Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята

Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война. Време е да ги почетем подобаващо О. р. полковник, доц. д-р Димитър Зафиров От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо. Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. "Народни листи". Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата "Гробовете на Трикери", резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки. Предисторията В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източна част от ареала, контролиран от българите. Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти. Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери. Той е най-големият от група от три малки острова ( с размерите на нашия Св. Анастасия). Тя се намира до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година. Журналистическото разследване Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише: "В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина б. Заф.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край..." Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцките лодкари. Те му разказват: "Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това, - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат"... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното." По-нататък Владимир Сис пише: "Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата." Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето. "Колко са били тия нещастници - пита се Сис. Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..." Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир. Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. "Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от низки дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник." Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: "С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук на тоя пустинен остров е угаснал обичаният син..." Как ли изглежда днес това гробище? Има ли го изобщо? Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г.чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в "Енциклопедията" на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето. Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (неотдавна имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината. Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани. Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. Деветдесетгодишнината от публикуването на брошурата "Гробовете на Трикери" е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

Опасните славянски езици в Гърция

Допустимо ли е в Гърция да се твърди, че има малцинства? А говорят ли се там Български диалекти в Егейска Македония и Западна Тракия ? Не, ако съдим по уволнението на една професорка по славистика. Действителността обаче изглежда другояче. Преди няколко месеца ректорът на Атинския университет Теодосис Пелегринис получава изненадващо писмо. В него той е помолен да "стори всичко, което е в неговите правомощия", за да помогне на "висококвалифицираната колежка проф. Александра Йоаниду в обжалването на уволнението й от министерството на образованието". Подател на писмото е Дружеството за Югоизточна Европа. Със своите 800 членове от научните среди, политиката и икономиката Дружеството за Югоизточна Европа е най-важната неправителствена организация за поддържане и развитие на отношенията между Германия и Балканите. Защо обаче дружеството трябва да се занимава с 45-годишна гръцка професорка, уволнена от министерството на образованието? Славистиката - строго забранена наука в Гърция? Мними обосновки Основната причина се крие във факта, че Александра Йоаниду е следвала славистика в Хайделберг и е позната в научните среди на Германия. Неин преподавател в Хайделберг е бил проф. Клаус Щайнке. "Тя изучаваше при мен български. Освен това учеше и руски. Дипломната й работа беше върху руската литература. Тоест тя е завършена славистка, както по отношение на езиците, така и на литературознанието", казва проф. Щайнке. Явно на същото мнение е била и комисията в Атинския университет, която през юли 2009 година назначава Александра Йоаниду за асистент в новооснованата катедра по славистика и старославянски езици. Две години по-късно, на 15 март 2011 година тя е уволнена без предупреждение. Заместник-министърът на образованието Янис Панаретос обосновава заповедта за уволнение с "формални несъответствия". "Научен" грях Проф. Волфганг Дамен, преподавател по румънска филология в университета в Йена, също се ангажира със случая "Йоаниду". Проф. Дамен е председател на научната колегия в Дружеството за Югоизточна Европа, от чието име е изпратено въпросното писмо. Според него обосновките за уволнението на проф. Йоаниду са привидни. "Тя се е доказала научно и това не е причината. Предполагам, че причините за нейното уволнение са извън науката. Тя се ангажира с теми, които не се възприемат от някои среди в Гърция. По-точно тя се занимава с малцинствата в Гърция, със Българските малцинства в Егейска Македония и Западна Тракия", казва проф. Дамен. Славянски езици в Гърция? Няма такова нещо! Като славистка Александра Йоаниду проучва Българските диалекти в Северна Гърция, в рамките на научна програма на Института за балкански изследвания в Солун. Публикациите й на тази тема не се радват на одобрение навсякъде. Най-острите протести идват от дяснонационалистическата партия ЛАОС. В изслушване в парламента партията набляга не само на научните й публикации, но се позовава и на членството на Александра Йоаниду в "Центъра за изследване на малцинствените групи" в Гърция.

Българите в Северна Гърция още се страхуват от репресии

Въпреки отворените граници опасенията им са, че ако обявят публично българската си принадлежност, ще имат проблеми с властите Санданчани, посетили наскоро едно от близките села в Северна Гърция, разказват вълнуващи подробности за запазения дух, родова и национална памет у наши сънародници и потомците им, останали да живеят преди десетилетия от другата страна на граничната бразда. Най-мрачните им спомени са за жестоката асимилация, на която са били подложени след Балканските войни. Една от историте е за село, в което тогава почти нямало гърци. Когато обаче те нахлули от юг, убили българския свещеник и други хора, облекли ги в гръцки дрехи, снимали зловещата гледка и изпратили снимките на френски и други западни вестници. Вижте, казвали злагавията, какви злодеянията вършат българи над гърци. После изгонили от бащините им къщи умните местни българи, родени в селото. Докаралаи турци, "черни и злобни", с които и до ден днешен не могат да се понасят. Турците пускали доноси срещу българите и гръцките власти привиквали нашите на разпити. Тези турци, както ги наричат там, всъщност са уж гърци от Мала Азия, които са били изселени оттам и по спогодба между Гърция и Турция за размяна на население, са заселени в Егейска Македония в къщите на изгонените и избити българи. От българите останали само онези, които се зарекли, че занапред ще бъдат гърци. Оказало се, че българите-гръкомани са повече от доведените турци... Жител на селото, който е българин, разказал как преди години бил натопен от гърците-пришълци в селото на власттите, че бил българин и комунист. Веднага го привикали, обаче той с думи успял да ги убеди, че не прави нищо лошо. Голяма част от изгонените някога българи и потомците им днес живеят в Сандански - все познати и известни фамилии. След отварянето на границата взаимните гостувания станаха ежедневие. "Като чуха, че сме от България, много се зарадваха. Играхме хоро на наши песни на площада в селото. Хората като говореха и бяха направо със сълзи в очите. Аз умишлено не ги разпитвах, но те самите си търсеха тези теми. Намерих намерих роднина със същото като моето име, но в момента са му сложили гръцко. Говорят на мекия диалект - "рЯка", вместо "река", знаят си местностите наоколо с българските им имена, знаят наши песни. Страх ги е все още, личи им в приказките, но вече се чувстват малко по-свободно...", разказва санданчанин, гостувал неотдавна в родното село на дядо си. На мегдана, и на празнична трапеза, се събрали гости и домакини. Започнала веселба. Песните и хората били български - "Македонско девойче", "Ай да идем, Яно", "Назад, назад, моме Калино". Знаели ги и младите потомци, не само 80-годишни старци. "Както преди години, когато ходих на сватба в селото на предците ми. Играхме хора на тези песни, но оркестърът свиреше само мелодиите, без някой да пее текста. Текстът бе у хората на хорото. За да го правят така, значи ги е страх, това е", споделя санданчанинът. Въпреки отворените граници обаче, опасенията на нашите сънародници в Северна Гърция са че ако обявят българската си принадлежност, ще получат забрана да пътуват в Родината. Например чрез измислен повод и черен печат върху паспорта... "Направих уникални кадри, но се двоумя да ги публикувам, за да не направя нещо лошо на хората там. Имаше злобни погледи на измирски гърци и, разбира се, има шпиони навсякъде, явно е че нищо не е отминало, все едно сме 1914-та година - само няколко години след репресиите", изрази впечатленията си санданчанинът. "Като си тръгвахме от селото, не искаха да ни пуснат, хората, с които разговаряхме, ни подканваха да останем още". Дядо ми беше много щастлив, а той е на 80 години, продължава разказа си нашият съгражданин, че си намери набор там, с когото обсъдиха как, когато са били отворени границите през 40-те години на XX век, от днешните български пригранични села са водели през зимата животните на паша и да зимуват в днешна Гърция. И как са ходели на пазар в Демирхисар, че е по-близо от Сандански. Говореха си на български, те явно искат да говорят на български. И им е приятно, и драго... Б. ред. Неназоваването на имена и населени места е умишлено, за да не навредим на хора.

Песната на дедо ми

Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява. - Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща. Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също - те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото. - Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми. Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и...България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски...”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”...Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та. - Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата. Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия: - Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция! Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки. - Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане. - Сакам – отговорих положително аз. Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше. - Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години. - Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше: - Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! - По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”. Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха. - Браточед ми от Бугария – представи ме той. Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска: - Тука у-зо нé-ма! По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички. Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки: - Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели. Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня. - Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”. - Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо. Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха. - Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука! Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях. - Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми! - Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD - тата потънаха някъде. - Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето. - Пуснете малко „македонска” музика - предложих по едно време аз. - Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста. През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си. - Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат! - Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико. - Нашо дете ... селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо. - Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи. В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето. - Я-сас! – поздравляваха те. - Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо. - У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он. Не знам дали човека с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него. Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие. Списание ТЕМА

Българи под прикритие в Беломорска Македония

Българи под прикритие в Беломорска Македония "Изселваха ни, за да погубят езика, културата и душите ни". Думите са на жена от родното село на Димитър Благоев Василиада в Северна Гърция. Някога то е носило името Загоричани. Сега там няма и помен от българското му минало. В селото обаче живеят хора, които често с риск за живота си пазят българщината. Василиада е само едно от многото села в Северна Гърция, където може да чуете българска реч, след като разберат, че сте свой. Те рядко се наричат българи. Най-често отговорът на въпроса "Какви сте?" е "ендопи" или "местни". Поставят знак за равенство между българи и македонци. Не казват и на езика "български", а славянски. За такъв смятат и произхода си. Представят се с две имена - гръцки и славянски. Винаги когато говорят на български, се оглеждат и при най-малкия страничен шум обръщат на гръцки. Жадни са за книги на кирилица. Не се изненадвайте, ако скрият някоя под ризата си. Повечето са възрастни и още помнят зверските кланета от Гръцката гражданска война. Търсенето на следите на забравените българи от Северна Гърция започва от мъничък остров насред Малкото Преспанско езеро, до който се стига по пешеходен понтонен мост, дълъг около километър. Някога остров Свети Ахил (Агиос Ахилиус) е бил българска територия. През X в. цар Самуил строи там базилика, за да пренесе мощите на светеца, на който по-късно е наречен островът. През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Мацопулос открива сред останките от базиликата гробовете на българския цар, на сина му Гаврил Радомир и на зет му княз Иван Владимир, който бил женен за Самуиловата дъщеря Косара. Каменните саркофази, разположени един до друг, са добре запазени, но празни. Не се знае и къде точно са костите на Самуил. Твърди се, че самият проф. Мацопулос ги е скрил, за да ги опази. Останките от базиликата пък са толкова добре съхранени, че след 11 века още личат цветовете, с които е била изографисана. Сред оставените по пода части от колони ясно личи, че част от тях са били зелени. Смята се, че са направени от брешански мрамор, какъвто има в софийската базилика "Света София" и "Св. Александър Невски". Някога както червения цвят е бил символ на царското семейство и се е носил само от членовете му, така зеленото се е свързвало с църквата. Затова колоните в базиликата навеждат на мисълта, че е била патриаршеска и вероятно в нея е служил българският патриарх Дамян. По информационната табела пред останките, на двете места, на които се споменава, че храмът е построен от българския цар Самуил, думата "български" е издълбана и заличена. Историята на острова, отдалечен на 50 км от Лерин (Флорина), където сега живеят 20 души, също е любопитна. До 1912 г. той е територия, официално призната като населявана от българи. След Междусъюзническата война през 1913 г. той остава в Гърция. През Гражданската война местните го напускат и по-късно част от тях се връщат. Легенда гласи, че къщите на острова трябва да са по-малко от 12-те църкви, защото в противен случай ще се разрушат. Местните разказват, че всички са имали славянски фамилии, които по-късно гърците променили. Така Петков например станал Параскевопулос. Говорят на преспански български диалект. Друга история твърди, че преди гръцките войски да завземат острова, местните закопали в нива всички книги на кирилица, за да ги опазят. Писмената още не са открити. От няколко години островът става все по-популярен сред българските туристи. Единственото хотелче и заведението там са пълни с картини и скулптури на български майстори, а подовете са застлани с родни черги. Двойната стая е 35 евро, а вечерята за четирима излиза около 40 евро. Само на 7 км от острова е с. Герман (Агиос Герман). Там в черквата "Свети Герман" са погребани родителите на цар Самуил - баща му, комит Никола (управител на област в Югозападната част на българското царство при цар Петър I- б.а.), и майка му Рипсимия. Не търсете обаче табели, на които това се споменава. Единственото, което ще откриете, е, че черквата е от X век, а залепеният до нея храм с мощите на светеца е от 1882 г. Следващата точка е с. Шиштево (Сидирохори) в Костурско, в което е родена народната певица Любка Рондова. Недалече от него пък е открит гробът на българския цар Давид - най-големия от братята Комитопули, синовете на комит Никола - Давид, Моисей, Арон и Самуил, оглавили борбата на българския народ срещу византийците след падането на Велики Преслав през 971 г. През 976 г. след смъртта на император Йоан І Цимисхи Комитопулите преминават в настъпление, а Давид ръководел направлението към Солун. Убит е в началото на движението от власи в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (Кастория) и Преспа. Там се срещаме с Николаос Нотис, секретар на партията на т.нар. етнически македонци в Гърция "Виножито" в Костур. Той е човекът, открил останките на цар Давид. Нотис казва, че вече е "стар колкото акропола", защото е роден през 1939 г. Като дете му разказвали, че край селото е погребан цар. Един ден през 1979 г., докато копаели нивата, открили каменен саркофаг. В него главата била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, а около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши. Нотис занесъл камъка в Германия, където го датирали - IX-XI в. По-късно на мястото разкопки правил и проф. Мацопулос. "Цар Давид е бил много висок, около 1,90 м. Според легендите селото е кръстено на сестра му Шеста. Затова и черквата тук е "Св. Анастасия" като християнското й име", казва Нотис. Селото става гръцко след Междусъюзническата война. Прекръстено е на Сидирохори (Желязно село) заради отпора, който местните оказват. След това 240 души се изселват в България. При гръцката гражданска война селото, в което сега живеят 99 души, дава 60 жертви. Нямаше къща, която да не беше почернена. В Лерин 2000-3000 души бяха избити. Три дни реката носеше кръв, спомня си секретарят на "Виножито". Тогава над 400 души се изселват, а 230 деца са изведени от комунистическите части извън страната. Сред децата бежанци били Нотис и певицата Любка Рондова, от чиято родна къща е останала само фасадата. "Гърци, сърби и турци ни изтрепаха войводите. Грешките си не разбрахме нито ние, нито вие. Братя сме, а сте ни предавали много. Защо? Трябва да си помагаме", категоричен е Нотис. "10% от Македония (областта -б.а.) са ваши. Защо дадохте Солун през Балканската война? Имахте цялата сила, да те заболи главата", обажда се друг. Трудно е да отговориш. Чувстваш се някак виновен за чуждите грешки в миналото и ти остава само да кимнеш за съгласие и да сведеш поглед към земята. "Тук гърци няма. Има българи, арнаути, турци, славяни и румънци. Чисти гърци има само в Южна Италия, там ги търсете", смее се трети. Някои още помнят песента, с която влизали в бой войводите: "Я съм българче и силна майка мене е родила, со бугарка да се среча и лоша дума да не реча." Връщаме се при Нотис, който разказва за "Виножито". Макар да има най-ниската пенсия в Гърция - 460 евро, всеки месец дава 150 от тях за бензин, за да разнася партийния вестник "Нова Зора". Раздава по 800-900 бройки. Категоричен е, че един милион имат славянски произход, но са се погърчили и едва 20 000 знаели "нашия" език. Иска да прави фотоалбум с местата наоколо, където са загинали войводи, защото е от малкото, които ги знаят и не иска да бъдат забравени. Разказва за дядо си, комит Димитрия, убит от турци. Неговата глава разнасял гръцкият митрополит Германос Каравенгелис. Костурският владика е двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония. Заради дейността му през 1907 г. гръцката патриаршия го отзовава и го праща в Амасия. "Деца, отдека сте?", втурва се жена на средна възраст, щом чува българска реч около черквата "Въведение Богородично" в Загоричани. "Все ли сте такива убави чупи (момичета - б.а.)? Знам, че най-хубавите хора са македонци...българи", казва Хрисула. Разказва как някога всяка неделя в черквата се служело на български и как сама се научила да чете на кирилица. Не спира да се извинява, че не говори добре като нас. Целува ни и ни прегръща, сякаш не сме се запознали преди 10 мин, а сме роднини. Настоява да отидем у тях на сладко и кафе, а очите й се пълнят със сълзи. "Гръцкият не ми идва от душата", споделя тя и пита за българска книга. "Бяхме 3000, но през войните повечето се изселиха и дойдоха маджири (гърци, преселници от Мала Азия - б.а.). Останахме колкото шепа трохи, а цялото село беше наше. Знаете ли, че на Загоричани са му викали малката София?", продължава Хрисула. До 1940 г. Загоричани е крепост на българщината в района. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. селото става трън в очите на Костурския митрополит и през 1905 г. андартски чети нападат Загоричани. 90 души са изклани, а селото - опожарено. На път за Воден (Едеса), спираме в Пътеле (Агиос Панталеймон). Там сега живеят 1000 души. Казват, че селото е "чисто", всички са македонци, "от нашите са", т.е. българи. Воден попада в границите на Първото българско царство през IX-X век при цар Симеон. Смята се, че е бил резиденция на един от Комитопулите - Самуил след превземането на Североизточна България от византийците. След гражданската война в Гърция голяма част от местните се изселват в България, но там още се чува родна реч. Пасхалис Пападопулос разказва как три пъти прочел "Железният светилник", за да разбере написаното от Димитър Талев, защото учел сам кирилицата. Вкъщи обаче гледал телевизия от български оператори, за да не забравя езика. Спираме в Енидже Вардар (Яница). Българската черква там "Св. св. Кирил и Методий" е строена през 1908 г. След превземането на града от гърците е преименувана на "Св. Константин и Елена". Разказите за българската й история смущават свещеника и на третата минута той пита: "Що искате?" През 1862 г. пък е построена католическата униатска църква, в която литургиите били на български. Стигаме до с. Корнишор (Кромни), в което живеят трима души, защото след Втората световна война цялото е изселено. То е на 13 км от Енидже Вардар. Някога в него живеели 800 души. Сега мястото е призрачно. Сякаш хората не са имали много време или пък са смятали, че ще се върнат, защото не всички домове са залостени. Било е известно като Малката България. В икона в черквата "Свети Николай" личи надпис на кирилица. Не е ясно как е останал. Някъде отзад е погребан племенникът на Хаджи Димитър - войводата Кръстьо Асенов. Обрасли в бурени и дървета са останките от църквата в с. Баница. Заградени са с телена ограда и нищо не напомня, че там за кратко е погребан Гоце Делчев. Единственият спомен за българския революционер е анонимна изложба в старата кула.