...

събота, 5 май 2012 г.

Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско - 9

…Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци. Отделих малко време и за посещение при един известен угурлиец, преселил се в село в полите на планината, по стария път между Ксанти и Гюмюрджина. Открих го в едно крайпътно заведение, наподобяващо кръчма, в компанията на негов земляк от с. Синиково. Стените на помещението бяха изпъстрени със снимки, свидетелства за ловни подвизи на угурлийските ловци, преселили се тук. Те често ходели да ловуват нагоре (разбирай най-често в землището на напуснатото вече старо село Угурли). Навярно ходят натам и за да се разтъжат с напуснатото родно място, към което спомените ги дърпат. А иначе тая притегателна сила не важала за техните деца, които не са свързани пряко със селото. Пък тоя угурлиец более за родното си село, въпреки че безвъзвратно го е загубил. Говори с такава любов за него. Както споделя, самият живот ги е накарал да се изселят. Или по-точно стремежът към по-добър живот в борбата за оцеляване ги е подтикнал да се пръснат из различни села в полските райони на Ксантийско, та чак и в Турция. На угурлийци преди им трябвали три дена, за да отидат на пазар в Ксанти: един ден за отиване с муле, един ден за пазаруване и един ден за връщане. Отделно всеки болен, всяка родилка е трябвало да се носят на ръце до асфалтовия път Ксанти – Гюмюрджина, близо 20 км нагоре.Землякът, висок, суховат планинец със скулесто лице и добродушна усмивка, който е родом от Синиково, веднага се сети за бешкарите и бешкарското гробйе в района на родното му село. Бе запаметил от възрастните си роднини споменът за бешкарите като кукери, които обикаляли селата около Касъм (Димитровден) да събират храна от всяка посетена къща. Веднъж се сбили две такива групи, та имало и жертви, които погребали в това бешкарско гробйе. Тези данни е публикувал и патриарх Кирил в книгата си “Българомохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960: 56), като обяснява, че игрите са се провеждали “възподзима”, т.е. през есента, във връзка с приключване на активната селскостопанска дейност. И една интересна мисъл сподели землякът, останала от бащата на баща му, т. е. от “авелзаманску вряме”: “Гърците викот: “Рабати да ядеш и кради да имаш”. Тая житейска мъдрост той представи не толкова като свое верую в живота, а като начин на мислене, присъщ на един народ, въздигнал се икономически много над своите съседи. Но на всеки обикновен планинец е ясно, че с честен труд човек не може да забогатее, а просто оцелява в трудна борба за хляба. От него научихме и че новият път от българската граница ще минава през Синиково, където ще има тунел, и ще се спусне по течението на менковската река, до свързването му със стария път от Ксанти до Гюмюрджина. Каза, че вече се работи в Синиково по новото трасе. Но човек като чуе за гръцки тунели и нови трасета, знае че това е дълга работа, проточена във времето. А ние, припряните българи, все бързаме.Скоро стигаме Ксанти. Напускаме града и се отправяме на юг, към магистралата за Гюмюрджина. Не след дълго слизам и питам на един от официалните езици в Западна Тракия: “Афедерсънъс, бензин вар?” (Извинете, бензин има ли?). “Имаме, имаме, давайте арабъта” - е отговорът на човек на средна възраст, нисък, възпълен, небрежно облечен, небръснат – същински Жан Габен. Питам го какви са, та работят в неделя сутрин, а той ми отговаря закачливо: “Българи сме”. Питам за гърците, а той отговаря: “Те почиват”. “Ам оти?” – питам го аз, а той простичко отговаря: “Оть са са умурили”. На въпроса ми: “Откъде сте?”, отговаря уклончиво: “Ут тука сме”. Питам го иска ли да позная откъде е, като го карам да ми изговори на роден диалект думи “път” и “къща”, а той ги изговаря като мен. Казвам му, че е или от Мемково, Луджата, а той изброява останалите ъкавски села в Ксантийско. Мислено благодаря на съдбата, че попадам на такъв екземпляр в края на обиколката си. Охотно ми обяснява в кои околни полски села са се преселили българоезични мюсюлмани и от кои родопски села са те. Споделя, че е труден животът им там, особено след присъединяване на Гърция към зоната на еврото. При тая промяна, който е имал три евро, му е останало едно. И заключи: “Ше дойде време да плачите за левчето, ей”. И много други истини ми наговори той, но времето ни притискаше.Наслаждаваме се на гледката от двете страни на магистралата. На юг се вижда Бору гьол (Бистонското езеро), а на север се извисяват най-южните върхове на Родопите. Така пътуващите могат да се насладят на гледката към връх Вейката (1463 м.), част от високите ридове, наречени Гюмюрджински Карлък, с по-ново българско име Гюмюрджински снежник. И от българска страна, в община Кирково, върхът се е извисил нагоре, разперил стръмни гористи поли чак до поречието на кирковската река, но от юг, от ниското поле, се възземват стръмнини, на много места обезлесени и олисяли до чукар. Остане ли на северозапад високият планински рид, вече е сигурно, че се наближава Гюмюрджина (дн. Комотини). На отбивката от магистралата се спускаме и се отправяме към града. По едно време чухме да свири клаксон. Обърнахме се и видяхме в отсрещното платно полицейска кола, а от кабината й шофьорът ни махаше да идем при него. Веднага тръгнах да видя какво иска. Наближих и му викам: “Кина бря аратьликь?”, а той ми подава две найлонови торби, като във всяка от тях имаше по една “зазноена” бутилка студена минерална вода от 1,5 л., по едно нес кафе фрапе и някаква вафла. Веднага започнах да го питам с какво да му върна жеста, а той вика: “Ше ма черпиш кавя, ага дойдам в Деридере”. На въпроса ми откъде е, отговори, че е от Ксанти. Каза едно “Айде” и замина. Родопчанинът си е родопчанин. Винаги в труден момент ще ти се притече на помощ, особено ако си земляк, че и с развалена кола.След малко се отправяме по обиколен път до морския бряг. Той преминава от източната страна на маронската планина и после продължава на изток, към Дедеагач, по морския бряг. Решаваме да се изкъпем. Тук морското дъно още от началото на водата е осеяно с едри и дребни, разноцветни обли камъни. Срещу нас отсреща, в далечината, се е изправил остров Самотраки, зеленосинкав, сякаш сливащ се с морето. Излизането от Александруполис изисква доста време, а пък включването в новата магистрала се проточва сякаш цяла вечност. Толкова голяма обиколка се прави за включване в посока към България. И сега, по тъмно, големият поток коли се отделя за турската граница при Фере и особено при Орестяс, от където се отива към Одрин. Тук-там отблясват табели с интересни селищни имена: Мандра, Карнуфуля, Мавроклиси. След отклонението за Одрин пътуването вече става по-спокойно. От турската страна на границата е по-тъмно, но Одрин с осветените минарета на Султан Селим джамия не може да не се забележи. Към 23 ч. сме на българската граница. Потегляме към Свиленград, където спираме на една крайпътна бензиностанция да си налеем вода. Препращат ни към стара тоалетна на някакво крайпътно заведение за хранене, бивш ресторант от социалистическо време, сякаш за да ни върнат в родната действителност. КРАЙ (Бр. 23/2011 на „Златоградски вестник”)

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки
За българоезичното население в Южните Родопи, Агенция “Фокус” разговаря с Ефим Ушев, главен редактор на „Златоградски вестник” - При представянето на книгата за българските говори в Ксантийско стана дума и за вашия вестник. Какво представлява „Златоградски вестник”? - Вестникът е местно издание за две общини, което излиза вече 22 години. Той не е прекъсвал съществуването си, изпълнява си функциите, разширява и диапазона си вече. След като границата се отвори преди една година, на 15 януари, пуснахме една рубрика за хората, които са българоговорящи в съседна Гърция. Вестникът се разпространява и там, търговията в града се засили през тази една година. Хората си го купуват, а освен това вестникът им се изпраща там. Рубриката е такава, че с гръцки букви се пишат интересни информации за града, за района, за отколешните ни връзки, исторически препратки през годините, родопски хумор и пр. - Колко е тиражът му за този район в Северна Гърция, където се разпространява? - Тиражът не е голям, но достатъчен, за да стига до десетина села на юг от нас. Моите впечатления са, че има интерес сред определен контингент. Не е масов, няма опашки за вестника, но все пак поддържаме интереса на хората там към езика по този начин, към историята на връзките ни и въобще за района ни. - Това ли е предназначението на вестника, който достига и до българите в Гърция? - Вестникът е предназначен за Златоградска и за Неделинска община, но през последната година, след отварянето на границата, решихме да разширим обхвата му, тъй като хората на юг от нас говорят чист български език, на родопска диалектна основа. Опитът ни е подсказан преди около 180 години, когато нашите даскали в Златоград са преподавали на децата писмото на гръцки, съгласно тогавашната система и табу в образователната система. Те са писали с гръцки букви, а когато четеш тези гръцки букви, виждаш, че излиза българския език – местния родопски диалект. И същото го правим и сега. - Пишете тази рубрика на български, но с гръцки букви? - Да, точно това е смисълът, така е било и преди 180 години. Документът, на който попаднахме, преди десетина години издадохме в книга. Тя също е факт благодарение на издателството на ВМРО „Македония прес”. Издадена е фототипно и в превод. В нея откриваме огромна информация за тогавашните нрави, морал, за тогавашния диалект, който е един и същ с днешния говор в българските села в Гръцко. Това е единственият ръкопис, останал от онова време в оригинал до днес. - Какви теми намират място на вашите страници за хората там? - Занимаваме се с любопитни неща от историята на нашите взаимоотношения. Все пак този район чак до селата Шахин и Синиково, малко преди Ксанти, е бил в някогашната Даръдерска околия. Даръ дере е старото име на Златоград. И така си връщат интереса към тази част от Родопите, та дори и в родово отношение, тъй като много от тях имат тук роднини. Досега гърците са ги тласкали повече към Турция. Друга тема е това, че турцизацията там върви вече много години и то активно, с много пари от турска страна, която дори си има консулство в Гюмюрджина, което се занимава само с това. - Рубриката с гръцките букви ли е уникалното на вашето издание? - Аз не смятам, че тази гръцка графична система е нещо уникално, след като вече е изпробвана преди век и половина от нашите предци. Няма друг начин, тъй като тези наши сънародници в южната част на Родопите, вместо да изучават в училище български език, т. е. майчиния си език, изучават турски език. По едно решение между Гърция и Турция те са се договорили и са им сложили задължителен турски език в училище. Макар че майчиният им език в къщи, за битовото им общуване, е българският език. С тази рубрика всъщност поддържаме интереса им към българския език. А няма спор по това, че езикът на тези хора е български. Това са хора с български корени и потекло и в науката няма две мнения по този въпрос. Проблемът е, че е голям натискът за турцизирането им. - Как може да се спре това? - Не може да се спре, защото това е договорка, антибългарска договорка между двете страни – Гърция и Турция. Когато те са решили да сложат задължителния турски език в обучението им, вместо майчиния им български език, това вече е снаряд в корена. Сега децата на осем-десет годишна възраст вече не говорят, или трудно говорятмайчиния си език. Това е трагедията. - Това не е ли въпрос на държавна политика? Какво трябва да направи България по този въпрос? - България в момента няма отношение, няма интерес към своите хора извън границите на сегашна България. Тя няма идеи и дори не иска да се вслуша в съветите на хората, които на основата на единия си ентусиазъм се занимават с тези въпроси и имат повече информация за проблема. - Доц. Митринов препоръчва да се засилят връзките с тези хора. Според него това, че те слушат например българска народна музика, ще допринесе да осъзнаят българските си корени. - Разбира се, че това е много важно. Интересът към родопската музика е много голям. От Златоград сме давали като подаръци стотици дискове с наша родопска музика. Търси се, искат да слушат своето, особено голям е интересът сега към телевизия Фолклор ТВ. Тя се хваща в селата там и има интерес към нея. Слушат си и казват – да, това са нашенските песни. Това, което може да направи държавата в момента, освен да подпомогне хората, които се занимават по един или друг начин с фолклора и езика в Ксантийско и Гюмюрджинско, е да подпомогне организирането на съборите от двете страни на границата в родово отношение. Има такива иде, има и желание от страна на хората от Ксантийско и Гюмюрджинско и може да стане например със съседни села – Кушла от наша страна и Угурли от тяхна, Аламовци от наша страна и Сареле от гръцка страна. - Има ли много такива роднински връзки между двете страни на границата? - Да, разбира се. Може би всяко второ семейство има роднини там. Те и в момента пътуват, търсят се, това е процес. Една друга идея, с която мога да подпомогна държавните институции – например в Гърция излизат вече 10-15 книги за така наречените помаци в гръцко. Те разбира се са на идеологическа основа, но какво пречи на българската държава да закупи тези книги и да ги раздаде на българските институти в БАН, да се работи по тях? Да се направи научна критика на тези книги. Да ги прочетат и да ги анализират, да издадат книги за тях и да кажат с какво заблуждават общественото мнение тези книги и каква е истината в тях. Това не са нито големи пари, нито нищо. Разбира се, че тяхното самосъзнание е на помаци, доколкото за помаци можем да говорим като за шопите българи или за македонците българи, или за тракийските българи. Ако говорим за помаци, това са българите мохамедани – с български език, с български нрави, със запазени традиции, с всички неща, които са характерни за всяко едно българско малцинство отвъд границата на страната ни. - Освен тази турцизация, за която става въпрос, забелязвате ли други процеси по отношение на българското население в този пограничен район? - Това е един процес, който е започнал още през 50-те години с договорка между Гърция и Турция. Те са въвели турското обучение в държавното гръцко училище, защото България не е поискала и никога не е поставяла въпроса за обучението на българите там на своя роден майчин език. Когато има вакуум, някой се намества там. - Очаквате ли да се въведе обучението на майчин език? - Няма как да стане това, защото никой не го е поискал. Никой не го е обсъждал този въпрос. Той не е интернационализиран. А тамошните организации на помаците, които поставят въпроса за обучение на „помацки” в училищата, не срещат разбиране от официалните гръцки власти. - Кои са особеностите на този диалект, който установява, че става въпрос за български говор? - И по това няма спор, че това е български говор. Това са българските родопски диалекти на основата на рупските говори. За това писа и проф. Тотоманова от Софийския университет. Голяма крачка към проблема е книгата на Георги Митринов - „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджийско”, която представихме миналата седмица в БТА. Това е първият книжен труд, издаден в България, който се занимава с този въпрос – нещо, което е трябвало да стане веднага след излизането на т. нар. Помашко-гръцки речник от Петрос Теохаридис през 1996 година в Солун. Това трябваше да стане тогава, а става чак сега, поради български неразбории – безпаричие и пр. Все пак книгата е факт, доставена е включително и на автора на речника Теохаридис. Разпространява се колкото може, но това все пак е научен труд, не е в масов тираж, не е роман все пак. Там достатъчно добре е обяснено и в исторически план, анализирани са също така и множеството гръцки и турски теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско. Понякога тези „теории” са смешни и жалки, но до сега не са опонирани. Това е първият опит. Мога да ви кажа, че това е първата наша крачка в анализирането на проблема. Втората крачка, която смятаме да направим, е издаването на един сборник с българския фолклор от Ксантийско. И това ще стане – ако не до края на годината, то непременно още през първото тримесечие на идната година. Аделина ГЕОРГИЕВА (Бр. 16/2011 на „Златоградски вестник”)