дата: 20.11.2009
През лятото, както и повечето българи, предпочетох да прекарам ваканцията си на гръцкото крайбрежие. Намерих си туристическа фирма, платих си таксата и се подготвих за едноседмична ленива почивка край топлите води на егейския бряг. Отпътувахме рано сутринта от Свиленград, а крайната точка бе малко курортно селце близо делтата на р. Места - Кирамоти. Накратко - пътуване, което на пръв поглед не обещаваше нито приключения, нито трудности, нито пък срещи с впечатляващи туристически обекти, както е прието да се рекламират подобни начинания.
За разлика от повечето пътници, които в ранния час потънаха в сън, аз изпаднах в размисъл. Престоеше ми да се докосна до никога непосещавани от мен земи, миналото на които обаче познавах, при това най-вероятно по-добре от съвременните им обитатели. В съзнанието ми изплуваха спомени за разкази, уроци и книги, които до този момент бяха изградили представата ми за Западна Тракия. Цялата работа е в това, че за добро или за лошо съм историк, на това отгоре родът ми произхожда от Дедеагач – днешния Алесандруполис.
Но, да караме подред. Цялата работа започна ето така. Преминахме през граничния пункт и по равната, съвсем европейски изградена магистрала, се отправихме на юг, право към Егейско море. Автобусът се движеше успоредно на р. Марица, така че през голяма част от времето можех да виждам водите й, а също и най-западните земи на съвременна Турция. Помислих си, че това е трасето, което е било предложено на България, за да бъде осигурен излазът й на Егейско море, след поражението в Първата световна война, когато отвоюваната по време на Балканската война Западна Тракия е била отнета от България и предадена на Гърция. Политиката, националните идеали и интересите на балкански държави рядко обаче са имали допирни точки помежду си. Е, щом сме нямали възможност да използваме трасето, по което днес минава тази магистрала за свободен икономически излаз, тогава нека я използваме, за свободен достъп до топло море.
Скоро в дясно от пътя се появи възвишението на град Димотика (от гръцки Стени близнаци), наречен така заради двойните крепостни стени, които са защитавали града през Средните векове, а части от тях все още могат да бъдат видени от любознателните туристи. Малък град, с население от около 9 000 души, но е родно място на трима владетели на средновековни империи – императорът на Нийската империя Йоан III Дука Ватаци (1222 – 1254), византийския император Йоан V Палеолог (1332- 1391) и султана на Османската империя Баязид II (1447 – 1512). Стори ми се впечатляващо, приблизително на всеки 110 години, този малък град е раждал личност, която променя хода на световната история!!!
Мисля че приблизително по времето, когато в главата ми се появи точно този исторически апломб, в дясно от пътя се появи сякаш сред нищото сладкарница, а шофьорът ни покани да слезем за почивка. Отбийте се, ако ви се отвори път натам! За мен беше удоволствие да опитам ръчно приготвения шоколад.
Пътят продължи все на юг, докато не достигнахме до Александруполис – град, който е свързан отново с историята на Българското възраждане, с историята на българските победи и поражения от началото на XX в. Като оставим настрана наистина приятната разходка по крайбрежната алея с фара, който туристическите агенции рекламират по неизвестни за мен причини като прочут, за любителите на миналото може би ще е интересно да се отбият в построената за първи път през XIII в. митрополитската църква „Св. Никола”. Иначе, в формиралия се едва през XIX в. град Александруполис, макар и сравнително голям за понятията на тази част от Гърция, не са се раждали променили историята на човечеството личности. Аз лично бих допуснала едно съвсем дребно изключение, което визира собствените ми баба и дядо, но този факт споменавам по-скоро от синовна признателност и не вярвам, че той може да направи вашата разходка из града толкова сантиментална, колкото се оказа за мен.
След Александуполис, пътят променя посоката си и тръгва на запад, а в дясно от него се извисяват Родопите. Без съмнение чудна гледка за попадналия за първи път в тези земи българин. За разлика от нашата вечно зелена, заради многото иглолисти насаждения, част от тази планина, останалите на гръцка територия склонове са обагрени в охра. Долавя се дъха на Средиземноморието!.Залесяванията са съвсем малко, а от пътя се виждат само меки склонове обрасли с храсталаци. Красиво е, но необичайно за свикналия със зеления цвят на планините българин!
Следващата спирка по маршрута беше Комотини, град известен ни и със старото си име - Гюмюрджина. Тук отново не откриваме традиционните за останалата част от Гърция исторически паметници или признаци на елинизъм. Атмосферата на града ни връща по-скоро към спомени, свързани с македоно-одринските борби на българите от късния XIX и ранния XX век, макар че в този район отдавна вече ги няма българските села. Доколкото обаче модернизацията и европеизацията на страната може би най-слабо са повлияли този район, имаме възможност да попаднем в старата чаршия, запазила до голяма степен архитектурния си облик отпреди стотина години. За това допринася запазилия се висок процент турско население в града, заради което е запазена и стара джамия в централната част -нещо толкова нехарактерно за други райони на Гърция. Около джамията попаднах на много близък до представата ми за Ориент пазар, на който дребни търговци седят по турски, облечени по традиционен мюсюлмански маниер и продават дреболии, така както съм си представяла, че се е случвало в старите възрожденски чаршии.
Мюсюлмани има и в следващата спирка по трасето – Ксанти, само че те говорят помежду си на характерен родопско-беломорски български диалект. Нищо чудно, българи-мохамедани са! Наричат себе си ахряне. В българската памет този град е свързан с производството и с търговията с тютюн, това е бил и главният поминък на населението там. На този занаят се е дължал и просперитета на Ксанти до началото на ХХ в. Ксанти е забележителен и с запазените църкви от византийско време, както и с подземните гробници, които датират от II век преди новата ера – отбийте се и там, има какво да ви зарадва.
Изобщо, ако човек пътува внимателно през градовете на Западна Тракия, може да успее да усети духа на миналите столетия, да си представи старите чаршии, така както са ги обитавали „българите от старо време”, а и не само българите. Все пак в земите на Западна Тракия през времето на Османската империя са били обитавани от десетки националности, идвали са пришълци за търговия или гурбет, били са свидетели на трагични исторически събития и паметни победи. Накратко, за разлика от останалите окончателно пригодени за туристите маршрути и непоправимо модернизирани райони в голямата част от съвременна Гърция, в тези земи може да усети вече отдавна отминалият балкански космополитизъм, смесицата от култури, религии и традиции, които са успели да се съвместят.
След тази последна спирка по маршрута, пристигнахме в Кирамоти. Прекрасно място на брега на Егейско море, което доскоро е било само едно малко рибарско селище, точно срещу вечния остров Тасос. Това обаче е една история, която ще Ви разкажа по друг повод.
Текст: Калина Пеева
вторник, 15 декември 2009 г.
понеделник, 14 декември 2009 г.
Българите мохамедани извън България
.jpg)
През 1978 г. на една неграмотна туркиня са се падали средно по 6,56 деца, на туркиня с начално образование - 3,88, и на висшистка - 2,71. И все пак турското правителство е обезпокоено, че докато туркините имат средно по 5,5 деца, то кюрдите са с по 6,5 деца, а това води до по-бързо увеличаване на дела им в населението на страната.
Официалната турска статистика игнорира въпроса за етническия състав на населението, като го замени с данни за разпределението му по езикова принадлежност. В условията на национално неравноправие много представители на малцинствата предпочитат да скрият своята истинска народност и език. За последно резултатите дори и от толкова странен начин за преброяване на населението на Турция бяха публикувани за 1965 г. Броят на жителите на страната с майчин език „помашки” според това „преброяване” на населението за отделни градове, е следният: Одрин - 10 324 души; Лозенград - 3375 души; Текирдаг - 1632 души; Измир - 1289 души (плюс 560 с майчин език български), или общо 17 180 души. Други 20 хил. души с майчин език „помашки” са регистрирани в околностите на Истанбул, и 40 хил. души - до Анкара.
Всъщност горните цифри са далеч по-ниски от истинските. Така Лозенград (с турското име Къркклисе - Къркларели, т.е. 40 църкви) през 1935 г. е имал 20 891 жители, повече от половината от тях са били помаци, те играели хора и пеели български песни. 4
Съгласно същото преброяване само 3.1 % от българите мохамедани в Турция по това време са живеели в градовете. В селата, където съществува изолация между различните групи с мохамеданска религия, етническата идентичност е по-запазена за разлика от градовете, в които асимилацията протича по-бързо. Това се потвърждава и от разговора ми с двама жители на с. Драгиново, Пазарджишко, през февруари 1984 г., които се бяха завърнали скоро от Турция. Там посетили свои сродници, потомци на преселени през 1913 г. драгиновчани в с. Акьорен (между Чаталджа и Силиврия). Българомохамеданите и турците в това село живеели в различни махали. Сънародниците ни там, включително и най-младите, продължавали да говорят помежду си на български (на своя коровски, т.е. драгиновски диалект).
В лицето на българомохамеданите Турция получава човешки материал, който е лоялен към нея и същевременно лесно податлив към нововъведенията и прогреса. Това не ни дава основание да забравим тези наши сънародници. В Истанбул например се издават вестници на гръцки, арменски, еврейски и албански език, въпреки че всички тези малцинствени групи, с изключение на албанците, са далеч по-малобройни от българите (гърците в Турция сега са 15 хил. души, арменците - 60 хил. души и т.н.). Защо да няма вестник и на български език? Вестници на български език като първа стъпка трябва да излизат също и в Гърция, и в Албания. Европейската харта за закрила на регионалните и малцинствените езици постави като основна цел преподаването на тези езици от детските градини (забавачници) до различните форми на обучение на възрастните. След като всички държави от Балканския полуостров са се устремили към членство в ЕС, а Гърция е отдавна част от него, нека да се спазват и изискванията на този съюз за правата на малцинствата, а българската държава да обръща повече внимание на малцинствата ни и в частност, на българомохамеданите в страната и чужбина.
...И доколкото Договорът от Лозана 5 от 1923 г. гарантира правото на мюсюлманските малцинства в Западна Тракия на обучение на собствения им език, то крайно време е да се открият за българомохамеданите в Гърция български училища, което гръцката държава досега отказва да направи под смехотворния предлог, че така нареченият помашки език нямал своя писмена форма. За да се сложи край на непрекъснатия приток от Турция на неподдаващи се на каквато и да било квалификация фалшификати с пропагандна литература относно историческата съдба на българите мохамедани - от рода на това, че са най-старото „турско” население в Европа и че са може би „най-чистите турци”, то нека академиите на науките на България и на Турция да излязат със съвместно становище по въпроса, което да бъде подкрепено с официални правителствени декларации на двете страни. И тъй като това заключение няма как да не бъде в полза на принадлежността на т. нар. помаци към българския народ, съставлявайки неговата по-малка мюсюлманска половина по силата на историческите обстоятелства, в името на добросъседските ни отношения и европейските ценности, да се прекратят изцяло опитите от страна на Турция за турцизиране на българомохамеданите, където и да се намират те. А на 600 000 „помаци” в Р Турция да се дадат същите права и възможност за обучение на майчиния им език, както това се прави за българските граждани с "турско етническо самосъзнание".
Някои примери за "спазването” на правата на малцинствата в демократична Гърция, членка на ЕС
От 1977 г. всички турски имена на местности в окръг Комотини (Гюмюрджина) бяха заменени с гръцки и оттогава употребата на старите наименования за официални цели е забранена под страх от глоба и затвор. Не се разрешава също споменаването в скоби на старото турско наименование след новото гръцко.
Расте броят на оплакванията на мюсюлмани - турци и помаци, че не им се позволява да строят нови и да поправят старите си джамии; земите на мюсюлманите се експроприират за обществени нужди (одържавяват се) без адекватна компенсация; мюсюлманите практически не могат да стават държавни служители; пречи им се на бизнеса чрез създаване на трудности в издаването на лицензи и дори на шофьорски книжки; на турци, напускащи Гърция, даже за кратко време, не се позволява да се върнат обратно в Гърция (в. „Ризоспастис” в броя си от 19 май 1986 г., съобщава, че на двама гръцки граждани с мюсюлмански произход - майка и баща, от село край Комотини, след като посетили сина си, студент в Истанбул, им е било забранено да се върнат в Гърция на основата на чл. 19 от Гръцката конституция, предвиждащ лишаване от гръцко гражданство на лица с чужд произход, които са напуснали територията на Гърция, без намерение да се завърнат скоро в нея).
Гръцките власти се стремят да разпръснат малцинствата, изпращайки безработните турци и помаци в други части на Гърция, където след като бъдат регистрирани веднъж, не им се позволява повече да се завърнат в Западна Тракия и се подлагат на натиск да сменят имената си с гръцки. (Данните са по публикации в интернет.)
Вместо епилог
Ислямизирането на населението, обитаващо българските земи, е практика на турската администрация в Османската империя, която днес има опасни рецидиви.
ИЗ ЮЖНИТЕ РОДОПИ (КСАНТИЙСКО). ПО СТЪПКИТЕ НА ПАТРИАРХ КИРИЛ 65 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ПЪТЕПИС
Георги Митринов
От средата на 80-те години на ХХ век датират първите ми публикации, свързани с южнородопското българско население в Ксантийско и Гюмюрджинско. В тях направих първите си опити да опиша българоезичните села в тези райони, по данни от публикации на родоповеда Ст. Н. Шишков, на патриарх Кирил и др. (Ст. Н. Шишков, Из Беломорската равнина (пътни бележки). Пловдив, 1907; П. Кирил. Българомохамедански села в Южни Родопи. С., 1960). Разбира се, правех справки и от други публикувани материали (В. Трайков. Названията на българските селища под гръцка власт. С., 1948; Л. Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918). Но още тогава ми беше ясно, че данните, които използвам, са от втора ръка и трудно може да се приеме тяхната достоверност. От тогава и се породи желанието ми да посетя тоя край на българското езиково землище, за да добия непосредствени впечатления за населението му, но все не се появяваше сгоден случай. Междувременно в средата на 90-те години на ХХ век в Гърция започнаха да се публикуват изследвания, посветени на южнородопското българоезично население, на неговия език, обичаи и др. Въпреки трудностите, още в края на 90-те години успях да се сдобия с някои от тези скъпоструващи издания и да започна работа по изследване на южнородопското говорно богатство. Появиха се първите ми публикации на тази тема в български издания, в които изнесох материал от южнородопските български говори, главно по данни от речника на П. Теохаридис (Теохаридис, П. Помахцку-урумцку лексико. Тессалоники, 1996). Постепенно разширявах тематиката, докато накрая завърших един обобщаващ труд като планова задача в Института за български език “Южнородопските български говори” (над 200 с.). Не е знайно кога и дали въобще ще види бял свят. Но това не ми стигаше. Въпреки многобройните ми опити чрез фондации да отида в Гърция с изследователска задача, все не се получаваше. Тия наши фондации като “Отворено общество”, “СЕГА” и др. финансираха проекти, но за работа по показване и доказване на другост, а не на приобщеност на българите мохамедани към българския народ по етнографски особености. Но стара истина е, че който много желае нещо и се стреми към постигането му, той най-после го получава. А и времената сега са други. През 80-те години на миналия век бе трудно да стигнеш до гранични села в наша територия, камо ли да пробиеш от юг. От гръцка страна достъпът до граничните райони, населени с българоезично население, също е бил ограничен. А сега вече духат други ветрове. Свободно можеш да отидеш до тези гранични райони, поне от наша страна. Така накрая се появи възможност да се организира експедиция в Южните Родопи (Ксантийско и Гюмюрджинско). Близо 65 години след знаменателната обиколка през 40-те години на ХХ век на патриарх Кирил из Южните Родопи, ми се отдаваше възможност да осъществя една от големите си мечти. Какво по-хубаво от това!
Продължение – http://geom-bg.com/?p=16251
село Козлуджа
Козлуджа (на гръцки: Κοτύλη - Котили) е село в Западна Тракия, Гърция в ном Ксанти, административен център на община Козлуджа (Котили).
Селото се намира на южните склонове на Родопите.
Към края на 19 Ст. Шишков преминава през Козлуджа и отсяда в един от 5 или 6-те хана. За селото и хановете в него пише:
„ Хановетѣ сѫ собственость на помаци отъ ближното помашко село Козлуджа. Едни отъ тѣхъ си чуватъ самитѣ стопани, а други държатъ подъ наенъ Ахѫ-челебийски българи. Въ всѣки ханъ на едното крило въ единъ ѫгълъ е прѣградеяо малко дюкянче — бакалничка и малка стаичка за съдържательтъ. Въ бакалничката пѫтникътъ може да намѣри черенъ домашенъ хлѣбъ и царевично брашно за качемакъ, главна и любина храна не само на помацитѣ въ Родопитѣ, а и на българитѣ; нѣкои съестни продукти, обикновено фасулъ и чушки саламура за постни дни и мътеница млѣко и саздърма за блажни. Само помашкиятъ вкусъ и привикналъ стомахъ могатъ да възприематъ и смелятъ такава храна. Освѣнъ това, ако съдържательтъ е не мохамеданинъ, намиратъ се и спиртни пития отъ твърдѣ съмнително качество, а ако е помакъ — есенно врѣме въ изобилие ще намѣрите и хубавъ гроздовъ лангюръ, единственото приятно питие, каквото само помацитѣ умѣять да приготвятъ. Всичкото останало пространство отъ ханътъ е на земята безъ подъ и таванъ и едноврѣменно служи и за пѫтницитѣ, и за добитъцитѣ имъ, съ тая само разлика, че за пѫтницитѣ въ ѫгъла до бакалничката пакъ на земята отъ пръсть малко е издигната естрада — софà, на срѣдата на която се кладе голѣмъ балкански огънь, а на около въ колело хората спятъ и нареждатъ багажитѣ си. Останалото пространство по цѣлата дължина покрай стѣнитѣ е заето съ яслитѣ, на които безразборно връзватъ добитъцитѣ и имъ налагатъ храната. По стѣнитѣ вмѣсто прозорци сѫ оставени малки отверстия — мазгали. Между добитъцитѣ и мѣстото за стопанитѣ имъ нѣма в и каква прѣграда, тъй че всѣки пѫтникъ може да си наблюдава своето животно. Въ хана се влиза прѣзъ една голѣма отъ груби дебели дѫбови дъски врата съ двѣ крила, или еднокрили, и прѣзъ тѣхъ добитъцитѣ направо се въвеждатъ вѫтрѣ съ товаритѣ си заедно. Нощно врѣме вратата се добрѣ притваря и запрѣга отвѫтрѣ, защото че то пѫти и нощѣ разбойници нападатъ на пѫтницитѣ въ тия ханове и ги ограбватъ. И наистина, тая клисура е най-опасното мѣсто по продължение на пѫтя за Скеча, и поради това турското правителство е построило кула на в. Елидже, дѣто има постоянна заптийска стража, а особено пролѣть и лѣтѣ, на която е повѣрено варденето на цѣлото Елидже-дереси... “
Според Любомир Милетич към 1912 година в село Коздуджа живеят 180 помашки семейства. Към 1942 година в селото живеят 412 души-помаци. Според Патриарх Кирил към 1943 година в селото има 116 домакинства и 467 жители-помаци.
Селото се намира на южните склонове на Родопите.
Към края на 19 Ст. Шишков преминава през Козлуджа и отсяда в един от 5 или 6-те хана. За селото и хановете в него пише:
„ Хановетѣ сѫ собственость на помаци отъ ближното помашко село Козлуджа. Едни отъ тѣхъ си чуватъ самитѣ стопани, а други държатъ подъ наенъ Ахѫ-челебийски българи. Въ всѣки ханъ на едното крило въ единъ ѫгълъ е прѣградеяо малко дюкянче — бакалничка и малка стаичка за съдържательтъ. Въ бакалничката пѫтникътъ може да намѣри черенъ домашенъ хлѣбъ и царевично брашно за качемакъ, главна и любина храна не само на помацитѣ въ Родопитѣ, а и на българитѣ; нѣкои съестни продукти, обикновено фасулъ и чушки саламура за постни дни и мътеница млѣко и саздърма за блажни. Само помашкиятъ вкусъ и привикналъ стомахъ могатъ да възприематъ и смелятъ такава храна. Освѣнъ това, ако съдържательтъ е не мохамеданинъ, намиратъ се и спиртни пития отъ твърдѣ съмнително качество, а ако е помакъ — есенно врѣме въ изобилие ще намѣрите и хубавъ гроздовъ лангюръ, единственото приятно питие, каквото само помацитѣ умѣять да приготвятъ. Всичкото останало пространство отъ ханътъ е на земята безъ подъ и таванъ и едноврѣменно служи и за пѫтницитѣ, и за добитъцитѣ имъ, съ тая само разлика, че за пѫтницитѣ въ ѫгъла до бакалничката пакъ на земята отъ пръсть малко е издигната естрада — софà, на срѣдата на която се кладе голѣмъ балкански огънь, а на около въ колело хората спятъ и нареждатъ багажитѣ си. Останалото пространство по цѣлата дължина покрай стѣнитѣ е заето съ яслитѣ, на които безразборно връзватъ добитъцитѣ и имъ налагатъ храната. По стѣнитѣ вмѣсто прозорци сѫ оставени малки отверстия — мазгали. Между добитъцитѣ и мѣстото за стопанитѣ имъ нѣма в и каква прѣграда, тъй че всѣки пѫтникъ може да си наблюдава своето животно. Въ хана се влиза прѣзъ една голѣма отъ груби дебели дѫбови дъски врата съ двѣ крила, или еднокрили, и прѣзъ тѣхъ добитъцитѣ направо се въвеждатъ вѫтрѣ съ товаритѣ си заедно. Нощно врѣме вратата се добрѣ притваря и запрѣга отвѫтрѣ, защото че то пѫти и нощѣ разбойници нападатъ на пѫтницитѣ въ тия ханове и ги ограбватъ. И наистина, тая клисура е най-опасното мѣсто по продължение на пѫтя за Скеча, и поради това турското правителство е построило кула на в. Елидже, дѣто има постоянна заптийска стража, а особено пролѣть и лѣтѣ, на която е повѣрено варденето на цѣлото Елидже-дереси... “
Според Любомир Милетич към 1912 година в село Коздуджа живеят 180 помашки семейства. Към 1942 година в селото живеят 412 души-помаци. Според Патриарх Кирил към 1943 година в селото има 116 домакинства и 467 жители-помаци.
На пѫть за Сѣло Търлисъ
На 7 окт. 2009 гн. въ петъ часа следъ обедъ¸ тръгнахме за границата на сѣло Илинденъ на гръцката страна сѣло ЕКСОХИ. Отъ Неврокопъ(сѣга Гоце Делчевъ) до границата е около 17 километра.Тръгранхме безъ желанието на нашета редакторка. Стигнахме до самата граница¸ която разделя българитѣ отъ дветѣ страни. Българскиятъ пунктъ¸ бѣ много внимателенъ.Запитаха ни дали имаме български лични карти¸ понеже гледаха имената въ пъспортитѣ ни и разбраха¸че смѣ българи¸въпреки; че Алдона¸ редакторката на Македонска Трибуна не е българка.
Тази процедура ни взема няколко минути и никой не ни пита носитѣ ли нещо или не!
На гръцката страна веднага следъ фъмозниятъ тунелъ¸ който се забавеше да се направи ¸че мечкитѣ говорели български и н е сѫ умрели¸ полицията бѣ любезна и трябваше да намери някой ¸които четѣ латиница. Бяха внимателни и сѫщо така¸ не ни питаха нищо.
За няколко минути стигнахме въ КАТО НЕВРОКОПИ (българското Зърнево)Ние изпуснахме възела за сѣло Търлисъ¸ което има гръцко име което ние не знаехме. Изминахме градчето¸ и се спряхме предъ една градинарна кѫдето запитахме на гръцки¸ кѫде е пътя за сѣло Търлисъ;Въ двора на това предприятие имаше двама попове¸ единъ гръцки и единъ български . Българскиятъ бѣ съ Мерцедесъ които имаше Софийска регистрация номеръ СА16664КК .Свещеника които бѣ гръкъ каза¸ на българскиятъ свещеникъ¸ да влеземъ в ъ колата и ги следваме. Доста ни въртяха по едни пѫтища¸ минахме презъ сеѣлото на баба ми Сѣло Старчища.Следъ като спряха въ Старчища¸ една жена¸ която бѣ въ колата на гръцкиятъ попъ я стовариха като топълъ картовъ.Поповетѣ тръгнаха¸съ колата на българскиятъ попъ¸ като да бяха въ 8 платна магистрала!.Взима ни около двадисетъ минути¸ да стигнемъ въ центъра на сѣло Търлисъ. Въ центъра познахъ средата на сѣлото кѫдето бѣше ХАНА на дядо ми¸ които не бѣ съборенъ до пролетта на 1941 година.
Българскиятъ попъ ме запита¸ защо се интересувамъ отъ това сѣло! Казахъ му дядо ми и бѫща ми сѫ отъ това сѣло. Казахъ му сѫщо така ¸че отъ това сѣло е първиятъ български владика¸ които пристига въ
градъ Скопие презъ 1885година следъ бератитѣ съсъ¸ които се позволяваше влизането на владицитѣ по своитѣ Епархии.Изненада ме факта ¸онова което българскиятъ попъ ми каза ¸а това бѣ¸ че не е чувалъ за Теодосии Гологановъ отъ сѣло Търлисъ .Обръщайки се къмъ редакторкатана нашиятъ вестникъ на английски¸ попа разбра ¸че не смѣ отъ България и попита отъ кѫде смѣ! Казахъ му ¸че смѣ отъ Канада. И веднага той ни попита съ кои владика смѣ!Отговорихъ му ¸че бѣхме съ дядо Кирилъ. И двамата поповесе обърнаха къмъ насъ и ни казаха ¸че сѣло Търлисъ е на два километра и побързаха да ни покажътъ пѫтя. » Следъ двадесетъ метра отъ кѫдето ни бѣха посочили пѫтя за Търлисъ¸ попитахъ единъ старецъ на гръцки истина ли е ¸че това сѣло не е Търлисъ¸ понеже отъ детскитѣ ми години помня ¸че това е сѣлото. Стареца се посмя и каза ¸че това село е ТЪРЛИСИ не каза Търлисъ .Каза ни ¸че той е чужденецъ .Азъ му отговорихъ Вие стѣ ПРОСВИГИ МАЖИРИ¸ той се зарадва ¸че съмъ го позналъ .
Толкова за добритѣ ми спомени за българскиятъ и гръцки попъ. И двамата ни излъгаха и се направиха ¸че не разбитаръ за какво бѣхме дошли тукъ и то чакъ отъ Канада!
Утре какъ намерихъ зъпостялата кѫща на бащами и какъ стигнахме до КАРА КYÕ .
Тукъ представяме и снимка отъ сѣло Търлисъ снимано отъ двора на Младеновата кѫща която я нѣма вѣче.
8.10.2009 grad Gotse Delcev.
Тази процедура ни взема няколко минути и никой не ни пита носитѣ ли нещо или не!
На гръцката страна веднага следъ фъмозниятъ тунелъ¸ който се забавеше да се направи ¸че мечкитѣ говорели български и н е сѫ умрели¸ полицията бѣ любезна и трябваше да намери някой ¸които четѣ латиница. Бяха внимателни и сѫщо така¸ не ни питаха нищо.
За няколко минути стигнахме въ КАТО НЕВРОКОПИ (българското Зърнево)Ние изпуснахме възела за сѣло Търлисъ¸ което има гръцко име което ние не знаехме. Изминахме градчето¸ и се спряхме предъ една градинарна кѫдето запитахме на гръцки¸ кѫде е пътя за сѣло Търлисъ;Въ двора на това предприятие имаше двама попове¸ единъ гръцки и единъ български . Българскиятъ бѣ съ Мерцедесъ които имаше Софийска регистрация номеръ СА16664КК .Свещеника които бѣ гръкъ каза¸ на българскиятъ свещеникъ¸ да влеземъ в ъ колата и ги следваме. Доста ни въртяха по едни пѫтища¸ минахме презъ сеѣлото на баба ми Сѣло Старчища.Следъ като спряха въ Старчища¸ една жена¸ която бѣ въ колата на гръцкиятъ попъ я стовариха като топълъ картовъ.Поповетѣ тръгнаха¸съ колата на българскиятъ попъ¸ като да бяха въ 8 платна магистрала!.Взима ни около двадисетъ минути¸ да стигнемъ въ центъра на сѣло Търлисъ. Въ центъра познахъ средата на сѣлото кѫдето бѣше ХАНА на дядо ми¸ които не бѣ съборенъ до пролетта на 1941 година.
Българскиятъ попъ ме запита¸ защо се интересувамъ отъ това сѣло! Казахъ му дядо ми и бѫща ми сѫ отъ това сѣло. Казахъ му сѫщо така ¸че отъ това сѣло е първиятъ български владика¸ които пристига въ
градъ Скопие презъ 1885година следъ бератитѣ съсъ¸ които се позволяваше влизането на владицитѣ по своитѣ Епархии.Изненада ме факта ¸онова което българскиятъ попъ ми каза ¸а това бѣ¸ че не е чувалъ за Теодосии Гологановъ отъ сѣло Търлисъ .Обръщайки се къмъ редакторкатана нашиятъ вестникъ на английски¸ попа разбра ¸че не смѣ отъ България и попита отъ кѫде смѣ! Казахъ му ¸че смѣ отъ Канада. И веднага той ни попита съ кои владика смѣ!Отговорихъ му ¸че бѣхме съ дядо Кирилъ. И двамата поповесе обърнаха къмъ насъ и ни казаха ¸че сѣло Търлисъ е на два километра и побързаха да ни покажътъ пѫтя. » Следъ двадесетъ метра отъ кѫдето ни бѣха посочили пѫтя за Търлисъ¸ попитахъ единъ старецъ на гръцки истина ли е ¸че това сѣло не е Търлисъ¸ понеже отъ детскитѣ ми години помня ¸че това е сѣлото. Стареца се посмя и каза ¸че това село е ТЪРЛИСИ не каза Търлисъ .Каза ни ¸че той е чужденецъ .Азъ му отговорихъ Вие стѣ ПРОСВИГИ МАЖИРИ¸ той се зарадва ¸че съмъ го позналъ .
Толкова за добритѣ ми спомени за българскиятъ и гръцки попъ. И двамата ни излъгаха и се направиха ¸че не разбитаръ за какво бѣхме дошли тукъ и то чакъ отъ Канада!
Утре какъ намерихъ зъпостялата кѫща на бащами и какъ стигнахме до КАРА КYÕ .
Тукъ представяме и снимка отъ сѣло Търлисъ снимано отъ двора на Младеновата кѫща която я нѣма вѣче.
8.10.2009 grad Gotse Delcev.
петък, 27 ноември 2009 г.
"Елинико"
Автор:Домосед
Кратка сводка за великденското гръцко моренце, историческите камъни, хазяите, андартите и българската следа.
Направихме едно траверсче с кола от Атина до Солун през Пелопонес, Епир и Македония. Всъщност единственото къпане в море се произведе на чакълестия плаж на новия град на Монемвасия с изглед към "гръцкия Гибралтар" - самотна скала, свързана с континета с тесен провлак. На която се намира добре запазен и добре поддържан средновековен град с византийско, венецианско и отоманско наследство, в който се влиза през врата, колкото за гараж на лека кола, която можеш да си заключиш с най-обикновен ключ. Съхранена е само "долната", търговската част на града. Там се строят и нови къщи, но както из цяла Гърция, се спазват много строги правила новите къщи да не развалят общия изглед от пощенските картички. Всичко което е било построено зад крепостоните страни горе на скалата, отдавна е отнесено от времето. Освен подозрително добре запазената църква Св.Богородица Одигитрия (Пътеводителка). Или Св.София, според други писмени източници.
На брега похапнахне великденското агне с карантийките за предястие и баклава за десерт. По една тента на самия плаж с обли камъчета. Чевермето беше с (доста!) пари, но пък ни черпиха с червени яйца в село Леонидио, където изкарахме Великденската нощ в единствената вехта туристическа спалня, не променяла фирмата си, дюшеците и кранчетата в банята, най-малко от времето на Черните полковници. Точно срещу църквата. На първи балкон за нощната служба! Свещи носеха всички, но не забелязахме обаче никой друг освен нас да се чука с червените яйца. Може би го няма в тяхната традиция, а и пиратките без друго биха заглушили всякакво чукане. В Леонидио се хвалят (с огромна табела на мегдана), че говорят цаконски. Цаконският произлизал от древния спартански вместо от древния атински, което ще рече, че бил толкова различен от книжовния гръцки, колкото, да речем, полският - от българския. Ужким едната от великденските служби била изцяло на цаконски. Не бих коментирал без нужните езикови познания. "Христос Анести" си звучеше по същия начин (опитахме да понаучим някой и друг грък на църковнославянската версия с "Воскресе", но половинчат успех постигнахме чак на другия ден на бензостаницята в село Алепохори). А книжовен гръцки май е доста размито понятие, съществуващо в най-малко две официални версии, едната по-динамично развиваща се, ако не броим старогръцкия, който също се има за културна норма. Гърците сами са си създали проблеми от най-ненужно естество. Освен другото и те като нас нямат общоприет стандарт за транслитерация на латиница. Нито на китаица. Макар и да правеше опити, собственикът на спалнята в Леонидио нямаше вид да владее други езици освен гръцки и цаконски, но това не попречи да се проведе пълноценен диалог. На уточнението, че не сме руснаци, а българи, реагира с едно красноречиво "It's OK", подкрепено с изражение на дълбоко съчувствие: "Не се притеснявайте. Случва се".
От античните камъни по трасето обърнахме внимание само на Стария Коринт и на зевсовото светилище Додони край Янина. В Коринт сред развалините са изправили три колони да ловят окото на Туриста. Любопитно, че точно тук не са намерили колони с коринтски стил на капителите, ами ... с дорийски. Надморската височина, гледката, кладенците, жълтурчетата, джамийските руини и трите вложени крепостни порти от византийско, франкско и османско време на Акрокоринт са по-голямата атракция. В Додони всички легенди се въртят около дъба, под който седял оракулът. За голяма изненада не забелязахме съвременните гърци да са нарочили запред туристите съвременен дъб, че седи там от Зевсово време. Съвсем би им било в стила. Тоя ден (Светли вторник) направо бяха загърбили всичкия туризъм, окачвайки катанеца на целия археологически ансамбъл. Сгоден случай да снимаш внушителния античен театър без жива туристическа душа по трибуните, с цената на просто прескачане на оградата. А после, ако с колата се заблудиш в търсене на панорамния път към Янина попадаш в планирано и регулирано по всички правила на Евклидовата геометрия гето за албански бежанци. С изпокрадени улични табели. Но пък пътеводният дух на Зевс (или на Хермес?) си витаеше наоколо и от втори опит пътят беше намерен.
Между Коринт и Леонидио се отбихме в Нафплио и Микена. В Нафплио се разбира какво е минавало за модна столична средиземноморска (егейска) архитектура в средата на XIX век, когато един от първите им крале германци си го е избрал за столица. Така го беше прехвалила книгата, че си представях нещо тежко поне като Ница. На място разбираш, че прилича на Ница, колкото Русе на Виена, но това не го прави по-малко уютно място. Напротив! Много симпатично градче с крепост, ярко оцветни сгради с цитруси по балконите и цял ред гълчави кръчмички и кафенета с гледка към морето и изникналата от него венецианска кула насред пристанището. Единствениият кусур беше, че октоподите бяха жилави, а сардините от консерва даже не си бяха играли да ги претоплят. Жалба за Португалия, където ги сервират винаги прясно печени.
В Микена пък отдадохме дължимото на още по-стари камъни от Коринтските и Додонските - руините, лъвската порта и гробницата от Цар Агамемново време, което се пада някъде около хилядолетие преди античния разцвет на Атина и Спарта. Агамемнон Микенски май беше онзи цар, дето повел войска и кухи дървени коне с пълнеж от херои да защитава честта на приятеля си цар Менелай Спартански, пристанала в някаква крепост на Малоазиския бряг. И толкова добре се справил със задачата, че останките от крепостта потънали в земята чак до XIX век, когато ги разкопали немски археолози. Което пък им донесло (на арехеолозите) световна слава. Изобщо в Гърция за всяко село, всяка река и всеки камък едва ли не, можеш да се сетиш някоя асоциация с истински или поизмислени събития или личности, я от историята, я от митологията. Или от някоя филмирана в Холивуд книжка с комикси за сурови брадати мъже с мечове и сандали. Отделно, че по тия земи са минавали и оставяли каменна или духовна диря най-разлчини други типажи, за които също има какво да се сетиш - християнски апостоли, отомански дерибеи, венециански търговци-колонизатори, британски тръговци-колонизатори и какви ли не още. Колкото по на север в Гърция отиваш, толкова повече се намесват и преплитат асоциациите с героите и събитията на българо/славяно/македонската история и митология. От борбите за делбата на османското наследство. И става още по-интересно.
Но нашата първа задача беше да проследим корените на "лошите" от българска гледна точка във въпросните борби. Намерихме ги на водещия се за непокорен от турците полуостров Мани в най-южната част на Пелопонес. Традиционната селска къща тук е висока укрепена каменна кула. Защото, освен че е трябвало да не бъдат допуснати да пристъпят труците, е било важно да не бъде допуснат да пристъпи и съседът, който има кръвно задължение да те убие, понеже твоят пра-чичо бил убил неговия пра-стрико преди няколко поколения. При такова положение на нещата е разбираемо защо турците не са имали шанс и желание да се месят. В някакъв момент около смутните времена в края на XIX и началото на XX век на мъжете явно им се видяло скучно да се крият и излезли от кулите. Турците вече съвсвем ги е нямало, а най-вероятно и споменът кой кого е убил за последно са се били позамъглили. Полуостровът, отзовавайки се с хъс на общонационалния почин, се ориентирал към износ в Македония и Тракия на човешки ресурси с умения в четоводенето и въдворяването на ред с огън и меч. Ред с елинска етническа доминанта. Като в делото манийци са се съревновавали с критяните, които не падали по-долу по тези умения.
В Ареополи, по-голямото село на полуострова, се настанихме на квартира именно в една от тези къщи-кули. Казваше се "Цимова", от което произлезе хипотеза, че сигурно цялото село се е казвало Чимово, защото на теория славянски топоними били покривали 30% от Пелопонес поне до Петричкия инцидент от 1925. Холът беше подреден като миниатюрен военен музей с оръжия и снимки на туркоубийци, българоубийци и германоубийци от последните 7-8 войни на Балканите. Споменът за германците като кръвен враг бе очевидно най-пресен в душата на стария баща на хазяйката и се видхяме силно затруднени да го убедим, че не сме точно такива. Май не успяхме, а и нямаше особен смисъл да упорстваме, защото и без друго нашата националност е номер две в същия списък. Това, че хазяйката го смъмри и му хлопна вратата на стаята да мълчи не беше достатъчно успокоително. Нито че сред витринките с парабели, револвери, гранати, бинокли и прочие пехотински и хайдушки пособия, беше подредила една с плюшени мечета. Покрай многовековната вендета кръвосмешението надали е било рядка практика на Мани и тази жена имаше вид да е негов първокачествен продукт. Хилеше се неестествено през цялото време и на всичките ни въпроси отговаряше тройно-утвърдително с "Не!Не!Не!" (Да!Да!Да!, гр.) и красноречиво изражение: "Вие само вземете стаята; не се безпокойте за ключ; аз ще заключа отвън". Почувствахме се като Борат в еврейски дом, но инвестирахме вяра в издържливостта на резето от вътрешната страна и наехме стаята. И от балкончето се натъкнахме на госта от другата стаичка, грък, който цял следобед си почистваше на мушамата под асмата съвсем истински съвременен пистолет. Същевременно навън се носеха протяжните тропари за възкръсналия Христос от високоговорителите на църквата, а местната младеж със сурови, не излъчващи следи на духовно просвещение физиономии (виж Н.Хайтов - Диви разкази), се опитваше да ги надвика с гърмежи от пиратки, усилващи се неколкократно, колчем по улицата минат гости на селото, търсещи мастика и/или мезенца и/или баклава. Намерихме си от всичко!
На сутринта се измъкнахме по чорапи сравнително рано (и тихо!), обиколихме полуострова, поснимахме кулите, пихме кафе, но банички намерихме чак в град Каламата. Бидейки празник, всичко в града беше затоврено освен няколко мухлясали кафенета с още по-мухлясало изглеждащи клиенти. Освен това с баничките, което си беше ново, чисто и спретнато. Много хубави банички, включително спаначните, въпреки че не всички ги одобряват! Оттук загърбихме морето, за да прекосим Пелопонес през балканите му. Коренно различен пейзаж от голите чукари на Мани - тясно криволичещо пътче, свежа зеленина, тук-там някоя антична колона с коринтски капител, някоя любопитна лисица, някой бълващ дим ТЕЦ, някоя река споменавана в митологията, цъфнали овошки, тих пролетен дъждец. Спирахме в каменно-калдъръмените накачулили се по стръмни баири села Стеминца и Димицана. Стемница също има чест да е била гръцка столица от времената на тяхното национално освобождение. И както е каменно-калдъръмена, така и си пихме елиникото (кафе по гръцки, тоест по турски) в едно арт-ню-ейдж кафене. Младата съдържателка най-вероятно беше атинянка, защото не успя да отговори компетентно на нито един от въпросите за местни забележителности на поседналия на съседната маса добре говорещ гръцки испанец, обикалящ страната на велосипед.
Малко след Димицана тихият пролетен дъжд премина в порой с библейски измерения около прохода Витиня. След което изведнъж небето се прочисти и към Калаврита се откри нова гледка със зеленина, овошки и снежни върхове на хоризонта. ТЕЦ в тази котловина не забелязахме, но паметникът на изколените от германските нацисти 13000 калавритчани е горе-долу с подобни размери. Възникна спор дали не е малко депресивно да се замръкне точно на място с такава трагична история. Аз самият съм обръгнал лъм подобни призраци, особено след като в Африка веднъж нощувах в пещера, в която племето зулу било изколило неколкостотин говедокрадци от племето басуту. В крайна сметка живата главна улица с дюкянчета с местни деликатеси и сувенири, прилични на цена хотелчета и кръчмички ни спечелиха всичките. Номерът е просто да отбягваш да поглеждаш в двора на музея, където две бронзови деца влачат убитата си брознова майка.
Теснолинейката би била вариант за по-нататъшно придвижване, ако не бяхме с кола. Бяхме, а и ни чакаще "транзитен преход" към Северна Гърция. Минахме по моста край Патра и първата ни спирка беше за по гирос чак в Епирския град Арта. Колкото да видим странната византийска църква с кубичен силует и да се снимаме пред паметника на цар Пир. Оня с Пировата победа. Ето - пак закачка с историята. На цар Пир паметникът е особен дотолкова, че е с нормални за паметник размери. Типичните гръцки паметници на местни или национални герои са въздребни статуйки (по-малки и от човешки ръст) в неестествени телесни пропорции. Фидий би се обърнал в гроба, ако ги видеше какво е останало от идеалите му. Хм. Като се замислиш, проблемът май не е само идеалът за скулптура, а и в идеала за хармония на телесните пропорции на съвемнните гърци и гъркини. Гърците и гъркините от Арта бяха съвокпуно насядали по кафенетата на главната улица, отнесени в следвеликденско безгрижие, така че имахме достатъчно статистически материал за наблюдения.
След Янина навлязохме в планините Пинд. И спряхме за ношувка в куцовлашкото Банско - Мецово. Не само не са му погърчили името, ами не са се опитали да прикирят славянската му етимология - на най-видно място на площада се мъдрят две бронзови баби Меци. Обяснението за тази нетипична за Гърция толерантност е, че жителите не са българи а куцовласи (аромъни). Малцинство, което стратегически никога не е било смятано за опасно и не е преследвано насеризно. А според модерната европейска политическа коректност даже е окуражавно да съхранява културата и езика си. Преди време европейският деятел Б.Мусолини бил малко прекалил с окуражаването и назначил Мецово за столица на дружелюбно-роднинска с Италия държавица. Който колаборационистки етап в развитието се счита достоен за пренебрегване от учебниците по история и туристическите брошури. И макар и да са оставили мечките, властите са прикрили (разбирай - разрушили) местния замък. Интересното е, че са пропуснали да прикрият българските икони от резбования олтар на черкавта. Цензурата е проявила престъпна по гръцките стандарти немарливост. И Богородица, и Параскева, и Христос, и Кръстителя са си надписани на кирилица, а някои държат черковнославански писания. Изглеждаха ранновъзрожденски. А олтара го заподозрахме за дебърски майсторлък, но не намерихме никакви данни (даже в гугъл) по въпроса. И келнерка в механата беше българка. Разкри ни се чак по средата на поръчката, колкото да ни обясни, че има само шишчета, но имаме избор между агнешко и свинско. Добре, че не и обсъдихме телесните пропорции преди това. Бяха си съвсем гръцки. Стоеше си мирно до масата и ни слушаше как си говорим на български, а се опитваме да поръчаме на гръко-английски. Днес Мецово е сравнително голям скиорски курорт с обърнати на хотели старовремски къщи. Старовремски, ама влашки. Което с извинение към комшиите означава - без никакъв особен чар. Няма чардаци, няма резби, няма орнаменти, няма покриви от каменни тикли. И снегът за ски го няма и не стана ясно къде е бил. Ще предположиш, че април е месец, през който все още би имало видими следи от преспи.
Сняг няма никакъв, но там където е имало, асфалтовите пътища, по които, не ще и дума, няма нито една дупка, са маркирани с колове. Даже и страничните междуселски. По такъв един път свихме на сутринта, за да потърсим по-автентични куцовлашки села, далеч от курортистите. Стари каменни къщи с каменни покриви, каменни мостове, каменни църкви с особен архитекурен облик. От един момент картата даваше пътя като неасфалтов и спряхме да попитаме за всеки случай дали ще минем с ниския опел. Отговорът съдържаше фразите "сега-сега" и "петроси" и окуражащо изражение на лицето, което ние си преведохме "Полека-лека по камъните ще минеш". Да, ама не бяха само камъни. На един завой в гората опряхме о метър висока стена от камъни, кал и коренища. Предполагаемо от прясно събудило се свлачище. Някакви фадроми и багери си действаха нещо наоколо и искрено се изненадаха какви сме пък ние с такава кола в сърцето на планината. Но вместо да ни се изсмеят и изгледат как подвиваме опашка обратно, едната фадрома ни даде знак да почакаме и само за нас изравни пътя. Евхаристуме! Награда за търпението беше Селото със Стария Гърбат Мост. Мостчето се оказа като за детска площадка, губещо се между по-съвременните събратя и от двете си страни. Към следващото село Кати обаче и ждрелото, и старите гърбати мостовете си бяха с нормални, достойни за уважение размери. Отказах да се пробвам с градска кола, макар и под наем, по черен път пресичащ стръмен каньон, край който се сгъстяват застрашително релефните изолинии (виж сводка за манастира Татев в Армения), с което да спестя заобикалянето на планинските дялове Тимфи и Смолика. Следваше прекосяване на една идилична котловина към Коница и дългоочакването навлизане в Македония през един превал, от който се очакваше да се открие гледка към цялата провинция, че и оттак държавната граница с едноименната рпублика. Не се откри поради причини от релефен и вегетативен характер. Гора!
Първата македонска спирка в рамките на исторически българските етнически граници беше село Нестрам (гр.: Несторио). Не открихме обаче нищо, което да издава българщина. Нито да изадава някакъв чар. То и хора почти не открихме. Освен две момичета, които държаха кафенето отворено, но пусто в прашния и твърде горещ за април следобед. Даже и куче не видяхме. Пихме кафе и отпрашихме към Загоричани (гр.: Василиада), което се помнело като котило на видни български революционери, четници, клирици и социалисти (примерно Димитър Благоев). От всичките знаменитости един единсвтен е поел по гръцки път на личностно развитие - епископ Василий - и естествено селото носи неговото име. Това село оправда доверието. Още първият човек, когото попитахме нещо за Олища (гр.: Мелисотопос) и Черешница (гр.: Поликерасо) ни отговори с въпрос "А вие от ка'е сте?". Разговорихме се. Човекът се опитваше даже да спазва книжовните български норми, избягвайки от отклоненията на собственото си локално наречие. Стана дума, че роднините му се били изселили в Стара Загора, но че още много като него имало в селото, че даже и малоазийските гръцки маджири вече разбирали от "нашенския" говор (гр.: "допика" = "местен говор", без да се уточнява излишно български ли е, славянски ли, македонски ли). "Маджири" от "мухаджир" (тур.) - преселници от масовите етнически прочиствания след войните от първата половина на XX век. "Едни турци заминаха, други дойдоха!" Горките малоазийски преселници - и тяхната не е лесна. И след седмото поколение все чужди натрапници ще си останат в очите на местните. Отбихме се и в село Нови Габреш (гр: Неос Икисмос). Стария са го изгорили бабаитите (гр: андарти) от Мани и Крит, но и до ден днешен седят запустели кирпичени къщи на отсрещния баир. Докато ни вареше благото кафе, съдържателят на хипермаркета (разбирай: едностайна бакалничка с кафене; в Гърция представката "супер" май се превежда "хипер"), ни велише оплаквателно, как и ние сме се били продали на Европата, а пък Европа - на Америка. Дертът му се оказа не толкова геополитически, колкото микроикономически. Европа оказвала с хигиенните си и животнозащитни правила силен натиск за маргинализиране на кожарската индустрия в Костурско. И хората оставали без работа. А Костур е разбогатял по възрожденско време имено от кожарския бизнес. Бели конаци на по няколко ката с еркери и чардаци делят мегдан с неизброими малки и големи средновековни и късносредновековни църкви по седловината към живописно разпложен в средата на езерото полуостров. Чудно градче. Миналата година го пропуснахме на връщане от Албания, но така стана по-добре, защото му отделихме цяла вечер. Да видим залеза, да опитаме печената ципура и пастрофа (значи имало поне една риба, на която гърците да са заели от нас името, а не обратното!), и да се наслушаме на кавъри на Deep Purple, дънещи от младежкия купон в градската градина.
Кога ли ще стигнем до Корча, че да затворим кръгчето. С тази наета кола не можехме да минаваме граници. Но до Преспанските езера стигнахме. Трансграничен резерват на водни птици и тук-там някоя скална църква, много добре изглждащ именно през април със снежното било на Галичица за фон.
Отвъд някъде се пада Охрид. В село Нивици предлагат разходки с лодки и беседа на допика, но ние предпочетохме да видим останките от базиликата на цар Самуил на о-в Св. Ахил и песоглавия светец в една от средновековните църквици на село Герман. За българския цар се споменава, но не и за гроба му, предполагаемо открит в същата базилика. По-нататък спирахме и в Лерин, и в славилото се дълги години за най-българопатриотично село край Островското езеро Пътеле (гр. Агиос Пантелеймон), и в Стари Чеган (гр. Агиос Атанасиос), известно от класическия боен марш от войните "Ломци на Чеган". И там правят ски-курорт, и там сняг не се забелязва ...
На свечеряване пристигнаме в Солун, крайната цел. За Солун не ми се пише тук. Голям град, лъскав, уреден, със спокойни и излъчващи самоувереност жители. Включително със сенегалски произход. Седнахме да изпием последното си гръцко узо за тази пролет. Гърците са всъщност едни много симпатични и добродушни хора. Само дето в училище им пълнят главите глупости. Не че по другите страни не е същото, де. Особено на Балканите.
Д.’07
Кратка сводка за великденското гръцко моренце, историческите камъни, хазяите, андартите и българската следа.
Направихме едно траверсче с кола от Атина до Солун през Пелопонес, Епир и Македония. Всъщност единственото къпане в море се произведе на чакълестия плаж на новия град на Монемвасия с изглед към "гръцкия Гибралтар" - самотна скала, свързана с континета с тесен провлак. На която се намира добре запазен и добре поддържан средновековен град с византийско, венецианско и отоманско наследство, в който се влиза през врата, колкото за гараж на лека кола, която можеш да си заключиш с най-обикновен ключ. Съхранена е само "долната", търговската част на града. Там се строят и нови къщи, но както из цяла Гърция, се спазват много строги правила новите къщи да не развалят общия изглед от пощенските картички. Всичко което е било построено зад крепостоните страни горе на скалата, отдавна е отнесено от времето. Освен подозрително добре запазената църква Св.Богородица Одигитрия (Пътеводителка). Или Св.София, според други писмени източници.
На брега похапнахне великденското агне с карантийките за предястие и баклава за десерт. По една тента на самия плаж с обли камъчета. Чевермето беше с (доста!) пари, но пък ни черпиха с червени яйца в село Леонидио, където изкарахме Великденската нощ в единствената вехта туристическа спалня, не променяла фирмата си, дюшеците и кранчетата в банята, най-малко от времето на Черните полковници. Точно срещу църквата. На първи балкон за нощната служба! Свещи носеха всички, но не забелязахме обаче никой друг освен нас да се чука с червените яйца. Може би го няма в тяхната традиция, а и пиратките без друго биха заглушили всякакво чукане. В Леонидио се хвалят (с огромна табела на мегдана), че говорят цаконски. Цаконският произлизал от древния спартански вместо от древния атински, което ще рече, че бил толкова различен от книжовния гръцки, колкото, да речем, полският - от българския. Ужким едната от великденските служби била изцяло на цаконски. Не бих коментирал без нужните езикови познания. "Христос Анести" си звучеше по същия начин (опитахме да понаучим някой и друг грък на църковнославянската версия с "Воскресе", но половинчат успех постигнахме чак на другия ден на бензостаницята в село Алепохори). А книжовен гръцки май е доста размито понятие, съществуващо в най-малко две официални версии, едната по-динамично развиваща се, ако не броим старогръцкия, който също се има за културна норма. Гърците сами са си създали проблеми от най-ненужно естество. Освен другото и те като нас нямат общоприет стандарт за транслитерация на латиница. Нито на китаица. Макар и да правеше опити, собственикът на спалнята в Леонидио нямаше вид да владее други езици освен гръцки и цаконски, но това не попречи да се проведе пълноценен диалог. На уточнението, че не сме руснаци, а българи, реагира с едно красноречиво "It's OK", подкрепено с изражение на дълбоко съчувствие: "Не се притеснявайте. Случва се".
От античните камъни по трасето обърнахме внимание само на Стария Коринт и на зевсовото светилище Додони край Янина. В Коринт сред развалините са изправили три колони да ловят окото на Туриста. Любопитно, че точно тук не са намерили колони с коринтски стил на капителите, ами ... с дорийски. Надморската височина, гледката, кладенците, жълтурчетата, джамийските руини и трите вложени крепостни порти от византийско, франкско и османско време на Акрокоринт са по-голямата атракция. В Додони всички легенди се въртят около дъба, под който седял оракулът. За голяма изненада не забелязахме съвременните гърци да са нарочили запред туристите съвременен дъб, че седи там от Зевсово време. Съвсем би им било в стила. Тоя ден (Светли вторник) направо бяха загърбили всичкия туризъм, окачвайки катанеца на целия археологически ансамбъл. Сгоден случай да снимаш внушителния античен театър без жива туристическа душа по трибуните, с цената на просто прескачане на оградата. А после, ако с колата се заблудиш в търсене на панорамния път към Янина попадаш в планирано и регулирано по всички правила на Евклидовата геометрия гето за албански бежанци. С изпокрадени улични табели. Но пък пътеводният дух на Зевс (или на Хермес?) си витаеше наоколо и от втори опит пътят беше намерен.
Между Коринт и Леонидио се отбихме в Нафплио и Микена. В Нафплио се разбира какво е минавало за модна столична средиземноморска (егейска) архитектура в средата на XIX век, когато един от първите им крале германци си го е избрал за столица. Така го беше прехвалила книгата, че си представях нещо тежко поне като Ница. На място разбираш, че прилича на Ница, колкото Русе на Виена, но това не го прави по-малко уютно място. Напротив! Много симпатично градче с крепост, ярко оцветни сгради с цитруси по балконите и цял ред гълчави кръчмички и кафенета с гледка към морето и изникналата от него венецианска кула насред пристанището. Единствениият кусур беше, че октоподите бяха жилави, а сардините от консерва даже не си бяха играли да ги претоплят. Жалба за Португалия, където ги сервират винаги прясно печени.
В Микена пък отдадохме дължимото на още по-стари камъни от Коринтските и Додонските - руините, лъвската порта и гробницата от Цар Агамемново време, което се пада някъде около хилядолетие преди античния разцвет на Атина и Спарта. Агамемнон Микенски май беше онзи цар, дето повел войска и кухи дървени коне с пълнеж от херои да защитава честта на приятеля си цар Менелай Спартански, пристанала в някаква крепост на Малоазиския бряг. И толкова добре се справил със задачата, че останките от крепостта потънали в земята чак до XIX век, когато ги разкопали немски археолози. Което пък им донесло (на арехеолозите) световна слава. Изобщо в Гърция за всяко село, всяка река и всеки камък едва ли не, можеш да се сетиш някоя асоциация с истински или поизмислени събития или личности, я от историята, я от митологията. Или от някоя филмирана в Холивуд книжка с комикси за сурови брадати мъже с мечове и сандали. Отделно, че по тия земи са минавали и оставяли каменна или духовна диря най-разлчини други типажи, за които също има какво да се сетиш - християнски апостоли, отомански дерибеи, венециански търговци-колонизатори, британски тръговци-колонизатори и какви ли не още. Колкото по на север в Гърция отиваш, толкова повече се намесват и преплитат асоциациите с героите и събитията на българо/славяно/македонската история и митология. От борбите за делбата на османското наследство. И става още по-интересно.
Но нашата първа задача беше да проследим корените на "лошите" от българска гледна точка във въпросните борби. Намерихме ги на водещия се за непокорен от турците полуостров Мани в най-южната част на Пелопонес. Традиционната селска къща тук е висока укрепена каменна кула. Защото, освен че е трябвало да не бъдат допуснати да пристъпят труците, е било важно да не бъде допуснат да пристъпи и съседът, който има кръвно задължение да те убие, понеже твоят пра-чичо бил убил неговия пра-стрико преди няколко поколения. При такова положение на нещата е разбираемо защо турците не са имали шанс и желание да се месят. В някакъв момент около смутните времена в края на XIX и началото на XX век на мъжете явно им се видяло скучно да се крият и излезли от кулите. Турците вече съвсвем ги е нямало, а най-вероятно и споменът кой кого е убил за последно са се били позамъглили. Полуостровът, отзовавайки се с хъс на общонационалния почин, се ориентирал към износ в Македония и Тракия на човешки ресурси с умения в четоводенето и въдворяването на ред с огън и меч. Ред с елинска етническа доминанта. Като в делото манийци са се съревновавали с критяните, които не падали по-долу по тези умения.
В Ареополи, по-голямото село на полуострова, се настанихме на квартира именно в една от тези къщи-кули. Казваше се "Цимова", от което произлезе хипотеза, че сигурно цялото село се е казвало Чимово, защото на теория славянски топоними били покривали 30% от Пелопонес поне до Петричкия инцидент от 1925. Холът беше подреден като миниатюрен военен музей с оръжия и снимки на туркоубийци, българоубийци и германоубийци от последните 7-8 войни на Балканите. Споменът за германците като кръвен враг бе очевидно най-пресен в душата на стария баща на хазяйката и се видхяме силно затруднени да го убедим, че не сме точно такива. Май не успяхме, а и нямаше особен смисъл да упорстваме, защото и без друго нашата националност е номер две в същия списък. Това, че хазяйката го смъмри и му хлопна вратата на стаята да мълчи не беше достатъчно успокоително. Нито че сред витринките с парабели, револвери, гранати, бинокли и прочие пехотински и хайдушки пособия, беше подредила една с плюшени мечета. Покрай многовековната вендета кръвосмешението надали е било рядка практика на Мани и тази жена имаше вид да е негов първокачествен продукт. Хилеше се неестествено през цялото време и на всичките ни въпроси отговаряше тройно-утвърдително с "Не!Не!Не!" (Да!Да!Да!, гр.) и красноречиво изражение: "Вие само вземете стаята; не се безпокойте за ключ; аз ще заключа отвън". Почувствахме се като Борат в еврейски дом, но инвестирахме вяра в издържливостта на резето от вътрешната страна и наехме стаята. И от балкончето се натъкнахме на госта от другата стаичка, грък, който цял следобед си почистваше на мушамата под асмата съвсем истински съвременен пистолет. Същевременно навън се носеха протяжните тропари за възкръсналия Христос от високоговорителите на църквата, а местната младеж със сурови, не излъчващи следи на духовно просвещение физиономии (виж Н.Хайтов - Диви разкази), се опитваше да ги надвика с гърмежи от пиратки, усилващи се неколкократно, колчем по улицата минат гости на селото, търсещи мастика и/или мезенца и/или баклава. Намерихме си от всичко!
На сутринта се измъкнахме по чорапи сравнително рано (и тихо!), обиколихме полуострова, поснимахме кулите, пихме кафе, но банички намерихме чак в град Каламата. Бидейки празник, всичко в града беше затоврено освен няколко мухлясали кафенета с още по-мухлясало изглеждащи клиенти. Освен това с баничките, което си беше ново, чисто и спретнато. Много хубави банички, включително спаначните, въпреки че не всички ги одобряват! Оттук загърбихме морето, за да прекосим Пелопонес през балканите му. Коренно различен пейзаж от голите чукари на Мани - тясно криволичещо пътче, свежа зеленина, тук-там някоя антична колона с коринтски капител, някоя любопитна лисица, някой бълващ дим ТЕЦ, някоя река споменавана в митологията, цъфнали овошки, тих пролетен дъждец. Спирахме в каменно-калдъръмените накачулили се по стръмни баири села Стеминца и Димицана. Стемница също има чест да е била гръцка столица от времената на тяхното национално освобождение. И както е каменно-калдъръмена, така и си пихме елиникото (кафе по гръцки, тоест по турски) в едно арт-ню-ейдж кафене. Младата съдържателка най-вероятно беше атинянка, защото не успя да отговори компетентно на нито един от въпросите за местни забележителности на поседналия на съседната маса добре говорещ гръцки испанец, обикалящ страната на велосипед.
Малко след Димицана тихият пролетен дъжд премина в порой с библейски измерения около прохода Витиня. След което изведнъж небето се прочисти и към Калаврита се откри нова гледка със зеленина, овошки и снежни върхове на хоризонта. ТЕЦ в тази котловина не забелязахме, но паметникът на изколените от германските нацисти 13000 калавритчани е горе-долу с подобни размери. Възникна спор дали не е малко депресивно да се замръкне точно на място с такава трагична история. Аз самият съм обръгнал лъм подобни призраци, особено след като в Африка веднъж нощувах в пещера, в която племето зулу било изколило неколкостотин говедокрадци от племето басуту. В крайна сметка живата главна улица с дюкянчета с местни деликатеси и сувенири, прилични на цена хотелчета и кръчмички ни спечелиха всичките. Номерът е просто да отбягваш да поглеждаш в двора на музея, където две бронзови деца влачат убитата си брознова майка.
Теснолинейката би била вариант за по-нататъшно придвижване, ако не бяхме с кола. Бяхме, а и ни чакаще "транзитен преход" към Северна Гърция. Минахме по моста край Патра и първата ни спирка беше за по гирос чак в Епирския град Арта. Колкото да видим странната византийска църква с кубичен силует и да се снимаме пред паметника на цар Пир. Оня с Пировата победа. Ето - пак закачка с историята. На цар Пир паметникът е особен дотолкова, че е с нормални за паметник размери. Типичните гръцки паметници на местни или национални герои са въздребни статуйки (по-малки и от човешки ръст) в неестествени телесни пропорции. Фидий би се обърнал в гроба, ако ги видеше какво е останало от идеалите му. Хм. Като се замислиш, проблемът май не е само идеалът за скулптура, а и в идеала за хармония на телесните пропорции на съвемнните гърци и гъркини. Гърците и гъркините от Арта бяха съвокпуно насядали по кафенетата на главната улица, отнесени в следвеликденско безгрижие, така че имахме достатъчно статистически материал за наблюдения.
След Янина навлязохме в планините Пинд. И спряхме за ношувка в куцовлашкото Банско - Мецово. Не само не са му погърчили името, ами не са се опитали да прикирят славянската му етимология - на най-видно място на площада се мъдрят две бронзови баби Меци. Обяснението за тази нетипична за Гърция толерантност е, че жителите не са българи а куцовласи (аромъни). Малцинство, което стратегически никога не е било смятано за опасно и не е преследвано насеризно. А според модерната европейска политическа коректност даже е окуражавно да съхранява културата и езика си. Преди време европейският деятел Б.Мусолини бил малко прекалил с окуражаването и назначил Мецово за столица на дружелюбно-роднинска с Италия държавица. Който колаборационистки етап в развитието се счита достоен за пренебрегване от учебниците по история и туристическите брошури. И макар и да са оставили мечките, властите са прикрили (разбирай - разрушили) местния замък. Интересното е, че са пропуснали да прикрият българските икони от резбования олтар на черкавта. Цензурата е проявила престъпна по гръцките стандарти немарливост. И Богородица, и Параскева, и Христос, и Кръстителя са си надписани на кирилица, а някои държат черковнославански писания. Изглеждаха ранновъзрожденски. А олтара го заподозрахме за дебърски майсторлък, но не намерихме никакви данни (даже в гугъл) по въпроса. И келнерка в механата беше българка. Разкри ни се чак по средата на поръчката, колкото да ни обясни, че има само шишчета, но имаме избор между агнешко и свинско. Добре, че не и обсъдихме телесните пропорции преди това. Бяха си съвсем гръцки. Стоеше си мирно до масата и ни слушаше как си говорим на български, а се опитваме да поръчаме на гръко-английски. Днес Мецово е сравнително голям скиорски курорт с обърнати на хотели старовремски къщи. Старовремски, ама влашки. Което с извинение към комшиите означава - без никакъв особен чар. Няма чардаци, няма резби, няма орнаменти, няма покриви от каменни тикли. И снегът за ски го няма и не стана ясно къде е бил. Ще предположиш, че април е месец, през който все още би имало видими следи от преспи.
Сняг няма никакъв, но там където е имало, асфалтовите пътища, по които, не ще и дума, няма нито една дупка, са маркирани с колове. Даже и страничните междуселски. По такъв един път свихме на сутринта, за да потърсим по-автентични куцовлашки села, далеч от курортистите. Стари каменни къщи с каменни покриви, каменни мостове, каменни църкви с особен архитекурен облик. От един момент картата даваше пътя като неасфалтов и спряхме да попитаме за всеки случай дали ще минем с ниския опел. Отговорът съдържаше фразите "сега-сега" и "петроси" и окуражащо изражение на лицето, което ние си преведохме "Полека-лека по камъните ще минеш". Да, ама не бяха само камъни. На един завой в гората опряхме о метър висока стена от камъни, кал и коренища. Предполагаемо от прясно събудило се свлачище. Някакви фадроми и багери си действаха нещо наоколо и искрено се изненадаха какви сме пък ние с такава кола в сърцето на планината. Но вместо да ни се изсмеят и изгледат как подвиваме опашка обратно, едната фадрома ни даде знак да почакаме и само за нас изравни пътя. Евхаристуме! Награда за търпението беше Селото със Стария Гърбат Мост. Мостчето се оказа като за детска площадка, губещо се между по-съвременните събратя и от двете си страни. Към следващото село Кати обаче и ждрелото, и старите гърбати мостовете си бяха с нормални, достойни за уважение размери. Отказах да се пробвам с градска кола, макар и под наем, по черен път пресичащ стръмен каньон, край който се сгъстяват застрашително релефните изолинии (виж сводка за манастира Татев в Армения), с което да спестя заобикалянето на планинските дялове Тимфи и Смолика. Следваше прекосяване на една идилична котловина към Коница и дългоочакването навлизане в Македония през един превал, от който се очакваше да се открие гледка към цялата провинция, че и оттак държавната граница с едноименната рпублика. Не се откри поради причини от релефен и вегетативен характер. Гора!
Първата македонска спирка в рамките на исторически българските етнически граници беше село Нестрам (гр.: Несторио). Не открихме обаче нищо, което да издава българщина. Нито да изадава някакъв чар. То и хора почти не открихме. Освен две момичета, които държаха кафенето отворено, но пусто в прашния и твърде горещ за април следобед. Даже и куче не видяхме. Пихме кафе и отпрашихме към Загоричани (гр.: Василиада), което се помнело като котило на видни български революционери, четници, клирици и социалисти (примерно Димитър Благоев). От всичките знаменитости един единсвтен е поел по гръцки път на личностно развитие - епископ Василий - и естествено селото носи неговото име. Това село оправда доверието. Още първият човек, когото попитахме нещо за Олища (гр.: Мелисотопос) и Черешница (гр.: Поликерасо) ни отговори с въпрос "А вие от ка'е сте?". Разговорихме се. Човекът се опитваше даже да спазва книжовните български норми, избягвайки от отклоненията на собственото си локално наречие. Стана дума, че роднините му се били изселили в Стара Загора, но че още много като него имало в селото, че даже и малоазийските гръцки маджири вече разбирали от "нашенския" говор (гр.: "допика" = "местен говор", без да се уточнява излишно български ли е, славянски ли, македонски ли). "Маджири" от "мухаджир" (тур.) - преселници от масовите етнически прочиствания след войните от първата половина на XX век. "Едни турци заминаха, други дойдоха!" Горките малоазийски преселници - и тяхната не е лесна. И след седмото поколение все чужди натрапници ще си останат в очите на местните. Отбихме се и в село Нови Габреш (гр: Неос Икисмос). Стария са го изгорили бабаитите (гр: андарти) от Мани и Крит, но и до ден днешен седят запустели кирпичени къщи на отсрещния баир. Докато ни вареше благото кафе, съдържателят на хипермаркета (разбирай: едностайна бакалничка с кафене; в Гърция представката "супер" май се превежда "хипер"), ни велише оплаквателно, как и ние сме се били продали на Европата, а пък Европа - на Америка. Дертът му се оказа не толкова геополитически, колкото микроикономически. Европа оказвала с хигиенните си и животнозащитни правила силен натиск за маргинализиране на кожарската индустрия в Костурско. И хората оставали без работа. А Костур е разбогатял по възрожденско време имено от кожарския бизнес. Бели конаци на по няколко ката с еркери и чардаци делят мегдан с неизброими малки и големи средновековни и късносредновековни църкви по седловината към живописно разпложен в средата на езерото полуостров. Чудно градче. Миналата година го пропуснахме на връщане от Албания, но така стана по-добре, защото му отделихме цяла вечер. Да видим залеза, да опитаме печената ципура и пастрофа (значи имало поне една риба, на която гърците да са заели от нас името, а не обратното!), и да се наслушаме на кавъри на Deep Purple, дънещи от младежкия купон в градската градина.
Кога ли ще стигнем до Корча, че да затворим кръгчето. С тази наета кола не можехме да минаваме граници. Но до Преспанските езера стигнахме. Трансграничен резерват на водни птици и тук-там някоя скална църква, много добре изглждащ именно през април със снежното било на Галичица за фон.
Отвъд някъде се пада Охрид. В село Нивици предлагат разходки с лодки и беседа на допика, но ние предпочетохме да видим останките от базиликата на цар Самуил на о-в Св. Ахил и песоглавия светец в една от средновековните църквици на село Герман. За българския цар се споменава, но не и за гроба му, предполагаемо открит в същата базилика. По-нататък спирахме и в Лерин, и в славилото се дълги години за най-българопатриотично село край Островското езеро Пътеле (гр. Агиос Пантелеймон), и в Стари Чеган (гр. Агиос Атанасиос), известно от класическия боен марш от войните "Ломци на Чеган". И там правят ски-курорт, и там сняг не се забелязва ...
На свечеряване пристигнаме в Солун, крайната цел. За Солун не ми се пише тук. Голям град, лъскав, уреден, със спокойни и излъчващи самоувереност жители. Включително със сенегалски произход. Седнахме да изпием последното си гръцко узо за тази пролет. Гърците са всъщност едни много симпатични и добродушни хора. Само дето в училище им пълнят главите глупости. Не че по другите страни не е същото, де. Особено на Балканите.
Д.’07
понеделник, 26 октомври 2009 г.
Арестуваха Българин в Егейска Македония
Този път обвиненият е от гръцка Македония, град Воден(Едеса).
Днес е бил арестуван Никола Стоянов – гръцки гражданин от български произход, съобщи „Свободна Македония”
Според изданието, сънародникът ни е натопен от гръцките власти. В дома му са били „открити” два скелета, череп, оръжия, сред които автоматично и снайпер, както и български артифакти и пробългарска литература. Днешният арест е резултат от години работа на гръцките служби, за да „заковат” с нещо Стоянов, който определено им е неудобен.
По паспорт името на Стоянов е Николас Стоидис. Неведнъж се е опитвал да го смени, но така и не му било позволено. Баща му се казвал Михаил Стоянов и по рождение бил от Воден, майка му е Пенка Стоянова – от Варна,на 16-годишна възраст се преместила да живее във Воден, сега Едеса.
Семейството на Стоянов е жертва на гръцките власти, които вече почти век се опитват да претопят хората с българско самосъзнание, останали след Балканската война, когато Югозападна Македония, заедно със Солун, станала част от Гърция.
Никола Стоянов или Николас Стоидис е завършил „Минно инженерство” в атинския Политехнически университет. Работил е като инженер в енергийна компания, но бил уволнен, след като работодателите му разбрали, че се опитва да смени фамилията си, и че е българин. „Същото се случва и на много други хора”, споделя Никола и дава примери в интервю за „Нощен Труд” от 2004г. В същото интервю пред българските журналисти, Стоянов споделя за това, че тайните служби „работят по него” още от 1992г., когато се опитва да възстанови фамилното си име. Гръцкия „Възродителен процес” наложил през 1925, имената на всички българомакедонци да бъдат променени на гръцки.
Стоянов започва истински да боде в очите на гърците, когато основава собствена политическа организация – „Български човешки права в Македония”. Според организацията „македонска нация не съществува нито на територията на Гърция, нито на територията на т.н. Република Македония, а местното население е с български произход. Човешките права на българите в Гърция и в Република Македония се потъпкват систематично от властите в тези две държави и се нуждаят от защита“.
Целите на БЧПМ включват: признаване на геноцида, извършен над българомакедонците от гръцките власти в периодите 1912-1919, 1944-1950г., признаване на българското малцинство на територията на Гърция и други, пряко вредящи на Гърция каузи, които можете да прочетете в Уикипедия.
Освен организацията, Стоянов е един от създателите и на интернет сайта bulgarmak.org
В него са изразени изключително вредни за Гърция и държавата Македония идеи. Ясно се обявява, че Македония била и е част от България, показват се исторически карти на Балканския полуостров, на една от картинките присъства посланието „Makedonia is not Greek”(Македония не е гръцка). За съжаление, по-голямата част от сайта е написана на гръцки език, и не можем да разберем почти нищо от десетките статии.
Самият Стоянов не е успял да научи български добре, понеже на родителите му им било строго забранявано да го говорят. Няма и българско гражданство, но е идвал на два пъти до Варна, където има далечна братовчедка.
През годините Никола е опитвал да се свърже с консулството и правителството на България и да помоли за помощ, но оттам му отвърнали – „Сега искаме да сме в Европейския съюз и няма да получим финансова подкрепа. Имаме нужда от
гръцка помощ.“
Новината, че е арестуван била отразена тази сутрин по гръцките вестници, до момента обаче, нито една българска медия не го е съобщила.
http://bulgarmak.org/:
Днес е бил арестуван Никола Стоянов – гръцки гражданин от български произход, съобщи „Свободна Македония”
Според изданието, сънародникът ни е натопен от гръцките власти. В дома му са били „открити” два скелета, череп, оръжия, сред които автоматично и снайпер, както и български артифакти и пробългарска литература. Днешният арест е резултат от години работа на гръцките служби, за да „заковат” с нещо Стоянов, който определено им е неудобен.
По паспорт името на Стоянов е Николас Стоидис. Неведнъж се е опитвал да го смени, но така и не му било позволено. Баща му се казвал Михаил Стоянов и по рождение бил от Воден, майка му е Пенка Стоянова – от Варна,на 16-годишна възраст се преместила да живее във Воден, сега Едеса.
Семейството на Стоянов е жертва на гръцките власти, които вече почти век се опитват да претопят хората с българско самосъзнание, останали след Балканската война, когато Югозападна Македония, заедно със Солун, станала част от Гърция.
Никола Стоянов или Николас Стоидис е завършил „Минно инженерство” в атинския Политехнически университет. Работил е като инженер в енергийна компания, но бил уволнен, след като работодателите му разбрали, че се опитва да смени фамилията си, и че е българин. „Същото се случва и на много други хора”, споделя Никола и дава примери в интервю за „Нощен Труд” от 2004г. В същото интервю пред българските журналисти, Стоянов споделя за това, че тайните служби „работят по него” още от 1992г., когато се опитва да възстанови фамилното си име. Гръцкия „Възродителен процес” наложил през 1925, имената на всички българомакедонци да бъдат променени на гръцки.
Стоянов започва истински да боде в очите на гърците, когато основава собствена политическа организация – „Български човешки права в Македония”. Според организацията „македонска нация не съществува нито на територията на Гърция, нито на територията на т.н. Република Македония, а местното население е с български произход. Човешките права на българите в Гърция и в Република Македония се потъпкват систематично от властите в тези две държави и се нуждаят от защита“.
Целите на БЧПМ включват: признаване на геноцида, извършен над българомакедонците от гръцките власти в периодите 1912-1919, 1944-1950г., признаване на българското малцинство на територията на Гърция и други, пряко вредящи на Гърция каузи, които можете да прочетете в Уикипедия.
Освен организацията, Стоянов е един от създателите и на интернет сайта bulgarmak.org
В него са изразени изключително вредни за Гърция и държавата Македония идеи. Ясно се обявява, че Македония била и е част от България, показват се исторически карти на Балканския полуостров, на една от картинките присъства посланието „Makedonia is not Greek”(Македония не е гръцка). За съжаление, по-голямата част от сайта е написана на гръцки език, и не можем да разберем почти нищо от десетките статии.
Самият Стоянов не е успял да научи български добре, понеже на родителите му им било строго забранявано да го говорят. Няма и българско гражданство, но е идвал на два пъти до Варна, където има далечна братовчедка.
През годините Никола е опитвал да се свърже с консулството и правителството на България и да помоли за помощ, но оттам му отвърнали – „Сега искаме да сме в Европейския съюз и няма да получим финансова подкрепа. Имаме нужда от
гръцка помощ.“
Новината, че е арестуван била отразена тази сутрин по гръцките вестници, до момента обаче, нито една българска медия не го е съобщила.
http://bulgarmak.org/:
вторник, 28 април 2009 г.
ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ НА ЕВРОПА
(Размисли след няколко пътешествия из Беломорието)
Никола Инджов
Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарена! Кога с жестоки насилия (от турските власти - геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти - интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година), кога по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Какви по националност хора обитават днес тракийския свят на Европа?
Но какво всъщност е тракийският свят на Европа?
Най-общо казано, тракийският свят на Европа представлява определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. И ако в древността една част от него (Беломорска Тракия) е била известна под общото име на областта - Македония, това не означава, че не е била населена с тракийци, че въображаемите равнища на живота според тракийската митология не са имали и три класически измерения - небесно, земно, подземно. При беломорците мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. Родопчанинът Орфей слиза в подземните бездни, а в масовата психология на тракийците съществува понятието "ангелски човеци". Така и досега останалите без потомствени гробища бежанци от Беломорието наричат прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир с "ангелските човеци" има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Арменският антрополог Андраник Джагарян, който възстанови образа на десетки загинали в геноцида през 1915 година по намерени черепи в един арменски манастир в Цариград, ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице идва от майчиния лик, а дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа. Невъзможно ли е тогава да се съзрат в живия живот преките наследници на византийските и римските сановници по нашите земи, след като тленните им останки са тук? Странно ли е да се различат по физиономични белези непосредствените потомци на знатни хора от знаменитите гробници край Казанлък, Свещари, Александрово, след като се предполага, че немалки групи днешни българи произлизат от народностното им обкръжение?
Тракийският свят на Европа е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа в недрата си Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска... Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.
Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.
Това е нашата къща в с. Манастир, Гюмюрджинско. Изоставена е от моите родители през 1924 година, когато по силата на Ньойския договор са заставени да напуснат родното си село и да се заселят с още около петдесет семейства в Созопол
Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите на средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите, където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие "майчин език" е възможно да казваме и "майчино отечество" по подобие на "татковина".
Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това съществените познания, които имаме за тази наша исконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и краеведски трудове.
И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието?
Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.
В личната съдба на човека тракийският свят на Европа понякога има своеобразни измерения. Например десетки хиляди бежанци и техните наследници от Беломорието притежават незначителни спрямо големите загуби документи за имоти и имущества. Това са протоколите на смесената българо-гръцка комисия по спогодбата Моллов-Кафандарис, в които изселените в България тракийци декларират какво в суматохата на преселението са изоставили в Беломорието. В протокола на моя род по бащина линия се упоменават осем декара земя, десетина овце, чифт волове и една крава. Плюс един панталон (!), една тенекия маслини, две газени лампи, бъчва вино, три дамаджани риганово масло... Очевидно, не всичко е декларирано или не всичко е записано в протоколите, поради което потомците на бежанците доста вяло търсят наследството си. Според споменатия документ притежавам формално онези осем декара земя, но нито в съответствие с български, нито в съответствие с гръцки закон мога да се възползвам от "нашите" ниви. Такъв е масовият случай и тракийците вече разбраха, че стопанска изгода от подобна реституция почти няма, ето защо доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Прогонените от Тракия българи чувстват интуитивно, че ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден-днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа...
И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова "време разделно" носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?
По начало тракийският свят на Европа е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат границите, когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращият език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският. Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?
Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, араби. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации. Българският тон на тракийския свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.
Колко безсмислено труден бе и с какви враждебни препятствия бе осеян през двадесети век пътят на тракийските българи към селата им в Беломорието! В периода на "студената война" Гърция не даваше входни визи на родените в Беломорска Тракия - и баща ми, и майка ми си отидоха с отворени очи. Така и хиляди хора, лишени от правото да посещават родните си места. А когато византийското разбиране за визите бе отхвърлено от самите гръцки власти, се оказа, че в Беломорието просто няма съвременни пътища. През 1982 година едва не се разплаках в градчето Неа Санда, където свърши асфалтът от Гюмюрджина и към Манастир се проточи само един двадесеткилометров улей през горите. Нямаше начин да стигна... Стигнах за първи път едва през 2003 година по новоизградено асфалтирано шосе, построено със средства от европейски фондове за развитие. Прокарано и заради екологично и евтино производство на електроенергия. По хребета на високи стълбове се въртят огромните - като на вятърни мелници - пропелери, които буквално са задвижили живота.
Пътят до родното място...
Легендарният чинар до черквата и дома на Хабиб, който е на около шестстотин години и е посаден от самия Патриарх Евтимий Търновски. Според една моя хипотеза, той е бил заточен именно в с. Манастир, където преминават последните десет години от живота му
През двадесетте години чичо ми Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия е минавал с диверсионна чета към Дедеагач и Гюмюрджина. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед "оттатък". Брат ми Стою, дървосекач в авренските гори, познава всички пътеки към нашето село през границата. От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българската черква в Одрин. Очаквам през лятото проф. Иван Канев от Мичиганския университет в САЩ, за да отидем двамата заедно към Беломорието - и той е от нашето село, пък сме и от един род...
Отварят се пътищата и се отхлупват главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат Тракийския свят на Европа и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници. Например Ньойският договор въпреки някои популистки искания за отмяната му, този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. По-важното е, че е дошло време за нови международни договори в тракийския свят на Европа. Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините "Тракия", гръцката Асоциация на общините "Полис" и турската Териториална общност "Тракия Кент". Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие - Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Но безспорно най-крупният икономически проект, който очаква реализация в тракийския сват на Европа, е петролопроводът Бургас - Дедеагач (Александропулис). Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море.
Тракийският свят на Европа променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и по-спорен.
Никола Инджов
Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарена! Кога с жестоки насилия (от турските власти - геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти - интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година), кога по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Какви по националност хора обитават днес тракийския свят на Европа?
Но какво всъщност е тракийският свят на Европа?
Най-общо казано, тракийският свят на Европа представлява определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. И ако в древността една част от него (Беломорска Тракия) е била известна под общото име на областта - Македония, това не означава, че не е била населена с тракийци, че въображаемите равнища на живота според тракийската митология не са имали и три класически измерения - небесно, земно, подземно. При беломорците мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. Родопчанинът Орфей слиза в подземните бездни, а в масовата психология на тракийците съществува понятието "ангелски човеци". Така и досега останалите без потомствени гробища бежанци от Беломорието наричат прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир с "ангелските човеци" има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Арменският антрополог Андраник Джагарян, който възстанови образа на десетки загинали в геноцида през 1915 година по намерени черепи в един арменски манастир в Цариград, ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице идва от майчиния лик, а дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа. Невъзможно ли е тогава да се съзрат в живия живот преките наследници на византийските и римските сановници по нашите земи, след като тленните им останки са тук? Странно ли е да се различат по физиономични белези непосредствените потомци на знатни хора от знаменитите гробници край Казанлък, Свещари, Александрово, след като се предполага, че немалки групи днешни българи произлизат от народностното им обкръжение?
Тракийският свят на Европа е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа в недрата си Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска... Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.
Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.
Това е нашата къща в с. Манастир, Гюмюрджинско. Изоставена е от моите родители през 1924 година, когато по силата на Ньойския договор са заставени да напуснат родното си село и да се заселят с още около петдесет семейства в Созопол
Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите на средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите, където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие "майчин език" е възможно да казваме и "майчино отечество" по подобие на "татковина".
Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това съществените познания, които имаме за тази наша исконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и краеведски трудове.
И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието?
Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.
В личната съдба на човека тракийският свят на Европа понякога има своеобразни измерения. Например десетки хиляди бежанци и техните наследници от Беломорието притежават незначителни спрямо големите загуби документи за имоти и имущества. Това са протоколите на смесената българо-гръцка комисия по спогодбата Моллов-Кафандарис, в които изселените в България тракийци декларират какво в суматохата на преселението са изоставили в Беломорието. В протокола на моя род по бащина линия се упоменават осем декара земя, десетина овце, чифт волове и една крава. Плюс един панталон (!), една тенекия маслини, две газени лампи, бъчва вино, три дамаджани риганово масло... Очевидно, не всичко е декларирано или не всичко е записано в протоколите, поради което потомците на бежанците доста вяло търсят наследството си. Според споменатия документ притежавам формално онези осем декара земя, но нито в съответствие с български, нито в съответствие с гръцки закон мога да се възползвам от "нашите" ниви. Такъв е масовият случай и тракийците вече разбраха, че стопанска изгода от подобна реституция почти няма, ето защо доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Прогонените от Тракия българи чувстват интуитивно, че ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден-днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа...
И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова "време разделно" носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?
По начало тракийският свят на Европа е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат границите, когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращият език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският. Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?
Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, араби. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации. Българският тон на тракийския свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.
Колко безсмислено труден бе и с какви враждебни препятствия бе осеян през двадесети век пътят на тракийските българи към селата им в Беломорието! В периода на "студената война" Гърция не даваше входни визи на родените в Беломорска Тракия - и баща ми, и майка ми си отидоха с отворени очи. Така и хиляди хора, лишени от правото да посещават родните си места. А когато византийското разбиране за визите бе отхвърлено от самите гръцки власти, се оказа, че в Беломорието просто няма съвременни пътища. През 1982 година едва не се разплаках в градчето Неа Санда, където свърши асфалтът от Гюмюрджина и към Манастир се проточи само един двадесеткилометров улей през горите. Нямаше начин да стигна... Стигнах за първи път едва през 2003 година по новоизградено асфалтирано шосе, построено със средства от европейски фондове за развитие. Прокарано и заради екологично и евтино производство на електроенергия. По хребета на високи стълбове се въртят огромните - като на вятърни мелници - пропелери, които буквално са задвижили живота.
Пътят до родното място...
Легендарният чинар до черквата и дома на Хабиб, който е на около шестстотин години и е посаден от самия Патриарх Евтимий Търновски. Според една моя хипотеза, той е бил заточен именно в с. Манастир, където преминават последните десет години от живота му
През двадесетте години чичо ми Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия е минавал с диверсионна чета към Дедеагач и Гюмюрджина. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед "оттатък". Брат ми Стою, дървосекач в авренските гори, познава всички пътеки към нашето село през границата. От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българската черква в Одрин. Очаквам през лятото проф. Иван Канев от Мичиганския университет в САЩ, за да отидем двамата заедно към Беломорието - и той е от нашето село, пък сме и от един род...
Отварят се пътищата и се отхлупват главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат Тракийския свят на Европа и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници. Например Ньойският договор въпреки някои популистки искания за отмяната му, този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. По-важното е, че е дошло време за нови международни договори в тракийския свят на Европа. Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините "Тракия", гръцката Асоциация на общините "Полис" и турската Териториална общност "Тракия Кент". Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие - Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Но безспорно най-крупният икономически проект, който очаква реализация в тракийския сват на Европа, е петролопроводът Бургас - Дедеагач (Александропулис). Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море.
Тракийският свят на Европа променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и по-спорен.
събота, 4 април 2009 г.
Европейци или изроди ?
Това са останките от българската църква в с.Горно Броди преименувано в Ано Вронду, в миналото известно като "Малката София". Гледайки снимката в мен се породиха гневни чуства и сега ще ви кажа защо. Българското гробище е заличено и на негово място е направено футболно игрище.Европейци ли са гърците или изроди ? Изроди и нищо друго,това са нашите южни съседи,които заличават всичко българско в "северна Гърция".
Много българи от глупост или незнание ,биват запленени от "хубавата" Гърция и от "добрите" и гостоприемни гърци .Нека тези заблудени българи веднъж за винаги си отворят очите и осъзнаят ,че гърка е мазно,подло и коварно същество,което мрази България и всичко българско . Нека заблудените се замислят поне малко ,следващият път когато играят сиртаки в някоя солунска таверна,че точно в този момент деца на гръцки колонисти играят футбол върху български гробове,върху гробовете на нашите предци.Вместо да играете сиртаки и да пълните гушата на гнусния грък,отидете и вижте българите останали в северна Гърция,поговорете си тях,станете приятели,чуйте техните истории и като нищо можете да откриете някой братовчед .След като се запознаете с тези измъчени българи,ви гарантирам ,че повече никога няма да играете сиртаки.
Пътепис между Драмската ракия и Одринското вино - ІІ
В Ксанти трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по руски?”. Разбирам, че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка - с тия сини очи и естествено светли коси. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по руски?” И двете жени се оказват рускини. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава - да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисуполис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше работа. Е, тогава как да живее тук? Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?
Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.
И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.
Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.
Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.
Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.
Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.
И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.
Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.
Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.
Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.
събота, 28 март 2009 г.
По дирите на една легенда
Последният пристан на Патриарх ЕвтимийАлександър Инджов -
вестник "Черноморски фар",БургасДо това дърво ме отведе миналата есен едно тридневно пътуване с баща ми до родното място на неговите родители. То се нарича село Манастир /на гръцки Монастерион/ и е в най-южните поли на Родопите - на петдесетина километра североизточно от Гюмюрджина /гр. Комотини/ и само на 15 км по въздушна линия от границата и нашето село Черничево. Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението било българско.
Пътуването ни през октомври обаче не бе толкова носталгичното завръщане (всъщност, аз за първи път отивах там) , а по-скоро за да проследим според силите си някакви следи от интересна местна легенда.
А именно, че там е бил заточен Патриарх Евтимий.
По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий - ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност.
Въпреки нашумялата неотдавна (отново след сто години ) теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от
пълната неизвестност около
последните десет години от живота му.
Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези - на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, отвежда право към беломорското село Манастир...
Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата.
Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а накога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание - ражда се Гюмюрджинската република.
Първата работа на новата държава е да обезбългари района - за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук - съставен предимно от черкези, лази и кавказци - се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава безпримерната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им, българите са победени, преобладаващата част от хората са избити, друга част успява да избяга в България. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено.
А трагичните събития документално
са описани от проф. Любомир Милетич
в "Разорението на тракийските българи", посетил още следващата година Гюмюрджинско...
Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собстевноръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото.
Днес дървото от рода на платаните е
величав гигант с обиколка на дънера
в основата около 9.50-10 метра.
Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години.
Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалият в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник.
"Да, тук е била църквата", казва Хабиб
и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление, обаче, нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-вързастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието.
Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган - още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а "обуздали" високопроходими пикапи "Нисан" и "Тойота". Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на "Кавазаки" и "Хонда" за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по релегия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помахеданчени българи.
Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. "Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб", казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или "бурун" както му казват помаците.
До днес съществува и Владикув гроб.
Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката", отбелязва Илко Димитров.
Най-вероятно тленните останки на великия българин трябав да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир.
Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи.
Един от малкото камъни със следи от обработка е
с придадена форма на копиен връх.
Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното...
Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков.
В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при
Йоасаф Бдински, който в "Словото за Филотея" твърди,
че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица.
"Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители".
А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта,
че селото е било метох именно на Бачковския манастир.
И именно затова селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище.
Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....
вестник "Черноморски фар",БургасДо това дърво ме отведе миналата есен едно тридневно пътуване с баща ми до родното място на неговите родители. То се нарича село Манастир /на гръцки Монастерион/ и е в най-южните поли на Родопите - на петдесетина километра североизточно от Гюмюрджина /гр. Комотини/ и само на 15 км по въздушна линия от границата и нашето село Черничево. Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението било българско.
Пътуването ни през октомври обаче не бе толкова носталгичното завръщане (всъщност, аз за първи път отивах там) , а по-скоро за да проследим според силите си някакви следи от интересна местна легенда.
А именно, че там е бил заточен Патриарх Евтимий.
По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий - ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност.
Въпреки нашумялата неотдавна (отново след сто години ) теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от
пълната неизвестност около
последните десет години от живота му.
Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези - на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, отвежда право към беломорското село Манастир...
Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата.
Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а накога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание - ражда се Гюмюрджинската република.
Първата работа на новата държава е да обезбългари района - за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук - съставен предимно от черкези, лази и кавказци - се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава безпримерната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им, българите са победени, преобладаващата част от хората са избити, друга част успява да избяга в България. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено.
А трагичните събития документално
са описани от проф. Любомир Милетич
в "Разорението на тракийските българи", посетил още следващата година Гюмюрджинско...
Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собстевноръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото.
Днес дървото от рода на платаните е
величав гигант с обиколка на дънера
в основата около 9.50-10 метра.
Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години.
Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалият в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник.
"Да, тук е била църквата", казва Хабиб
и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление, обаче, нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-вързастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието.
Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган - още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а "обуздали" високопроходими пикапи "Нисан" и "Тойота". Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на "Кавазаки" и "Хонда" за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по релегия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помахеданчени българи.
Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. "Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб", казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или "бурун" както му казват помаците.
До днес съществува и Владикув гроб.
Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката", отбелязва Илко Димитров.
Най-вероятно тленните останки на великия българин трябав да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир.
Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи.
Един от малкото камъни със следи от обработка е
с придадена форма на копиен връх.
Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното...
Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков.
В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при
Йоасаф Бдински, който в "Словото за Филотея" твърди,
че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица.
"Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители".
А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта,
че селото е било метох именно на Бачковския манастир.
И именно затова селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище.
Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....
Абонамент за:
Публикации (Atom)