presentation herein, it is evident that the discrimination policy against Bulgarians in Aegean Macedonia is a strictly followed national policy.
The question here is: Is such policy in the interest of Greece itself at the beginning of the new century? Isn't it better for Greece to stop supporting such an ultra-racial idea and listen to the voice of the people creating a new Europe?
Not long ago 169 Greek intellectuals said it out-loud: ,,The Government, political parties, prominent journalists, high-ranking officers and the Church are giving signals for immediate danger. Greece is presented as continuously surrounded and aimed for suffocating by its enemies... We wish to live in peace with all nations in the Balkans... There is nothing abnormal in the existence of one harmonious society, which is built by different cultures and ethnoses. On the contrary - the reverse is admired. It is a real disgrace to suppress and eliminate minorities in the name of national unity. Let's respect these minorities, as we respect each citizen of Greece. We do not need neither to eliminate them, nor to assimilate them. On the contrary, we insist they have the same rights and opportunities as each one of us and support their specific rights as language, religion and politics, emerging from their ethnic base. Finally, isn't it this that the Greek Government requests constantly from other nations, where Greek minorities live?" /the ,,Elefterotipiya" newspaper, 30.03.1992/.
Helsinki proclaimed the inviolable borders within Europe, but also proclaimed the universal human rights. According this universal principle, representing the active international law, we have the full moral and legal reason to request recovery of Bulgarian churches and schools and freedom to use the mother-tongue for our fellow- nationals in Aegean Macedonia. It is sad that at the end of the XX century Bulgarians born in Aegean Macedonia cannot go to visit relatives, grand and great-grand children. I repeat again: it is in the interest of the Greek state to stop denationalizing the Bulgarian population in Aegean Macedonia. Only thus shall be open the future for normal relations between Greece and Bulgaria, disregarding what political parties are in power. Only thus can Greece depend on Bulgaria in any circumstances. Let us not forget the Bulgarian saying that the neighbor is more important than the relative. Let the Athens authorities finally understand that we are not enemies of the Greek state, which proclaims to be the cradle of democracy. We only want that democracy is also valid for Bulgarians in Aegean Macedonia. Let people in Greece do not forget that thousands of Bulgarians have fought for the independence of Greece twice and also learn something that is hidden from Greek society: during World War II Tzar Boris III did not accept the offer of Mussolini to have Italy and Bulgaria attack Greece simultaneously and his proposal that Bulgaria ,,overtakes all territories she thinks are hers".
The answer of Tzar Boris was the following: ,,0ur destiny is to live with our neighbors and we do not wish to use their suffering. We want revision of treaties which is done in a peaceful way".
And let them not forget the inscription at Filipy near Drahmas, through which Khan Presian warns: ,,God sees him that Seeks truth, but also sees him that lies. Bulgarians have done many good deeds to the Byzantines, but they have forgotten them! But God sees!"

Genocide of Macedonian Children

Greece attempt even Genocide of Macedonian Children to turn Macedonia Hellenic. Despite of this cruelty Macedonia remain Bulgarian origin, custom, language, history. Greek has only the unjust occupation.


My personal acquaintance Christo Lagadinov sent us from USA a letter which had been published also in the "Macedonian tribune" newspaper published in Fort Wayhe town, No. 3157 from November 4, 1993. In this letter this suffered and hero Bulgarian writes ,,In 1948 I and five fellows were in the most awful camp in Macronisio island. We had been used as brick-setters in the kitchen on the port.
One early morning a small ship arrived from which 50 boys between 13 and 17 were forced off. Everybody brought a basket or a bag with his old clothes. The camp commandant - the bloodsucker colonel Toma Silu started his speech: We brought you here for re-educating. You are children of Mother Hellene and everybody must sign a declaration that he is not ,,Bulgarico guriny" (Bulgarian swine) but is a proud Orthodox Greek". As if by miracle all children answered in chorus ,,We are Bulgarian". The commandant tried more time again promising liberty and good meal but all children struck up again „We are Bulgarian". Then the commandant started crying like mad: "0li sti talassa" (Everybody into the sea). They were thrown stones at. Half an hour later the commandant ordered them to come out but not all, children came out some of them were drowned. Still the same night the children had been put to terrible tortures. This went on for 10 more days, then they went on board half-dead to be moved to a hospital in Athens. Before that the children had taken down different sharp objects like forks, knives, etc. in order to kill themselves. These children were from the Kostour region.
The Greek Sites speak about

Деца бежанци

Деца бежанци (на македонски книжовен език: деца бегалци) е термин, с който в България и Република Македония се обозначават 28 000-те деца на възраст между 2 и 14 години, които на два пъти през март и май 1948 година по време на гражданската война в Гърция организирано са изведени от Демократичната армия на Гърция извън пределите на страната. В социалистическите страни се смята, че целта е те да бъдат спасени от ужасите на войната. Гръцката десница нарича събитието „отвличане на деца“ (педомазома) и смята, че децата са изведени в социалистическите страни не за да бъдат спасени, а за да бъдат промити мозъците им с комунистически идеи и по-късно да бъдат използвани за комунистическа пропаганда в Гърция.

Децата бежанци са изведени в Албания и Югославия и оттам са разселени из всички тогавашни социалистически страни — Румъния, Унгария, Полша, Чехословакия, България и СССР. Децата бежанци са предимно с български етнически произход и малка част с гръцки. В 1982 година след демократизацията на страната Гърция приема закон, с който позволява възвръщането на отнетото гръцко гражданство на бежанците, но само „ако са гърци по род“. На следната 1983 година се приема и закон за връщане на имотите на бежанците, но също само „ако са гърци по род“.

В Република Македония, където децата бежанци са най-многобройни, функционира Асоциация на децата бежанци, която досега е организирала три Световни срещи на децата бежанци — през 1988 и 1998 в Скопие (Република Македония) и през 2003 година в Лерин (Флорина, Гърция).

ЕДИН НАРОД СМЕ Филм за българите в Егейска Македония (Гърция)

Първа Част

Втора Част

Трета Част

Четвърта Част




Един народ сме

В неделя от 14 часа в бившия музей на възраждането ( сега църква св. Архангел Михаил ) се състоя варненската премиера на филма "Един народ сме". В уютната зала на бившия музей гостите и журналистите имаха възможност да видят 40 минутния филм.
Сниман от областния координатор на ВМРО - Варна Костадин Костадинов през месец август 2005 година в цяла Егейска Македония, филмът показва забравеното 500 хилядно българско малцинство живеещо в сегашна Гърция.



Филмът е сниман без разрешението на гръцките власти. Костадин Костадинов заедно с един оператор обикаля най-големите български градове в Егейска Македония - Лерин, Кукуш, Воден и т.н.
Българите живеещи в днешна Гърция са забравени от българската държава след 1944г. След 60 годишна асимилация филма показва, че тези хора още съществуват. Показва, че въпреки насилието, униженията и страха все още помнят, че са българи.

Филма е опит на ВМРО да припомни на българите в днешна България, че тези хора съществуват, че все още помнят България. Материала заснет за 5 дни е доста голям и част от него не е намерил място в 40 минутния филм. Част от срещите с българите също не са показани поради техни молби и поради опасения за тяхната сигурност.

Историите на тези хора са покъртителни! И въпреки всичко преживяно българщината в по-старите все още гори. Във филма пред камера застават само най-старите, тези които нямат какво да губят. По-младите се страхуват, страхуват се ако не за живота си то за бъдещето си.

Хората там трудно говорят на български пред чужди хора. Когато са сред свои говорят свободно, но появи ли се грък или чужд човек обръщат на гръцки. Българския който говорят е чист от чуждици и примеси които ние от "горна" България така лесно приемаме.

Повечето хора незапознати със съществуването на тези хора и техните проблеми им се струва, че не е възможно в една членка на ЕС от 25 години една група хора да бъде унижавана и притискана така. Само реакцията на възрастните българи при вида на българска книга може да убеди и разплаче и най предубедените. Хората вземаха книгата, поглеждаха я и я пъхаха под дрехите или в пазвата си. Това се случва сега - 2005 година!!!

Къде са тези самоотвержени и безкористни правозащитни организации които действат в България сега? Къде са защитниците на човешки права? Къде са европейските институции?

За съда в Страсбург е излишно да се говори. Защото Гърция плаща глобите наложени и от съда и след това подалите съдебен иск умират при неизяснени обстоятелства.

Никой от българската държава не се интересува от тези българи. В Гърция има две организации на българите. Една пробългарска и една македонееща се. На македонеещата се от македонската държава се пращат пари, материали и др. На тази която отстоява българщината никой не помага!!! Консулът на България в Солун дори отказва да приеме тези хора и да ги изслуша. Отказва всякаква помощ с думите "Очакваме ратификация на договора за членство в ЕС и не можем да си позволим да разсърдим Гърция ". Този "човек" и "българин" е втори мандат консул на България в Солун!

Филмът "Един народ сме" е само началото на едно по-широко разгласяване на проблема. ВМРО винаги се е интересувало от българите в Егейска Македония, винаги се е стремяло да помага с каквото може. В следващите месеци ще се стремим вниманието към тези изоставени българи да се увеличи. След присъединяването на България към ЕС, ВМРО ще увеличи усилията си за запазването на тези българи. Вече няма да има извинение и за българските дипломати да се включат в тези усилия. Няма да има извинения и за гръцките гранични полицаи и гръцките власти изобщо.

Защото времето изтича. Тези които остават помнят една друга България, тази за която гърците им говорят. Тази която ги забрави и изостави.

Беломорие ВИДЕО

Базиликата "Свети Ахилий" в Преспа ,Егейска Македония

Greek terror against Macedonian Bulgarians VIDEO

Crimes in Aegean Macedonia VIDEO

Greece is an Unworthy European Union Member

The Greek Web Site proclaim false 4000 years Greek Civilization in Macedonia. They forget intentionally the last 2000 years was Bulgarian Civilization there. If this can be called a civilization the 90 years Greek occupation of part of Macedonia since 1912, oppression, ethnic cleansing, erasing of the Bulgarian culture, forbidding Bulgarian language, schools, religion, and unscrupulous denationalization of the majority of the Macedonian population 75% Bulgarians? God should save us from such uncivilized Greek yoke. Does Greece belong to Europe?

Sources proving that Macedonia is not Greek is very easy to find. Greek armed forces in 1912 occupied 52% of Macedonia with no justification or reason, immediately started ethic cleansing, forced 1 million Macedonians over the years to leave their own country, confiscate their properties and force them to migrate to the area of the Republic of Macedonia, Bulgaria, Australia, Canada and USA. At this time 1912 Macedonia and Thrace was inhabited 75 % by Bulgarians. There are still today more than 1 million Macedonians, who suffered human rights abuses for their refusal to assimilate into Greek culture. They live in Greek Macedonia with change name (Greek name), which don't have right to learn Bulgarian language in the school, but they do so in the family, prove very clear that Macedonia is Bulgarian and not Greek. When you enter in Greek Macedonia almost every one speaks Bulgarian.The author of the following article is insulted and angry of the Greek uncivilized behavior towards Macedonians and believed that Greece have no right to be EU member, because of the oppression of the Macedonians. The direct democracy in ancient Greece was equality among citizens, liberty, and respect for the law and justice. Today's practice is the opposite of the classical Athenian democracy ideas. Greece should be ashamed to turn today to #1 undemocratic state in Europe. Amnesty International Report prove it. Macedonia is not Greek, but Bulgarian, and this for 15 centuries.

The Greek troops undertook systematic ethnic cleansing of the conquered territories. In this respect, they preceded thousand times the Serbian racists

Ethnic Cleansing in "Greek" Macedonia Macedonia is not Greek

Above 1500 scientific works exist, written by foreigners, which prove that the Slavonic population inhabiting Macedonia identifies itself as Bulgarians, and the concepts Bulgarian and Macedonian overlap and are equal in meaning. That basic truth is suppressed and concealed by the authorities in Athens and Skopje nowadays. According to the official Turkish statistics from the year 1900, there were 1,181,336 Bulgarians, 28,702 Greeks and 700 Serbs in Macedonia. In 1912 in Vardar Macedonia existed 761 churches with 6 bishops, 833 priests, and 641 Bulgarian schools with 1013 teachers and 37,000 students. In Aegean Macedonia there were 378 Bulgarian churches with 300 priests, and 340 Bulgarian schools with 750 teachers and 19,000 students.
In 1912-1913 the Greek troops entered Aegean Macedonia as conquerors, although their history textbooks spoke about "liberation of Macedonia". These troops undertook a systematic ethnic cleansing of the conquered territories. In this respect, they preceded the Serbian racists in their actions in Bosnia and Herzegovina. Bulgarian people are hardly aware of the way the Greek Army "liberated" Macedonia. In that respect, however, there are international documents testifying that the Greek troops, on their way into Macedonia, were not considered liberators at all. In the face of the Bulgarian population there they saw an alien people, and they behaved as occupiers to it.
On the explicit order of the newly crowned Greek King Konstantine, the town of Kukush was set on fire. In the villages of the same district 4725 Bulgarian houses were burnt down (Report of the Bulgarian Commission, p. 315). The Bulgarian houses were burnt in the villages of Negovan, Ravna, Bogorod; in the Doyran vilayet 11 villages were burnt, in Demir Hisar - 5 villages were burnt, in Seres district 5 villages were burnt, and in Gevgely region - 15 villages were burnt, etc.
According to the final data of the Commission, the Greeks had set on fire 161 Bulgarian villages with a total of 16,000 houses (see p. 315 of the above mentioned report). The population was subjected to all possible violence in order to proclaim itself Greek. All Regulations of the occupational Greek troops were published in Greek, Turkish and Jewish. Bulgarian language did not exist. The Bulgarian population was compelled to sign declarations claiming it was Greek since ancient times, but called itself ,,Bulgarian" under the influence of the Bulgarian propaganda. Other declarations claimed that up till 1903 all were Greeks but since 1903-1906 they were forced by the Bulgarian commits to claim themselves Bulgarians. Both theses ended with the same declaration that now the liberating Greek Army had come, the population wanted to receive the benevolence of ,,our great Orthodox Greek church". The Greek eusons played the role of ,,apostles" and converted the villagers with the help of the bayonets. As an example can serve the villages in the region of Kostour: Gabresh, Drenoveni, Chernovitsa, Turie, Zagoricheni, Dambeni. In the villages of Breznitsa, Gorno and Doino Nestrame all the village people were put to prison and then where released after having proclaimed themselves Greeks (p. 197). The Muhammadans from the village of Cherveny were also proclaimed Greeks, although they spoke Bulgarian, and not Greek (p. 198).
The Greek Army entered Voden in October 18-31. Ten days later the population was told: "Your tongues will be cut off if you speak Bulgarian." The property of the villagers was taken away. The churches and the schools were closed down. The Slavonic inscriptions were erased; the priests were beaten and expelled. All people of public power in the villages of Veshtitsa, Tsrmarinovi, Piskopia, and Arsen were arrested. They were told "if you want to be free, say that you are Greeks" (p. 199).
As soon as the Second Balkan War broke out, over 200 Bulgarians from that region - priests, teachers, eminent figures and wealthy people - were arrested and sent to Salonica after assaults. In the beginning of July the whole population was compelled to sign the following declaration:
"Threatened by the rebels and under the influence of the Exarchate propaganda, we became Bulgarians. Now we profess the true faith and proclaim our Hellenic nationality."
The conduct of the Turkish Army on the territory of Aegean Macedonia was in no way different in its attitude towards the Bulgarians.
In its comprehensive report comprising 410 pages, the authoritative international commission established by the Carnegie Endowment for studying the reasons for conducting the Balkan Wars presented ample and incontestable evidence for the ethnic cleansing and assaults done by the Greek Army on the territory of Macedonia which was ,,liberated", by them. Appendix No 51, p. 307 (in the English issue) presents 28 letters sent by Greek soldiers who did their military service in the 19th Regiment of the Seventh Greek Division. These letters were meant to be sent to the soldiers' families but the post was captured and so these letters became evidence for the Commission of Inquiry. Below are given some excerpts from such letters:


Letter No3
Attn. Mr. Sotir Papanidou
distr. Itinou, Trikala Reka
Nesto, 12 July 1913
Here, in Rondu (Brodi) I took as captives five Bulgarians and a girl from Seres... I killed the girl. And I gouged the eyes of the Bulgarians while they were still alive.
Sincerely yours, Kosta


Letter No5
The Bulgarian border, 11 July 1913
Dear brother Mitso,... we put to fire every Bulgarian village from Seres to the border...
Jonnah Hristo Tsigaridis


Letter No9
Attn. Mr. Zaharia Kalivanis
Erfos - Milinotamos - Crates
Weput to fire every Bulgarian village we occupied, and we killed all Bulgarians we met.
S. Z. Kalivanis


Letter No11
The Bulgarian border, 12 July 1913
Even the cats could not escape wherever we passed. We put to fire every Bulgarian village on our way.
Your loving brother: corp. George


Letter No13
Mr. Demetrius Tsigarida
Hipati Fitiotis
I was given 16 captives to take to the division. And I bought there only two of them. I killed the rest in the darkness.
Niko Theofilados


Letter No15
Attn. Georgi Karka
1st Dept. Sanitary Corps
9th Division
Argiroastro - Epir, 12 July 1913
Dear brother Georgi,
On the King's orders, we put to fire every Bulgarian village. We rape every Bulgarian woman we meet.
Regards, Nikos Zarvas


Letter No16
14 July 1913
Mr. Arisidi Tanasia Kampiati,
Municipality of Antama,
Trikala, Thessalia
... We put the villages to fire and we kill the Bulgarians - women and children.
Anastas Patros


Letter No23
Anastas Patros
Independent Regiment
of Crates 12th Company
Attn. Corp. M. N. Logiadi - Aestroviki - Epir
We had a small combat near Strouma with refugees from Kukush and Lahna. Our guns smashed them into pieces on their way (while they were running away - author's note)
Anastas Patros


In conclusion, the International Commission claimed:
,,The documents in the possession of the Commission allow to state that there has been a policy of assimilation of the Bulgarian population in Southern Macedonia. The methods of assimilation and physical extinction have been applied systematically and without any humanness" (p. 186).

Наш учен убит в Гърция

40 г. не пускаха проф. Шклифов в Беломорието, защото доказа, че там живеят българи

Автомобилът, в който пътувал Шклифов, е блъснат от кола с гръцка регистрациия в сряда вечерта. Вчера сутринта професорът издъхнал в дома на братовчед си Сергиос Пюцюки. Шклифов е един от най-скандалните балкански учени. Той е най-големият изследовател на българските диалекти в Егейска Македония. Роден е през 1935 г. в село Черешница, Костурско. Дядо му Никола е участник в Илинденското въстание. Заедно със стотици хиляди българи Шклифов е изселен от Беломорието през 1945 г., a семейството му е избито.

Заради изследванията му, които доказват, че славяните в Беломорието са българи, в продължение на 40 г. на него му бе забранено да стъпва в родния си край.Според гърците тези хора били славяногласни елини, а според Скопие - македонци. Забраната на Шклифов да посещава Гърция бе отменена едва преди няколко години.

Възможно е ученият да е убит заради последната си книга, която подготвяше за печат, коментираха негови колеги. В нея професорът описвал зверствата на гърците над българското население в Беломорието.



--------------------------------------------------------------------------------

Загиналият наш учен в Гърция блъснат от кола без светлини

в. Новинар, 27.09.2003 г.

Още трима са починали в Беломорието при подозрителни инциденти

Автомобилът, блъснал колата на починалия при подозрителни обстоятелства в Гърция професор Благой Шклифов, е карал без светлини. Това научи "Новинар" от Костадин Димитров, приятел и колега на известния учен.

Димитров има тази информация от гърка Тасос, шофьор на автомобила, в който е бил Шклифов във фаталната ранна сутрин миналата неделя. Това още повече засилва подозренията, че известният български диалектолог е убит, а катастрофата не е случайна. "Новинар" писа подробно за случая вчера.

На проф. Шклифов му бе забранено да влиза в Гърция повече от 40 г. заради книгите му, в които доказва, че славяните в Беломорието са българи. Гърците твърдят, че са "славяногласни елини" Шклифов е отишъл в южната ни съседка на 5 септември. Това е второто му посещение там, след като бе вдигната забраната му за влизане в страната. Целта на професора е била да запише български диалекти, които да използва като материал при следващите си изследвания.

Има разминаване между първоначално обявените факти около смъртта му и това, което наистина се е случило. Катастрофата е станала миналата неделя сутринта, а не в сряда, както бе първоначално обявено. Предната вечер професорът записвал диалекти в село Папаянис, Леринско, където отседнал при приятеля си Стефан Скендерис. В неделя трябвало да отиде в Сяр, а Скендерис помолил своя познат Тасос да го закара. Тръгнали в 4.30 ч сутринта. Около 5.45 часа, на 16 км преди Сяр, ауди с висока скорост и загасени светлини в мрака ги застигнало и ударило колата им отзад вдясно. Ние карахме с 80 км/ч, аудито трябва да е летяло поне със 120 километра, разказал след това Тасос пред роднините на Шклифов.

След удара двамата били закарани в болница в Сяр. Лекарите там обаче се отнесли нехайно. На Тасос му направили снимка на гръдния кош, а на Шклифов взели само кръвна проба. След 2 часа и двамата са пуснати да си ходят. Първо отишли в дома на Тасос, а малко по-късно в къщата на Сергиос Пюцюки, приятел на Шклифов. Професорът изглеждал добре в понеделник и вторник, но в сряда сутринта е намерен мъртъв, паднал до леглото си.

Трупът на Шклифов в момента е в болницата в Сяр. Аутопсията ще бъде в понеделник. Вероятно на нея ще присъства шефът на българската Съдебна медицина д-р Станислав Христов.

Смъртта на Шклифов е поне четвъртата в Беломорието, която става при загадъчни обстоятелства През 80-те години при подобна катастрофа загина инженер от Загоричане, който открито заявява българското си самосъзнание. Слухове за убийство витаят и около смъртта на друг българин от с. Добронище. Тогава официалната версия е, че той е умрял, защото паднал от балкона на къщата си, който е на височина 3 метра. Хората обаче са убедени, че е убит и хвърлен след това. Най-драстичният случай е катастрофата през 1995 г., при която загина депутатът от турски произход в гръцкия парламент Ахмед Садък. Колата на Садък бе прегазена от трактор, а жена му открито заяви, че става дума за поръчково убийство

Садък бе известен като най-големия защитник на правата на турците в Северна Гърция.

Малко вероятно е гръцката държава да е поръчала убийство, коментира Димитров, който е бил по едно и също време с Шклифов в Беломорието и се е върнал преди няколко дни. Според него в южната ни съседка има парадържавни формирования на крайни националисти, които са способни на всичко. Те особено се активизирали след скорошното изявление на гръцки зам.външен министър, че децата бежанци след 55 г. изгнание вече могат да се завърнат в Гърция.

Шклифов е именно едно от 25-те хиляди деца бежанци, с които е свързана една от най-трагичните страници от близкото минало на региона. По време на гражданската война в Гърция през 1947-1949 г. българското население там взема страната на комунистите. Победа обаче печели десницата. Малко преди победата обаче комунистите отнемат насила от родителите им 25 000 деца между 2 и 14 г. и ги пращат в Унгария и Казахстан. Повечето от тези деца са на българи, които са подкрепили комунистите. Много от тях след това се връщат в България. Най-известна от тях е певицата Любка Рондова. Преди седмица в Костур видях надписи "Вън комитите от Гърция".

Националистите там правят всичко възможно бежанците да не се върнат по родните си места, твърди Димитров.

Преди година със заплахи за смърт бе нашарен и дома на председателя на дружеството "Български права в Македония" Никола Стоянов.

От българското външно министерство казаха, че нямали индикации за умишлено убийство.

И в Костур, и в Лерин чух напевен български език

Петър Захаров
в-к "Македония", брой 5, 3 февруари 1999 г.

На 2 август 1998 г. от прославата на Илинденското въстанив на Превала заминах за Гърция. Още вечерта бях в Солун, където пренощувах, а на другия ден следобед отидох на о-в Тасос. Тук прекарах 5 дни при познато семейство, това на Христос Янакис, което има пансион за туристи. Тук съм идвал преди 15 години на почивка. Тасос е единственият остров, принадлежащ на провинция Македония, подобно на Самотраки, който е към Тракия. На острова почти всички разбират български с изключение на най-младите. Това го видях и в семейството на Янакис. Децата на синовете му говорят само гръцки, чуждият език, на който говорят, е немски, тъй като тук преобладават немски туристи.
Още на пристанището видях два огромни лозунга на немски и английски: "Македония е гръцка земя." Такива плакати видях след това на много места по Македония.


--------------------------------------------------------------------------------

Освен туристическите ми намерения

в ролята си на пълномощник на Международния институт за Македония исках да се запозная със състоянието на националните и човешките права на славянобългарите, или както гърците ги наричат вулгарофониките (българогласните). Гърция е единствената балканска страна, която членува в Европейския съюз и НАТО и като такава тя е подписала Общата декларация за правата на човека, възприета от страните на Европейската общност като обща политическа платформа. Но задължението е едно, изпълнението - друго. Гърция прави изключение в семейството на страните от Европейския съюз. Тя спазва човешките права на "българогласните елини" само на думи, а на практика продължава асимилацията им също както през управлението на Елефтерос Венизелос и Метаксас.

Печалното положение на българското население в Беломорска Тракия е добре известно на европейската общественост и нарушаването на основните му човешки и етнически права е сравнимо само с държавния терор върху малцинствата в днешната сръбскочерногорска Югославия, където са и моите земляци и сънародници от Цариброд, Пирот, Враня и Босилеград. Това не е за учудване, защото Белград и Атина са имали винаги един и същ подход за обезбългаряване на нашите етногеографски територии.

Сръбските манипулации са ми добре известни, тъй като съм един от хилядите им потърпевши, а сега имах възможност да констатирам същото положение във Воден, Лерии и Костур, които за пръв път посещавах.

Чрез държавен закон се забранява:
1. Употреба на майчиния български език на македонски диалект.
2. Забранени са българските песни и хора.
3. Вероизповеданието е задължително само по гръцкия православен канон, а българското богослужение е забранено.
4. Българските светци са премахнати от черквите.
5. Въведена е задължителна гръцка именна система.
6. Всички топонимни имена са преименувани на гръцки (имена на селища и градове, реки, местности и планини).
7. Разрушени са българските културни паметници, както и военните и цивилните гробища. (В това лично се уверих, когато отидох в съседното на гр. Лерин село Арменохор. Тук, в центъра на селото, е бил издигнат паметник с имената на загиналите български войници при превземането на селото през Първата световна война. На паметната плоча били изписани и имената на двама бойци от моето родно село Вълковия, окръг Пиротски, сега под сръбска власт. След войната гърците разрушили паметника. През Втората световна война тази част от Македония е била под военното управление на Вермахта и германското началство, както ми казаха по-възрастни селяни, дало нареждане на местната власт паметникът да бъде възстановен, но след войната бил отново премахнат. Били запазени само военните гробища на съюзниците им - сърби, французи, англичани, на руски доброволци и др.)

8. Не се позволява на славяногласните да изразяват собствено мнение.
9. Не се позволява завръщането на прогонените след гражданската война българи, докато не се декларират като "гърци" по народност.
10. Не се позволява създаването на политически организации на славяногласните, а единствената тяхна организация Ораниос Токса (Небесна дъга), известна като Виножито, е регистрирана във Върховния съд в Атина като организация на гръцки граждани, така че няма нито българско, нито македонско наименование.
11. Строго са забранени българските книги, макар и с религиозно съдържание.

За всички тези нарушения се убедих при срещите, които имах с хора от различни възрасти и обществени съсловия във Воден, Лерин, Артенохор и костур. Единствено в Лерин имах адрес на хора, при които трябваше да отида и бях си уговорил предварително срещи. Това са ръководителите на Ораниос Токса (Небесна дъга). В другите градове отивах просто като минаващ пътник и разговарях с хората по улици, автобуси, ресторанти, черкви и пр. С всички мои събеседници, повечето от които се представяха като македонци вероятно под влияние на скопската пропаганда, но това бяха по-необразовани млади хора, докато по-образованите обикновено казваха, че потеклото им е българско, говореха на прекрасен български език, изолиран от чужди влияния и запазил своята архаична лексика за разлика от Вардарска Македония, където езикът е съзнателно сърбизиран. Майчиният български говор, макар официално забранен, все още е жив и се упражнява в по-малките селища, където няма преселници от Южна Гърция.

Във Воден, изпъкващ със своята красота

и привлекателна архитектура, както и блестяща чистота, бях един ден. В големия парк покрай съборната черква изпъква големият военен паметник във византийски стил и минаващи по улицата хора ми казаха, че е издигнат в чест на гръцката "освободителна" войска, а черквата, строена през ХVII век от местното население, което е било българско с незначително турско малцинство, днес изглежда съвсем нова, защото е била основно преустроена и получила типично гръцки вид. Навсякъде в този район черквите били чисто български, но гърците го преустроили по техния канон. Само параклисите, които има в изобилие по всички махали и села, са построени от гръцката църковна власт.

В черквата имаше свещеник, но не можах да говоря с него, защото бил от о-в Крит и говорил само гръцки, но затова пък имаше жени, които пред олтара правеха своята утринна молитва и на разбран български ми разказаха всичко за историята на главната черква в града.

Отседнах в хотел "Антигона", новопостроен с всякакви съвременни удобства. Оттук се обадих на д-р Пантелис Клигатсис, кардиолог в леринската грсдска болница, млад човек, с високо българско самосъзнание, наследено, както той самиат казва, "по атавизъм от предците".

Той е със силен интелект, добър познавач на нашата история, както и на Македонския въпрос в цялост. Жена му, Мария, гъркиня от Халкидическия п-ов е научила български от съпруга си. Имат тримесечен син Георги. През август се провеждаше фестивал на македонския фолклор в Лерин и това му даваше празничен изглед. Всяка вечер имаше програма за фолклорни игри, а участваха състави и от другите градове на Егейската част от Македония. Имаше типична за този край духова музика и нашенски, български, хора, без да се пее, защото песните имат български думи, а те са забранени там. Само каракачаните пееха. Техните песни са преведени на гръцки и затова им е позволено. Колко са сходни методите в това отношение с тези на техните съюзници, сърбите, които по същото време (на 24 май т.г.) на св.св. Кирил и Методий разгониха българското хоро от площада на гр. Цариброд и прекратиха гостуването на студентския фолклорен ансамбъл "Зорница", който бе на посещение в Западните български покрайнини. Колко противоположни са тези гръцко-сръбски шовинистични изстъпления спрямо българското лекомислено чуждопоклонство! На всяка крачка в България се чуват сръбска и гръцка песен.

Забележително е това, че тук хората са много религиозни и се уважават помежду си. Причината е, че разорителната сила на комунизма дотук не достигна.

На нашата маса

освен ръководителите на Ораниос Токса бяха и няколко членове, активисти, сега гастарбайтери в Германия и Белгия, повечето от тях на скопски позиции и привърженици на македонизма, но езикът им е по-близък до литературния български, отколкото до скопския "македонски език". И с тези с българско самосъзнание, и другите с македонско са свързани с общия стремеж за по-големи човешки права и са противници на организираната елинизация на населението. Тази съпротива е ясно изразена в изписаните с графит лозунги по стените на сградите и уличните огради на български език каквито можах да видя в Костур и особено в Лерин. Секретарят на ръководното тяло на Ораниос Токса (Виножито) Павел Воскопулос, с когото се срещнах на другия ден в седалището на организацията, ми разказа в подробности трудностите, които им създава общинската власт в Лерин подобно на онези, които прави сръбската власт на ДСБЮ в Цариброд и Босилеград.

Членовете на Ораниос Токса се смятат като граждани от втора категория, трудно получават държавни служби и по-често биват уволнявани от работа, без да има някаква причина за това. Списанието, което организация издава, е под строга цензура и така се ограничава правото на собствано мнение. Градът Лерин е малък, с 12 000 жители, а общината му наброява около 40 000. Около 75% от населението е от българско потекло, 20% са преселници от бившия Съветски съюа - понтийски гърци, и 5% са православни албанци и каракачани. Само понтийските преселници не знаят български. Те са заселени върху имотите и домовете на прогонените след войната българи.

И въпреки гръцките манипулации българският национален дух броди в Егейска Македония. Отпор срещу гръцкия завоевател има и той става от ден на ден все по-осезаем. От много хора чух да казват: "Искат да ни направят гърци, но ние не сме такива." Някои казват, че са българи, други, че са македонци. И едните, и другите имат право. Те са родени в провинция Македония, а националността им в българска. Това е съвсем ясно. С Константинос Илиядис и със съпругата му Милита се запознах на пзаара. Те са от село Росен и продават дини, собствено производство. Питах кой ги е учил български, на което Константинос каза: "Ние сме учили гръцко школо, а дома сборвахме бугарски. От нашето село сите са побегнали во Бугария, и тамо имаме роднини, но не се видуваме. Татко ми млого сакаше Бугария и само за нея си сборваше", а Димитриос Михалис от село Секулево (по гръцки Марина), собственик на мандра, продава млечни произведения на пазара, взе да се оплаква: "Во нашийо край е тежок животот. Няма индустрия, слабо развиен туризъм, народот живее само от земеделие и сточерство, а селската продукция е евтина во Гърция и трудно се продава. Най-много без работа има во македонскийот край. Що да се прави?" А Олга Караиванис, възрастна жена, собственик на двуетажна модерна къща с голяма зеленчукова градина, беше изненадана, когато й казах, че съм българин и че за пръв път съм в Лерин. "Как си можал да дойдеш. От Бугария слабо идват хора. Не ги пускат. И ние сме бугари" - с гордост заяви Олга и побърза да покаже пожълтяла снимка на български унтерофицер от 1917 година. Това е нейният баща, доброволец през Първата световна война, който се сражавал на Южния фронт. Олга каза, че живее сама, а двамата й синове били прогонени през 1949 година и емигрирали в Канада и там живеят, но гръцката власт не позволява да идват, трябвало да се пишат за гърци, за да могат да се завърнат в родния край. Много са примерите за нарушаване на човешките права на македонските българи в днешна Гърция и това нещо не трябва да се премълчава. Правозащитните организации трябва да се осведомяват подробно за тези нарушения, а европейските политици да дадат възможност на този народ да се самоопределя по свое желание, така както изисква новото време.

Село Екши Су

Екши Су или Горно Върбени или Молско Върбени (на гръцки димотики: Ξινό Νερό, Ксин̀о Нер̀о, катаревуса: Ξινόν Νερόν, Ксин̀он Нер̀он, до 1926 година Εξή Σου, Екси Су, турски: Ekşi su, Екши су) е село в Република Гърция, Дем Суровичево (Аминдео), Ном Лерин (Флорина), Област Западна Македония с 1 229 жители (2001).
География
Селото е разположено на 34 километра югоизточно от Лерин и на 5 километра западно от демовия център Суровичево (Аминдео) в малка котловина в подножието на прохода Кили Дервент между планините Мала река и Малка Нидже. В околностите на селото има минерални извори, на които то дължи и името си - Екши Су и Ксино Неро означават кисела вода съответно на турски и на гръцки. Традиционното българско име на селото е Горно Върбени или Молско Върбени.


История

В Османската империя
В 1669 година английският пътешественик Едуард Браун минава през "Екисо Вербени, чийто лимони много се ценят и има големи и многобройни извори". В края на 19 - началото на 20 век Екши Су е голямо чисто българско село. Според "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Върбени Екши су (Vrbeni Eski sou) има 360 домакинства с 1 050 жители българи. Стефан Веркович пише в 1889 година, че в селото живеят 289 български семейства или 1 425 жители.

Според Васил Кънчов ("Македония. Етнография и статистика") в Екши Су в 1900 година живеят 1 900 българи християни и 65 цигани. Екши Су е "най-хубавото и най-богато село на леринския район", пише Христо Силянов в 1902 година в "Писма и изповеди на един четник".

В 1877 година мнозинството от екшисуйци приемат върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в селото има 2 200 българи екзархисти и 136 патриаршисти и 96 цигани. В селото е отворено българско училище. Според телеграма, изпратена от местните жители до Отоманския парламент, през 1909 година в селото вече няма патриаршисти.

Екшисуйци участват активно в борбата на ВМОРО срещу турската власт. Някои от тях се включват в четата на Марко Лерински. През септември 1902 година 15 жители на селото, начело със свещеника Ваче (Иван) Стейров са осъдени на затвор от 15 до 3 години заради участие в "българския комитет". През Илинденско-Преображенското въстание на 2 август 1903 година 2 000 въстаници нападат железопътната спирка Екши Су и я разрушават. След въстанието жителите на селото оказват упорита съпротива на появилата се гръцка въоръжена пропаганда, заради което гръцките андарти кръщават селото Малка София. След клането в Загоричани през 1905 година и последните гъркомански къщи в Екши Су се отказват от Цариградската патриаршия и приемат върховенството на Българската екзархия.


В Гърция (1912 - 1941)
След злополучния за България край на Междусъюзническата война Екши Су с цяло Леринско попада в Гърция и гръцките власти започват системен терор над хората с изявено българско съзнание, много от които са принудени да емигрират. Заради това, че не се отказва от идентификацията си с българската нация екшисуецът Петър Шунтаков без съд е разстрелян показно пред Солунския затвор Еди куле. Преброяването от 1913 показва 1 735 жители.

По време на Първата световна война през август 1916 година селото за кратко е освободено от Първа българска армия. След Ньойския договор селото отново е върнато в Гърция, като голяма част от жителите му емигрират в България. Според преброяването от 1920 в Екши Су живеят 1 406 души. През 1926 година селото е прекръстено на Ксинон Нерон.

Според гръцки жандармерийски документ от 1932 година в Ксинон Нерон живеят 2 026 души - 3 евреи, 1 сърбин и 2 022 гърци, от които 1 945 "българофони" (318 семейства), разделени на три групи - 1 717 (298 семейства) "българомислещи с изявено българско съзнание", 22 "с гръцко национално съзнание" и 208 "с неопределено национално съзнание". През 30-те години в Екши Су са основани две групи на ВМРО (обединена) с 15 души. В документ на служба "Чужденци" към управлението за държавна сигурност в Солун от 1939 се казва, че в района на Ксинон Нерон е сформирана комисия, която подготва изложение до италианския консул с оплакване от наложена забрана на българите да говорят на родния си език. Преброяването от 1940 година показва 1 955 жители.

Секретен доклад на жандармерийския началник в Лерин от април 1940 година посочва Ксинон Нерон заедно със Загоричани, Мокрени и Буф като едно от селата с най-голяма концентрация на "българомислещи" в региона. В междувоенния период 40 български семейства от Екши Су се изселват в България, а 6 - 7 отвъд океана.


През Втората световна и Гражданската война
След разгрома на Гърция от Нацистка Германия през април 1941 година в Екши Су се образува български културен клуб и в училището започва да се преподава на български език вместо на гръцки, заради което бившият екзархийски учител Димитър Гульов е арестуван и хвърлен в Солунския затвор Еди куле. Екшисуйци след 30 години прекъсване отново тържествено празнуват 24 май, денят на Светите братя Кирил и Методий с водосвет на български. През май 1941 гръцката администрация в Екши Су е заменена на общоселско събрание с българска и е избран кмет българин.

На съвещание от 23 октомври 1941 година германският командващ военната област Солун-Егея генерал фон Кренцки по повод инцидент станал в Екши Су заявява, че "населението му е 100% македонци, които сами признават, че принадлежат към българската народност".

Екшисуйци се включват активно във въоръжените отряди Охрана, образувани от Централния Македонобългарски комитет, които отблъскват набезите на гръцките паравоенни организации в западната част на Егейска Македония. На 2 август 1944 година в Екши Су се празнува за последен път тържествено годишнината от Илинденското въстание.

В 1945 година в Ксино Неро има 2 039 българофони, 1 900 от тях с "негръцко съзнание" и 139 с "неустановено национално съзнание". Преброяването от 1951 година показва 2 608 жители.

В дописка от 31 март 1945 година гръцкият вестник "Фос" пише:

„ Българите и комунистите продължават дейността си за автономията на Македония. Център на тази дейност не е само Суровичево, но и селата Екши Су, Агиос Пантелеймонас и Веви. От самите имена на водачите се установява ясно сътрудничество между комунистите и българите. Това са някогашните фактори на българската тайна полиция и водачи на българското движение в този край.[ “

В Гражданската война жителите на Екши Су се сражават на страната на Демократичната армия на Гърция, като селото дава над 300 убити. Загубата на комунистическите сили води до нова емиграционна вълна към България, Югославия (60 семейства) и отвъд океана в САЩ, Канада и Австралия. Преброяването от 1951 година показва 2 608 души, но при него като екшисуйци са броени и много жители на околните села потърсили убежище от войната в голямото Екши Су. Преброяването от 1961 година показва 1 562 души, това от 1971 - 1 419, а това от 1981 - 1 393.


Инциденти с честването на Петрос Папапетрос
През август 1998 година жителите на Ксино Неро, начело с кмета Константинос Селцас не позволяват на гръцки националисти, сред които и членове на гръцката крайнодясна организация Златна зора и архимандритът на Аминдео Севастианос да проведат в селото честване на убития от ВМОРО гъркоманин Петрос Папапетрос.През август 2000 година сблъсъкът се повтаря и статуята на Папапетрос, дотогава многократно събаряна от екшисуйци и след това възстановявана от властите, мистериозно изчезва, което води до скандал в гръцкия парламент. Управителят на Ном Лерин Павлос Алтинис коментира новия инцидент така: "Както е известно Ксино Неро от много години е в обхвата на българската и на втори план на славомакедонската пропаганда...[жителите му] са недостойни гърци, които се представят като българеещи се или славомакедонеещи се, за да получат парични облаги от чужбина."


Ксино Неро днес
Днес Ксино Неро е сравнително голямо село по гръцките стандарти. Според изследване от 1993 година селото е чисто „славофонско“ и „македонският език“ в него е запазен отлично. Жителите се занимават традиционно със земеделие и животновъдство и с експлоатация на минералните извори около селото. Тези извори са един от трите официално признати източници на минерална вода в Гърция и за експлоатацията им в Ксино Неро е построена бутилираща фабрика.

Всяка година в края на февруари - началото на март в Ксино Неро се провежда карнавал, в който участват хора от цяла Егейска Македония.

Футболният клуб на Ксино Неро се казва "Анагениси" и е основан в 1926 година.

Село Баница

Баница (на гръцки: Βεύη, Веви, до 1926 година Μπάνιτσα, Баница) е село в Република Гърция, в Дем Вощарани (Мелити), Ном Лерин (Флорина), Област Западна Македония с 1 535 жители (2001). Селото е разположено на 23 километра източно от номовия център Лерин (Флорина) в западното подножие на планината Малка Нидже на главния път от Солун за Лерин и Битоля.

История

В Османската империя
Баница е едно от най-старите села в региона. Църквата „Свети Николай“ в селото е построена в 16 век. В османски данъчни регистри на християнското население от вилаета Филорина от 1626-1627 година селото е отбелязано под името Баниче с 132 джизие ханета (домакинства).

В 19 век Баница е голямо чисто българско село. В края на 18 век Франсоа Пуквил, френски консул при Али паша Янински пише за Баница, че е „българско село със 120 семейства“. В 1863 година австрийският консул Йохан Георг фон Хан в "Пътуване от Белград до Солун", пише за Баница: "Баница, село със 130 български къщи." В "Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника", издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 Баница е посочено като село с 200 домакинства с 604 жители българи. Според Стефан Веркович в 1889 година в Баница живеят 141 български семейства или 682 души.

Според статистиката на Васил Кънчов в 1900 Баница има 1 650 жители българи. Баница е чисто екзархийско чифлишко село. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев в 1905 година в селото има 2 000 българи екзархисти и функционират две български училища - основно и прогимназиално.

Баничани участват активно в съпротивата на ВМОРО срещу османската власт. Първият комитет в селото е основан в края на 90-те години на 19 век от Георги Попхристов и Даме Груев.
В Гърция
Придвижване на българска артилерия край село Баница по време на Първата световна войнаСлед Балканската война селото попада в Гърция. Преброяването от 1913 показва 1 617 жители. Баница за кратко е освободено от българската армия по време на Първата световна война, за да бъде отново върнато в Гърция по Ньойския договор. Преброяването от 1920 показва 524 семейства и 1 659 жители, а това в 1928 - 1 995 жители. През 1926 година Баница е преименувано на Веви. В 1922 година под Баница в югозападна посока е построено малко селище, в което са заселени гръцки бежанци от Мала Азия, и което днес се нарича Като Веви и се смята за квартал на Баница.

На 15 ноември 1931 година началникът на полицията в Баница изпраща в Лерин доклад със списък на "доказаните българи" първенци в селото, оглавен от Никола Малинов, обвинени, че са членове на нелегална революционна организация, като срещу един от тях - Кръстьо Манов е започнало съдебно дирене. Според гръцки жандармерийски документ от 1932 година във Веви живеят 323 българогласни семейства, 203 от които "българомислещи с изявено българско съзнание". В жандармерийски документ от 1939 година Баница, заедно с района на Преспа е посочена като селище, на което трябва да се обърне най-сериозно внимание в борбата с "българомислещите". Преброяването от 1940 година показва 2 245 души.


Втората световна и Гражданската война
След разгрома на Гърция от Нацистка Германия през април 1941 година в Баница селяните установяват българска администрация, макар селото да остава в Гърция. Баничани не допускат гръцка жандармерия и при стълкновението са убити трима полицаи, след което жителите на селото заявяват на германските военни власти, че "са българи и не желаят друга власт, освен българска". Баничани участват активно и в създадените от Централния българо-македонски комитет чети за защита от гръцките паравоенни организации в Егейска Македония. След изтегянето на германците в 1946 година 200 души от Баница са съдени за членство в "Охрана" от Леринския съд, като 9 от тях са осъдени на смърт.

„ Българите и комунистите продължават дейността си за автономията на Македония. Център на тази дейност не е само Суровичево, но и селата Екши Су, Агиос Пантелеймонас и Веви. От самите имена на водачите се установява ясно сътрудничество между комунистите и българите. Това са някогашните фактори на българската тайна полиция и водачи на българското движение в този край.“

В 1945 в Баница има 2 680 българофони, от които 1 900 с "негръцко национално съзнание", 280 с "гръцко" и 500 с "неустановено национално съзнание".

В Гражданската война жителите на Баница се сражават на страната на Демократичната армия на Гърция и след загубата нова вълна баничани се изселват в Югославия и Албания.

В дописка от 31 март 1945 година гръцкият вестник "Фос" пише:


След войните
Лигнитните мини южно от селотоПреброяването от 1951 показва 2 062 жители, а това от 1961 2 105. През 60-те години голяма част от жителите му емигрират - към Германия, Австралия и Канада - и населението на селото се преполвява - преброяването от 1971 сочи едва 1 043 души. Масовата емиграция продължава до 70-те години на 20 век. Според различни изчисления в Канада живеят около 6 500 баничани и техни потомци, в Австралия - 2 500, в Република Македония 2 000. Преброяването от 1981 година сочи 806 жители, а това от 1991 - 753.

В планината над Баница е разположен рудникът Веви, който е открит през 1980-те. Рудникът дава висококачествен лигнит и осигурява много работни места в селото.

"Среща у Бугария", статия в списание ТЕМА

- В името на какво забравяме българомохамеданите в Гърция

Ръкописът на доцент Сашо Станев е сериозно научно изследване за помаците в Гърция. Съжаляваме, че поради малкия обем на вестника не сме в състояние да публикуваме труда изцяло. На читателите си предлагаме публицистично-документалната част, в която срещите на автора с тези наши сънародници в Гърция разкриват истината за тяхната национална принадлежност. Истина, заявена категорично от тях самите и потвърдена от езика, традициите и фолклора им.



--------------------------------------------------------------------------------

Държавата, обществото и историческата ни наука са в непростим дълг към съдбата на ислямизираните българи, значителен дял от които се пада на така наречените помаци, т.е. на помохамеданчените, но все още непотурчени българи. Името "помак" е етническо и се употребява единствено за мохамеданите българи. С него никога не са наричани помохамеданчените представители на други народи, живеещи на Балканския полуостров: сърби, гърци, евреи и власи. И нещо друго, което е много важно във връзка със споровете за "произхода на помаците": това наименование е ново, възникнало е едва преди няколко столетия и то не се среща никъде в по-старата историческа книжнина, каквато е византийската например (Ст. Н. Шишков, Помаците в трите български области: Мизия, Тракия и Македония, 1914 г.). Има голям брой свидетелства и доказателства за това. Ще си позволя да приведа едно от тях: "Помаците са лингвистично най-чистите българи". (Nationalities papers, vol. 25, Nr. 1, 1997 г.) Даже в турски тълковен речник, издаден през 1966 г. от Института по турски език, се казва: "Помак е наименование на член на турска и мохамеданска общност в Румелия, които говори български."

* * *
Когато на 9.4.1941 г. немците завладяват Солун, то голяма част от турците вече са напуснали Гърция: след първата Балканска война около 10 хил. души и през 1914 г. в резултат на агитацията на младотурците - още 115 хил. души.

Изселените от Гърция след 1923 г. мохамедани са настанени в Западен Анадол в напуснати от малоазиатските гърци селища. Разпределението на преселниците нетурци се извършва много внимателно, на малки групи, за да се предотврати възникването на езикови острови. Суровият климат във вътрешността на Анадола, както и честите епидемии (например от малария в равнините) причиняват смъртта на голяма част от новодошлите. Човешката трагедия се подсилва от конфликтите за земя и пасища с местните жители и полудиви племена.

Помаците в Гърция живеят в Родопите
покрай границата с България, но се преселват в градовете и полските села на Западна Тракия, където са подложени на постепенен процес на турцизиране поради присъствието на турска общност, която е много по-добре организирана и три до четири пъти по-многобройна (A Popvic, L'Islam balkanique, Berlin-WIesbaden, 1986 г.)

Важно средство за превръщане на българомохамеданите в турци чрез детрофиране на народностното им съзнание още в крехката детска възраст са училищата. С подписаните през 1951 и 1968 г., вероятно не без външен натиск от Гърция и Турция, протоколи турският език се признава за единствен език на мохамеданските малцинства в Гърция. На него се извършва и преподаването в мохамеданските училища (наричани турски), които са около 300 на брой: 232 елементарни (начални) за деца от 6 до 12 години, известен брой прогимназии (за възраст от 12 до 15 години) и две турски гимназии в Ксанти и Гюмюрджина. В малцинствените училища се допуска след одобрение от Генералния съвет по образованието употребата на издадени в Турция учебници и учебни помагала, както и назначаването за учители на турски граждани. Съгласно споразумение от 1955 г. учителите в турските (мохамеданските) училища преминават безплатна преподготовка в летни школи в Одрин, а в училищните летни лагери мохамеданчетата сформират отделни групи, ръководени от турски учители. Преименуването през 1954 г. на малцинствените училища от "мохамедански" в "турски" е в пълно противоречие с Лозанския договор, в който се говори за мохамедани, а не за турци. През 1988 г. върховният гръцки съд - Аеропагът, възстанови наименованието "мохамедански" и веднага последва вълна от протестни действия, включително добре организиран митинг в Гюмюрджина.

За целите на протурската пропаганда най-пълноценно се изполzват и медиите. В Ксанти и Гюмюрджина излизат 15 издания на турски език - 10 ежеседмични и 5 ежемесечни. Работят две турскоезични радиостанции, а от Гюмюрджина се препредават програмите на турската сателитна телевизия.

Не последно място в цялата тази дейност заема религията. В Западна Тракия функционират 325 мюсюлмански храма, а имами се подготвят в две религиозни училища - в Гюмюрджина и градчето Шахин (Ехинос), разположено в чисто българомохамедански район.

Действат и турски просветни организации. Когато група българомохамедани са направили опит да регистрират в съда своя, отделна от турците културно-просветна организация, било им отказано под претекст, че има турска такава. (Сведението е на Х. Флоракис при неотдавнашното му посещение в България.)

Превръщането на Западна Тракия
постепенно в предимно мохамедански район с доминиращо турско влияние в него принуди гръцкото правителство да предприеме ответни защитни мерки. Напоследък се наблюдава промяна в политиката на гръцката държава, която е решила да започне нов, активен процес на асимилиране на помаците и попречи преди всичко на всяка цена на по-нататъшното им турцизиране, в резултат на което се появи и така нареченият "помашки език". Българомохамеданите в Гърция представляват в основната си част затворено в себе си общество, живеещи в планината, където достъпът е забранен, защото районът попада в 15-километровата военна зона, закрита за чужденци, с вечерен час за местното население и пр. Не може гърците да не си дават сметка и за предстоящото отваряне на този район, включително към България, в резултат на падането на комунистическия режим у нас и като резултат настъпването на края на 80-годишната изолация на местните българомохамедани.

Незаличими са личните ми впечатления
от единственото ми, състояло се преди повече от десет години пътуване в Гърция, една от съкровените цели на което беше евентуална среща с българи мохамедани. Бяха изминали една-две непълни години от началото на "възродителния процес" у нас и приятели ме съветваха да се откажа от пътуването си по места, населени с мохамедани, опасявайки се от враждебно отношение от тяхна страна към нас - българите. Бяхме спрени буквално на пътя от българомохамедани, вероятно като са видели кола с българска регистрация, и задържани от тях на гости в продължение на няколко дни. Приемът, който ни се оказа, не се различаваше по нищо от срещите ни преди това с наши сънародници в Банат и Бесарабия. Почти през цялото време се движехме придружени от няколко души от новите ни познати, а срешнехме ли на улицата нов българомохамеданин, щом разбереше какви сме, обикновено се присъединяваше към нас. И първата им работа беше да изразят всеки по свой начин доброто си отношение към българите и България (единствено изключение, за жалост, бяха по-младите, обикновено завършили турска гимназия и достатъчно отровени от антибългарската пропаганда). Ето думите на един от доброжелателно настроените: "От Мемково съм. От селото ни се вижда Даръдере (Златоград). Песните ни и езикът ни са еднакви. Жалко, че в нито едно от нашите села не може да се лови българска телевизия." Без всякаква намеса от наша страна друг каза: "Карал съм майка си да изпее всички песни, които знае, а тя пее хубаво и знае много песни, само и само да разбера от тях какви сме", на което следващ, обръщайки се към мен и съпругата ми, отговори: "Истината е, че сме един народ, разделен от политика и граница." Може би най-вълнуващо бе изявлението на четвърти (казано, естествено, насаме): "Целия си живот само за България съм мислил и не е имало случай да срещна българин, и поне вода да не му дам." Иска ми се да спомена и още един случай, а подобни случаи имаше много: Някъде, в самото начало на запознанството ни, споменах пред един от тях, че у нас в България има писател (казах и името му), роден в тяхната планина, който е описал рядко хубаво и силно техните землаци от другата страна на границата. Тогава човекът ни се извини, че ще ни напусне за малко, и след десетина минути се върна с "Дивите разкази" в ръка, казвайки: "Бяхме чули за тази книга; търсих я из цяла Бългаиря и едва в Казанлък успях да я открия."

На връщане към България
се отбих от главния път и достатъчно трудно изкачих с колата широк, разлат, обърнат на юг скат, където са разположени българомохамеданските селца Братанково, Широка поляна и Люлка. В едно от тях помолих да ме заведат при най-възрастния човек. Това стана и когато обясних какъв съм, осемдесетгодишният старец възкликна: "Българин, чист българин!", и очите му се наляха със сълзи. Бях първият българин от България, чийто крак стъпваше там от Втората световна война насам, нищо, че селцето отстоеше само на броени минути от главния път, по който през активния туристически сезон ежедневно минаваха десетки български коли. На раздяла старият човек се оплака: "Желая да дойда в България, имам приятели там, искам да се лекувам в София, но не ни пускат." И наистина по това време българският консул в Солун отказвал да издава визи за България на българомохамедани. Решилите да я посетят с организирани туристически групи неведнъж са бивали сваляни на границата - пускали са у нас само гърците!

Повече от наложително е
българската държава най-после да прояви интерес и да започне да се грижи за сънародниците ни мохамедани, живеещи в Гърция и Турция. На основата на двустранни споразумения и в духа на изискванията на Европeйския съвет е крайно време да се възприеме цивилизован подход към българските малцинства в съседните държави и техните общочовешки права. За начало би могло да се иска ответен жест срещу провежданите у нас събори на каракачани от гръцкото правителство, да се позволи достъп на български специалисти, художествени състави, а защо не и на обикновени граждани, както става край Сливен, за ежегодния събор на 6 май в отстоящото само на 12 км от Златоград село Лъджите (Лъдженски бани, Термон). В тази проява вземат участие не по-малко от 5-6 хиляди българомохамедани от Гърция. За нас това би било път към богата душевност на тези хора, а красивата местност, в която става съборът, с нейните 32 минерални извора, с многобройните й археологически забележителности, в т.ч. импозантните скални изображения на персийско-римския бог Митра, би превърнало това място в мост за сближаване и приятелство между нашите от векове съседски народи.