Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско - 9

…Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци. Отделих малко време и за посещение при един известен угурлиец, преселил се в село в полите на планината, по стария път между Ксанти и Гюмюрджина. Открих го в едно крайпътно заведение, наподобяващо кръчма, в компанията на негов земляк от с. Синиково. Стените на помещението бяха изпъстрени със снимки, свидетелства за ловни подвизи на угурлийските ловци, преселили се тук. Те често ходели да ловуват нагоре (разбирай най-често в землището на напуснатото вече старо село Угурли). Навярно ходят натам и за да се разтъжат с напуснатото родно място, към което спомените ги дърпат. А иначе тая притегателна сила не важала за техните деца, които не са свързани пряко със селото. Пък тоя угурлиец более за родното си село, въпреки че безвъзвратно го е загубил. Говори с такава любов за него. Както споделя, самият живот ги е накарал да се изселят. Или по-точно стремежът към по-добър живот в борбата за оцеляване ги е подтикнал да се пръснат из различни села в полските райони на Ксантийско, та чак и в Турция. На угурлийци преди им трябвали три дена, за да отидат на пазар в Ксанти: един ден за отиване с муле, един ден за пазаруване и един ден за връщане. Отделно всеки болен, всяка родилка е трябвало да се носят на ръце до асфалтовия път Ксанти – Гюмюрджина, близо 20 км нагоре.Землякът, висок, суховат планинец със скулесто лице и добродушна усмивка, който е родом от Синиково, веднага се сети за бешкарите и бешкарското гробйе в района на родното му село. Бе запаметил от възрастните си роднини споменът за бешкарите като кукери, които обикаляли селата около Касъм (Димитровден) да събират храна от всяка посетена къща. Веднъж се сбили две такива групи, та имало и жертви, които погребали в това бешкарско гробйе. Тези данни е публикувал и патриарх Кирил в книгата си “Българомохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960: 56), като обяснява, че игрите са се провеждали “възподзима”, т.е. през есента, във връзка с приключване на активната селскостопанска дейност. И една интересна мисъл сподели землякът, останала от бащата на баща му, т. е. от “авелзаманску вряме”: “Гърците викот: “Рабати да ядеш и кради да имаш”. Тая житейска мъдрост той представи не толкова като свое верую в живота, а като начин на мислене, присъщ на един народ, въздигнал се икономически много над своите съседи. Но на всеки обикновен планинец е ясно, че с честен труд човек не може да забогатее, а просто оцелява в трудна борба за хляба. От него научихме и че новият път от българската граница ще минава през Синиково, където ще има тунел, и ще се спусне по течението на менковската река, до свързването му със стария път от Ксанти до Гюмюрджина. Каза, че вече се работи в Синиково по новото трасе. Но човек като чуе за гръцки тунели и нови трасета, знае че това е дълга работа, проточена във времето. А ние, припряните българи, все бързаме.Скоро стигаме Ксанти. Напускаме града и се отправяме на юг, към магистралата за Гюмюрджина. Не след дълго слизам и питам на един от официалните езици в Западна Тракия: “Афедерсънъс, бензин вар?” (Извинете, бензин има ли?). “Имаме, имаме, давайте арабъта” - е отговорът на човек на средна възраст, нисък, възпълен, небрежно облечен, небръснат – същински Жан Габен. Питам го какви са, та работят в неделя сутрин, а той ми отговаря закачливо: “Българи сме”. Питам за гърците, а той отговаря: “Те почиват”. “Ам оти?” – питам го аз, а той простичко отговаря: “Оть са са умурили”. На въпроса ми: “Откъде сте?”, отговаря уклончиво: “Ут тука сме”. Питам го иска ли да позная откъде е, като го карам да ми изговори на роден диалект думи “път” и “къща”, а той ги изговаря като мен. Казвам му, че е или от Мемково, Луджата, а той изброява останалите ъкавски села в Ксантийско. Мислено благодаря на съдбата, че попадам на такъв екземпляр в края на обиколката си. Охотно ми обяснява в кои околни полски села са се преселили българоезични мюсюлмани и от кои родопски села са те. Споделя, че е труден животът им там, особено след присъединяване на Гърция към зоната на еврото. При тая промяна, който е имал три евро, му е останало едно. И заключи: “Ше дойде време да плачите за левчето, ей”. И много други истини ми наговори той, но времето ни притискаше.Наслаждаваме се на гледката от двете страни на магистралата. На юг се вижда Бору гьол (Бистонското езеро), а на север се извисяват най-южните върхове на Родопите. Така пътуващите могат да се насладят на гледката към връх Вейката (1463 м.), част от високите ридове, наречени Гюмюрджински Карлък, с по-ново българско име Гюмюрджински снежник. И от българска страна, в община Кирково, върхът се е извисил нагоре, разперил стръмни гористи поли чак до поречието на кирковската река, но от юг, от ниското поле, се възземват стръмнини, на много места обезлесени и олисяли до чукар. Остане ли на северозапад високият планински рид, вече е сигурно, че се наближава Гюмюрджина (дн. Комотини). На отбивката от магистралата се спускаме и се отправяме към града. По едно време чухме да свири клаксон. Обърнахме се и видяхме в отсрещното платно полицейска кола, а от кабината й шофьорът ни махаше да идем при него. Веднага тръгнах да видя какво иска. Наближих и му викам: “Кина бря аратьликь?”, а той ми подава две найлонови торби, като във всяка от тях имаше по една “зазноена” бутилка студена минерална вода от 1,5 л., по едно нес кафе фрапе и някаква вафла. Веднага започнах да го питам с какво да му върна жеста, а той вика: “Ше ма черпиш кавя, ага дойдам в Деридере”. На въпроса ми откъде е, отговори, че е от Ксанти. Каза едно “Айде” и замина. Родопчанинът си е родопчанин. Винаги в труден момент ще ти се притече на помощ, особено ако си земляк, че и с развалена кола.След малко се отправяме по обиколен път до морския бряг. Той преминава от източната страна на маронската планина и после продължава на изток, към Дедеагач, по морския бряг. Решаваме да се изкъпем. Тук морското дъно още от началото на водата е осеяно с едри и дребни, разноцветни обли камъни. Срещу нас отсреща, в далечината, се е изправил остров Самотраки, зеленосинкав, сякаш сливащ се с морето. Излизането от Александруполис изисква доста време, а пък включването в новата магистрала се проточва сякаш цяла вечност. Толкова голяма обиколка се прави за включване в посока към България. И сега, по тъмно, големият поток коли се отделя за турската граница при Фере и особено при Орестяс, от където се отива към Одрин. Тук-там отблясват табели с интересни селищни имена: Мандра, Карнуфуля, Мавроклиси. След отклонението за Одрин пътуването вече става по-спокойно. От турската страна на границата е по-тъмно, но Одрин с осветените минарета на Султан Селим джамия не може да не се забележи. Към 23 ч. сме на българската граница. Потегляме към Свиленград, където спираме на една крайпътна бензиностанция да си налеем вода. Препращат ни към стара тоалетна на някакво крайпътно заведение за хранене, бивш ресторант от социалистическо време, сякаш за да ни върнат в родната действителност. КРАЙ (Бр. 23/2011 на „Златоградски вестник”)

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки

За българоезичното население в Южните Родопи, Агенция “Фокус” разговаря с Ефим Ушев, главен редактор на „Златоградски вестник” - При представянето на книгата за българските говори в Ксантийско стана дума и за вашия вестник. Какво представлява „Златоградски вестник”? - Вестникът е местно издание за две общини, което излиза вече 22 години. Той не е прекъсвал съществуването си, изпълнява си функциите, разширява и диапазона си вече. След като границата се отвори преди една година, на 15 януари, пуснахме една рубрика за хората, които са българоговорящи в съседна Гърция. Вестникът се разпространява и там, търговията в града се засили през тази една година. Хората си го купуват, а освен това вестникът им се изпраща там. Рубриката е такава, че с гръцки букви се пишат интересни информации за града, за района, за отколешните ни връзки, исторически препратки през годините, родопски хумор и пр. - Колко е тиражът му за този район в Северна Гърция, където се разпространява? - Тиражът не е голям, но достатъчен, за да стига до десетина села на юг от нас. Моите впечатления са, че има интерес сред определен контингент. Не е масов, няма опашки за вестника, но все пак поддържаме интереса на хората там към езика по този начин, към историята на връзките ни и въобще за района ни. - Това ли е предназначението на вестника, който достига и до българите в Гърция? - Вестникът е предназначен за Златоградска и за Неделинска община, но през последната година, след отварянето на границата, решихме да разширим обхвата му, тъй като хората на юг от нас говорят чист български език, на родопска диалектна основа. Опитът ни е подсказан преди около 180 години, когато нашите даскали в Златоград са преподавали на децата писмото на гръцки, съгласно тогавашната система и табу в образователната система. Те са писали с гръцки букви, а когато четеш тези гръцки букви, виждаш, че излиза българския език – местния родопски диалект. И същото го правим и сега. - Пишете тази рубрика на български, но с гръцки букви? - Да, точно това е смисълът, така е било и преди 180 години. Документът, на който попаднахме, преди десетина години издадохме в книга. Тя също е факт благодарение на издателството на ВМРО „Македония прес”. Издадена е фототипно и в превод. В нея откриваме огромна информация за тогавашните нрави, морал, за тогавашния диалект, който е един и същ с днешния говор в българските села в Гръцко. Това е единственият ръкопис, останал от онова време в оригинал до днес. - Какви теми намират място на вашите страници за хората там? - Занимаваме се с любопитни неща от историята на нашите взаимоотношения. Все пак този район чак до селата Шахин и Синиково, малко преди Ксанти, е бил в някогашната Даръдерска околия. Даръ дере е старото име на Златоград. И така си връщат интереса към тази част от Родопите, та дори и в родово отношение, тъй като много от тях имат тук роднини. Досега гърците са ги тласкали повече към Турция. Друга тема е това, че турцизацията там върви вече много години и то активно, с много пари от турска страна, която дори си има консулство в Гюмюрджина, което се занимава само с това. - Рубриката с гръцките букви ли е уникалното на вашето издание? - Аз не смятам, че тази гръцка графична система е нещо уникално, след като вече е изпробвана преди век и половина от нашите предци. Няма друг начин, тъй като тези наши сънародници в южната част на Родопите, вместо да изучават в училище български език, т. е. майчиния си език, изучават турски език. По едно решение между Гърция и Турция те са се договорили и са им сложили задължителен турски език в училище. Макар че майчиният им език в къщи, за битовото им общуване, е българският език. С тази рубрика всъщност поддържаме интереса им към българския език. А няма спор по това, че езикът на тези хора е български. Това са хора с български корени и потекло и в науката няма две мнения по този въпрос. Проблемът е, че е голям натискът за турцизирането им. - Как може да се спре това? - Не може да се спре, защото това е договорка, антибългарска договорка между двете страни – Гърция и Турция. Когато те са решили да сложат задължителния турски език в обучението им, вместо майчиния им български език, това вече е снаряд в корена. Сега децата на осем-десет годишна възраст вече не говорят, или трудно говорятмайчиния си език. Това е трагедията. - Това не е ли въпрос на държавна политика? Какво трябва да направи България по този въпрос? - България в момента няма отношение, няма интерес към своите хора извън границите на сегашна България. Тя няма идеи и дори не иска да се вслуша в съветите на хората, които на основата на единия си ентусиазъм се занимават с тези въпроси и имат повече информация за проблема. - Доц. Митринов препоръчва да се засилят връзките с тези хора. Според него това, че те слушат например българска народна музика, ще допринесе да осъзнаят българските си корени. - Разбира се, че това е много важно. Интересът към родопската музика е много голям. От Златоград сме давали като подаръци стотици дискове с наша родопска музика. Търси се, искат да слушат своето, особено голям е интересът сега към телевизия Фолклор ТВ. Тя се хваща в селата там и има интерес към нея. Слушат си и казват – да, това са нашенските песни. Това, което може да направи държавата в момента, освен да подпомогне хората, които се занимават по един или друг начин с фолклора и езика в Ксантийско и Гюмюрджинско, е да подпомогне организирането на съборите от двете страни на границата в родово отношение. Има такива иде, има и желание от страна на хората от Ксантийско и Гюмюрджинско и може да стане например със съседни села – Кушла от наша страна и Угурли от тяхна, Аламовци от наша страна и Сареле от гръцка страна. - Има ли много такива роднински връзки между двете страни на границата? - Да, разбира се. Може би всяко второ семейство има роднини там. Те и в момента пътуват, търсят се, това е процес. Една друга идея, с която мога да подпомогна държавните институции – например в Гърция излизат вече 10-15 книги за така наречените помаци в гръцко. Те разбира се са на идеологическа основа, но какво пречи на българската държава да закупи тези книги и да ги раздаде на българските институти в БАН, да се работи по тях? Да се направи научна критика на тези книги. Да ги прочетат и да ги анализират, да издадат книги за тях и да кажат с какво заблуждават общественото мнение тези книги и каква е истината в тях. Това не са нито големи пари, нито нищо. Разбира се, че тяхното самосъзнание е на помаци, доколкото за помаци можем да говорим като за шопите българи или за македонците българи, или за тракийските българи. Ако говорим за помаци, това са българите мохамедани – с български език, с български нрави, със запазени традиции, с всички неща, които са характерни за всяко едно българско малцинство отвъд границата на страната ни. - Освен тази турцизация, за която става въпрос, забелязвате ли други процеси по отношение на българското население в този пограничен район? - Това е един процес, който е започнал още през 50-те години с договорка между Гърция и Турция. Те са въвели турското обучение в държавното гръцко училище, защото България не е поискала и никога не е поставяла въпроса за обучението на българите там на своя роден майчин език. Когато има вакуум, някой се намества там. - Очаквате ли да се въведе обучението на майчин език? - Няма как да стане това, защото никой не го е поискал. Никой не го е обсъждал този въпрос. Той не е интернационализиран. А тамошните организации на помаците, които поставят въпроса за обучение на „помацки” в училищата, не срещат разбиране от официалните гръцки власти. - Кои са особеностите на този диалект, който установява, че става въпрос за български говор? - И по това няма спор, че това е български говор. Това са българските родопски диалекти на основата на рупските говори. За това писа и проф. Тотоманова от Софийския университет. Голяма крачка към проблема е книгата на Георги Митринов - „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджийско”, която представихме миналата седмица в БТА. Това е първият книжен труд, издаден в България, който се занимава с този въпрос – нещо, което е трябвало да стане веднага след излизането на т. нар. Помашко-гръцки речник от Петрос Теохаридис през 1996 година в Солун. Това трябваше да стане тогава, а става чак сега, поради български неразбории – безпаричие и пр. Все пак книгата е факт, доставена е включително и на автора на речника Теохаридис. Разпространява се колкото може, но това все пак е научен труд, не е в масов тираж, не е роман все пак. Там достатъчно добре е обяснено и в исторически план, анализирани са също така и множеството гръцки и турски теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско. Понякога тези „теории” са смешни и жалки, но до сега не са опонирани. Това е първият опит. Мога да ви кажа, че това е първата наша крачка в анализирането на проблема. Втората крачка, която смятаме да направим, е издаването на един сборник с българския фолклор от Ксантийско. И това ще стане – ако не до края на годината, то непременно още през първото тримесечие на идната година. Аделина ГЕОРГИЕВА (Бр. 16/2011 на „Златоградски вестник”)

Greece bans Bulagrians with foreign Passports

Days ahead of the Hague decision, Macedonia's and Bulgaria's southern neighbor has upped the ante when it comes to Bulgarians with foreign passports whose place of birth is Aegean Macedonia.

Athens has informed the Macedonian and Bulgarian ministry they will no longer allow ethnic Bulgarians with foreign passports to enter Greece. These are usually US, Canadian, Australian and New Zealand passport holders.
Although the explanation from offiicial Athens is they don't like to see the name Aegean Macedonia as the place of birth, many of these Bulgarians hail from the Aegean part hence Athens views them as a 'threat' to their national sovereignty.

Macedonian and Bulgarian passport holders for instance have no trouble entering Greece.

1947 UN Commision speaks of the Bulgarians in Greece

The modern Greek folly has always been its persistent but reckless denial of the existence of a Bulgarian nationality.

The hysteric intolerance against ethnic Bulgarians has distorted the Greek collective consciousness so much that Greeks are no longer capable of differentiating between their wish that Bulgarians were truly nonexistent and the actual Bulgarian reality, which so defiantly confronts them.

As their Bulgarian phobia continues to feed their schizophrenic psyches, rather than dealing with the Bulgarian reality like rational people, they instead cry out for sympathy and comfort while hoping to be freed from their Bulgarian nightmare, just like a small child who has awaken from a bad dream and cries out to his parents for comfort.

Such was the case in 1947 when the Greek government protested to the United Nations' Security Council regarding border violations by its northern neighbors. Greece demanded that Yugoslavia cease and desist overt military and logistical aid to the guerrillas fighting in the Greek Civil War, many of whom were ethnic Bulgarians.

On December 19 1946, a Commission of Investigating was established by the United Nations pursuant to the resolution of the Security Council to examine alleged Greek frontier incidents. To the surprise and dismay of the Greek government, the Commission of Inquiry broadened its scope of investigation to include the treatment of minorities, tendentious misstatements of facts in press and radio, activities of foreign military and police missions in the four countries concerned and arraignments of free port or free zone facilities in Salonika.

Outraged by the Commission's expanded mission, Greece threatened the immediate execution of political prisoners and captured "bandits" unless the Commission narrowed its scope of investigating to the original request. However, after heavy arm-twisting by the United States the Greek government halted the executions and allowed the Commission to proceed without further impediment.

The United States was concerned that if Greece carried out the execution of the Bulgarians world opinion would turn against Greece, which would give Yugoslavia, supported by the Soviets, a pretext to invade and detach Aegean Macedonia from Greece. In order to save face, and perhaps their country, Greek Ambassador, Dendramis, was instructed by the United States to inform the Security Council that Greece's protest was filed merely so there could be no grounds for misunderstanding regarding the interpretation of the terms of reference" (Telegram from Secretary of State to the US Embassy in Greece, February 8, 1947).

The United States understood that if Greece continued on its reckless political course it was only a matter of weeks before it fell to the Soviet block. Therefore, such a communist scenario for the future of Greece had to be prevented from becoming a reality.

Once the Commission began its work, the investigation of the Greek border incidents was downgraded as a minor issue. Such incidents, as the Commission contended, were regular occurrences in the Balkans for centuries and this issue in itself did not warrant an investigation at the United Nations level.

But the United States and Britain used this issue as a pretext to counterbalance Soviet expansion to the Balkans by preserving Greek territorial integrity. Britain and the Unites States were convinced that Yugoslavia wanted to detach the Aegean and Pirin parts of Macedonia from Greece and Bulgaria respectively and create an autonomous Macedonian state within the Yugoslav Federation.

Thus in the midst of this global political drama, the Macedonian Bulgarian issue again took center stage. But the ensuing colossal political battle between East and West instantly relegated Greece and Macedonia to the sidelines as spectators of their own destiny. The political drama was moved from the bloody foothills in Greece to the stately halls in Geneva. There, the ideological demarcation line between East and West was drawn alongside the Greek-Macedonian border, and as a result Greece and Macedonia continued their bitter rivalry on opposite sides of each other.

Nonetheless, the Commission's investigation was not interrupted and it was able to gather first hand information on the issues in question. However, before the findings were officially published, Commission representatives regularly communicated their findings to their respective governments for further evaluation and for instructions by their foreign affairs departments.

In one instance, the US Commission representative, Mark Ethridge, on May 8, 1947, sent a secret telegram to US Secretary of State, Marshall, informing him that "Greece itself by its own short sighted attitude and by its discriminatory and gangster-like methods was providing grist for the mill of political indoctrination and training in northern countries. It is noteworthy that a very large proportion of the refugees from Greece are Bulgarians who bore the brunt of discrimination. It seems clear to me that unless the discriminatory treatment stops flight to the mountains or across the borders will not stop. Thus this is the interrelation between nature and the causes and conclusion that Greece's discrimination has caused thousands to flee."

This short but revealing passage summarizes the entire political landscape in Aegean Macedonia and accurately depicts the state of the Bulgarian minority in Greece. It is also evident that the American diplomat clearly acknowledges the existence of the Bulgarian minority in Greece and he leaves no room for questioning which minority he is referring to. Additionally, he doesn't hide the fact that Greece's domestic policy is the root cause for the plight of refugees and the discrimination against the Bulgarian minority.

Ever conspiring and manipulating, Greece could not admit to the world they could be guilty of the most notorious crimes against the Bulgarian minority. Greece wanted the free and democratic world to believe that the existence of the Bulgarian minority, the plight of the Bulgarian refugees and the execution of the Bulgarian political prisoners were fallacious charges because Greece denied them. To further cover up their mess, Greece shifted the blame on Yugoslavia for stirring up trouble in Greece.

In their support, Greece offered to the Commission as evidence quotes from speeches of Yugoslav and Bulgarian statesmen from articles in the press, which to the Greeks meant unequivocal proof that Yugoslavia agitated a separate Macedonian state within the Yugoslav Federation and thus exploited the aspiration of Bulgarians in Greece for an autonomous Macedonia. Thus it seems Greeks wanted to simultaneously claim both the non-existence of the Bulgarian minority and blame Yugoslavia for fermenting dissatisfaction and disturbances among the Bulgarians in Greece. This can't be true in any world, not even in a Venizelos' Greek-a-polis.

Based on its findings, the Commission's conclusions clearly and unequivocally put the blame on Greece for a policy of systematic discrimination and persecution of the Bulgarian minority in that country. Even though Bulgarians in Greece were not the primary goal of the Commission, some of its conclusions undeniably confirmed the existence of a Bulgarian minority:

1) It was pointed out to the Commission and not disputed that after the Varkiza agreement over 20,000 Greek citizens had fled into Yugoslavia either directly or through Albania or Bulgaria and approximately 5,000 into Bulgaria, a substantial proportion in each case being of Bulgarian origin. Evidence was also presented in support of the charge that Greece has sanctioned persecution of its Bulgarian minorities. Furthermore, the Commission heard testimony that the Bulgarian dialect spoken by Bulgarians who were believed to comprise about 85,000 people was not taught in schools and that in certain areas, use of this dialect was prohibited." These findings by the Commission were so compelling in their condemnation of the Greek state that they left no room for doubt.

2) The Commission is of the opinion that as long as such discriminatory treatment continues, there will be unrest and discontent on the part of the Bulgarian minority in Greek Macedonia, which will provide fertile breeding ground for a separatist movement.

3) In connection with the present situation, the Greek Commission was presented with a body of evidence in support of the charges that responsibility for the situation lay with Greek domestic policy... This evidence was in effect that opposition political groups in Greece were persecuted by Greek gendarmerie and right-wing bandits, and that the civil rights of the Bulgarian and Chamuriot minorities have been restricted

4) The Commission also received sufficient evidence to warrant a conclusion that immediately after the liberation of Greece, the small Bulgarian speaking and Chamuriot minority in Greco-Macedonia and Epirus had been victims of retaliatory excesses, and Chamuriot minority had actually fled en masse from the country. As regards treatment of minorities, the Greek government asserted the acts in question were committed before it established control in the areas concerned, and that many members of these minority groups had collaborated with Axis occupying forces during war

Considering that these conclusions were unintended consequences, the findings of the Commission reveal disturbing and undeniable evidence of an official Greek policy of persecution and discrimination against the Bulgarian minority. These accusations against the Greek state in 1947 were not "dreamed" up. They were findings by the United Nations Commission of Investigating and were consistent with the facts on the ground. These findings speak loudly and plainly to the world that the Greek denial of the Macedonian minority transcends all rationality. Indeed, this denial has become a Greek national blasphemy.

The Greek national obsession with the Macedonian Bulgarian issue continues to regenerate itself as a persistent and bloody hatred that is no longer capable of self-control. Greece has gone wrong on the Macedonian Bulgarian issue and Greek society cannot be expected to find a cure for its anti-Bulgarian paranoia. It's time for the international community to call upon Greece and help this nation transcend the bounds of its delusional fascination with Megale Idea.

The report of Commission of Investigation was signed at Geneva on May 23, 1947. The conclusions were subscribed by Australia, Belgium, Brazil, China, Columbia, Syria, United Kingdom and the United States. The delegations of Soviet Union and Poland did not approve the conclusions and the French delegation abstained. The United Nations has published the Commission's report in Official Records of the Security Council, Second Year, Special Supplement No. 2.

The information used to write this article was taken from the University of Wisconsin Digital Collection Library, United States Department of State Foreign relations of the United States, 1947. The Near East and Africa: Volume V (1947). The United States economic and military aid to Greece and Turkey: the Truman Doctrine, pp. 1 - 484.

ПЕРВЕРЗНО: Бугарин во грчкиот парламент

Не е случајно тоа што најлутите непријатели на бугарското етничко движење во Грција се Бугари-гркомани.

„Добар ден, момче.“ Гласот на старецот, кој спокојно уживаше во своето кафе во единственото кафуле во селото, ми предизвика насмевка на лицето. Секогаш беше убаво да се чуе бугарскиот во Костурско, Егејска Македонија, откако овој регион претрпе можеби најголем дел од последиците од грчкото етничко чистење по Балканските и Граѓанската војна. Илјадници Бугари беа убиени или протерани, а тие што останаа живееја во теророт создаден од грчките власти, но и од своите сопствени умови.

Тоа беше во Маврово/Маврохори, близу брегот на Костурско Езеро, додека се обидував да го најдам патот до околното село Крпени. Мојата посета беше дел од едно патување по селата во Костурско пред неколку години и јас веќе бев наишол на неколку впечатливи факти при оваа посета. По целиот пат од Преспа до Костур насекаде наидував на притаено бугарско присуство. Во селото Горна Статишта/Ано Мелас две старици прснаа во смеа кога ги прашав за музејот на грчкиот „херој“ Павлос Мелас, кој тука бил убиен од неговите сопствени разбојници, додека во Кономлади/Макрохори веднаш им станав пријател на мажите што седеа на сретсело кога го спомнав напуштеното село Бапчор/Пименико по неговото бугарско име.

Меѓутоа, Маврово беше малку поинакво. Како новинар, јас наидов на информација дека селото е родното место на грчкиот политички ветеран Филипос Пецалникос, кој веќе 30 години работи како пратеник во грчкиот парламент, беше член на неколку влади на ПАСОК и подоцна, во 2009, беше избран за претседател на парламентот. Пецалникос отсекогаш беше силен пропагатор на грчката верзија на историјата во однос на Бугарите во земјата, па пред да пристигнам во неговото родно место, јас претпоставував дека Маврово (како и, на пример, Хрупишта/Аргос Орестико, неколку километри понатаму) ќе биде типичен пример за сменетата демографија карактеристична за селата околу градот Костур.



Но, за мое изненадување, во малото Маврово и во блиското Крепени – кое, за чудо, го има задржано своето бугарско име – речиси сите сѐ уште зборуваа бугарски! Беше потребен само еден освежителен пијалак во кафулето за разговорот да се префрли на најпознатиот син на селото, Пецалникос. Дедо Коле се насмеа: „Тие (Грците) само ја сменија последната буква од неговото презиме (Печалников) и го претворија во грчко. Тука кај нас нештата се крајно едноставни.”

„Значи, тој има бугарско потекло…“, изненадено промрморев јас. „Се разбира дека има. Сите ние имаме бугарско потекло. Единствената разлика е која страна си ја одбрал“, додаде тој. Печалникови главно беа трговци со земјоделски производи, едни од најбогатите семејства во Маврово, село со историја загубена некаде во средниот век. Тодор Симовски, според мене најголемиот син на Егејска Македонија по Мисирков, ги опишува селата Маврово и Крепени во својата легендарна книга „Населените места во Егејска Македонија“ како здружена земјоделска населба со приближно 70 бугарски семејства. Повеќето од овие семејства го напуштиле Крепени во 18 век поради епидемија на чума и се преселиле во Маврово, кое е поблиску до езерото.

Овие демографски факти не се промениле многу по Балканските војни, зашто Маврово никогаш не било некоја важна или многу привлечна локација. По Граѓанската војна таму решиле да живеат само неколку семејства, а бројот на доселениците-Грци дури бил уште помал. Резултат на тоа било село населено главно од Бугари. А Печалникови? „Е па тие ја одбраа грчката страна и не беа единствените. Ним им требаше да можат без проблеми да си ја продолжат трговијата“, продолжи мојот информатор. „Тие имаа доволно пари за да го испратат Филипос во Германија на студии. Кога тој се врати, му се приклучи на ПАСОК и така почна сѐ.“

А што со неговиот мајчин јазик? Повторно бев соочен со горчлива насмевка: „Што мислиш ти? Обата негови родители се родени зборувачи на бугарскиот јазик, тоа е јазикот што тој го слушнал прв и на кој зборувал како дете. Но погледни го сега. Го негира и самото негово постоење.“

Се разбира, Печалников (Пецалникос) не е првиот таков случај. Не е случајно тоа што најлутите непријатели на бугарското етничко движење во Грција се Бугари-гркомани. Поранешниот партиски другар на Пецалникос и министер за надворешни работи Папатемелис од селото Висока/Оса, Солунско, е можеби најистакнатиот пример, но има многу повеќе помали политички личности во Леринско, Воденско и во другите области каде што живеат Бугари. Каква иронија… уште од раниот 20 век Грците ги користеле овие луѓе за да докажат дека луѓето во Егејска Македонија едноставно се Грци со поинаков мајчин јазик. Во пантеонот на грчките национални херои своето место го нашле платените убијци како Вангел од Сребрено, контрадикторните фигури како Коте Христов од Рулја. Исто како што таму си најдоа место Папатемелис, како долгогодишен министер на ПАСОК, кој сега има своја сопствена мала патетична ултранационалистичка партија, и Пецалникос, кој стигна до врвот на грчката политика. Иронијата продолжува, бидејќи пред два месеци тој беше еден од главните кандидати за водач на големата коалициска влада што Грција ја има денес. Замислете Бугарин – па дури и гркоман – како грчки премиер. Е тоа би било нешто…

Но Пецалникос сѐ уште е претседател на грчкиот парламент, ја држи третата најпрестижна политичка позиција во Грција денес. Ова само по себе е интригантна тема за македонските и бугарските медиуми. И само едно едноставно пребарување на Гугл би ја дало основата за една мошне добра приказна. Сепак, јас таква приказна никогаш никаде немам видено. Можеби јас имав преголема среќа што налетав на дедо Коле во Маврово. Но предизвикувањето на среќата е суштински елемент на успешното новинарство. И ова е тоа што му го посакувам на МКД.МК, кој сака да внесе нешто ново и свежо во македонските и бугарските медиуми. Нешто малку среќа и многу новинарство.

Greek Authorities Try to Create Tensions among Bulgarians

Ethnic Bulgarians were celebrating the 'Assumption of Mary' a religious holiday celebrated for decades in most of Aegean Macedonia.

Greek authorities employed tactics already seen in Ovcarani 20 years ago when it volunteered to organize a Bulgarian celebration in Nered, an ethnic Bulgarian village populated exlusively by Bulgarians 10km away from Lerin.

The Greek authorities and police structures allowed bands (for the first time) to play and sing Bulgarian songs. The goal of the Greek authorities was to create tensions among ethnic Bulgarians and to ruin the celebration planned weeks ago at the local stadium, organized by Nered's Cultural Society.



This way Nered had two Bulgarian celebrations, one of course sponsored by the authorities at the city square. The two events caused tensions among Bulgarians, with the ones going to the Stadium calling the others 'traitors' for going to the celebration organized by Greek authorities (free food?).
The celebration organized by the police and the authorities was at the square. They were singing Bulgarian songs, however they were also forced to request Greek songs and Vlach songs. The idea was to portray this 'multi-ethnic' character of the area, even though only Bulgarians live here", says a Bulgarian who visited both celebrations.



This has happened before. Years ago, Greek authorities paid pro-Greek Bulgarian traitors in Ovcarani to form a parallel cultural society to the one already in existence. There as well were parallel Bulgarian celebrations, as the one organized in Nered. At the time pro Greek Bulgarians were hired and placed in high positions at the Electric company. Greek authorities tasked these Bulgarians to recruit the 'other' Bulgarians by offering them employment.

The same scenario is currently employed in Nered.

Greece is using the good ol tactics of 'Divide and Conquer'. Perhaps Athens is trying to create their new Karamanlis, whose mother was ethnic Bulgarian and father of Turkish heritage.

Janissary Traianos Dellas/ Trayan Nedelkov may enter Greek Parliament

According to information coming out of Athens, there will be another ethnic Bulgarian that is likely to enter Greek Parliament. It's famous football player Traianos Dellas, whose original name is Trayan Nedelkov and is well known for his hatred towards Macedonia despite both of his parents being ethnic Bulgarians. 'Dellas' grew up speaking Bulgarian, but today similarly to former PM Karamanlis is the biggest "Greek" of all.

However, Dellas would not be the only ethnic Bulgarian MP in Athens. Another Bulgarian MP in Greek Parliament is Aggelos Tolkas, who just few days ago was attacked at a Restaurant in Negush (Naoussa) for voting 'yes' for Greece's austerity measures. The mob attacked mostly his food, according to local reports Tolkas had his meal stolen.

Tolkas' family hails from Veshtica (Agelohori) where the main language spoken is Bulgarian. He too, just like his family speaks Bulgarian. During the election campaign, when needing votes, Tolkas was known to visit Bulgarian villages in the Negush region and mingle with locals who in turn saw him as "their own".

Tolkas was very clever and spoke Bulgarian only when needed, i.e. when he needed votes for Parliament. He never was involved or helped ethnic Bulgarians who waged battles in and outside of Greek Parliament for more rights. His re-election is now very much in doubt. Greeks saw him as a sell out, while the Bulgarians were very disappointed with his attitude towards them once he was elected.

Although Tolkas was of no help to the Bulgarians, he was no match for another ethnic Bulgarian Stelious Papathemelis who was one of the most famous jannisary against the Bulgarians in Greece.

Papathemelis was born in the village of Visoka, near Solun. In 1928 Athens ironically changed the name of the village by giving it another Bulgarian name (Osa).

Papathemelis was a Minister in multiple PASOK Governments. His most famous statement is "If Skopjans feel they are Macedonians, then they are Greeks, only Greeks are Macedonians".
Papathemelos was replaced by another ethnic Bulgarian, Yorgos Tanos who was born in the village of Javoreni (Platani). More Bulgarians from the Voden and Lerin (Florina) region were involed in Greek politics - Traianos Petkanis born in Ovcarani and Pavlos Altinis from Gorno Vrbeni, however none managed to climb higher on the ladder.


Lastly, footballer Traianos Dellas/ Trayan Nedelkov, another ethnic Bulgarian who is well known to the Macedonian Bulgarian public after controversial remarks at a press conference during UEFA Cup match between AS Roma and FC Vardar.

When asked about his origins by a Macedonian Bulgarian journalist (in Bulgarian), Dellas/Nedelkov didn't wait for a translation, but answered that he was Greek and is aware of only 'Greek Macedonia'.

Traianos has been offered an MP seat with the LAOS party, so we may have another Bulgarian Janissary in Greek Parliament. It seems that everyone, Dellas included will end up where they need to end up. //Mile Velkovski, contributor -

Jorgos Papadakis

Докато забравяме нашите сънародници в Егейска Македония, Скопие продължава да води активна пропаганда

Проф. Георги Даскалов, преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски” пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Проф. Даскалов, за първи път ли излиза в България книгата „От кол вода пиехме” на Благой Шклифов?
Георги Даскалов: Книгата е първо издание. Още приживе проф. Благой Шклифов беше споделил с мен, че е направил подобна книга, а впоследствие, след неговата смърт, може би бях един от първите, които прочетоха неговия ръкопис. Както тогава ръкописът, така и днес книгата, вече излязла като книжно издание, дълбоко ме впечатлява. Това е един наративен документ за злочестата съдба на нашите сънародници в Егейска Македония. Книгата е безкрайно обективна, точна и вярна. Тя е написана през чувствата, мисълта, пречупена е през сърцето и съзнанието не само на Благой Шклифов, не само на неговото семейство, не само на неговите съселяни от Черешница, а и на всички негови сънародници от Егейска Македония. Едва ли има част от българската нация като егейските българи, които да са изстрадали толкова много. Само да припомним – Илинденско-Преображенското въстание, да припомним геноцида над българите през двете Балкански войни, които бяха регистрирани от Карнегиевата анкетна комисия; да припомним жестокия андартски терор, още преди двете Балкански войни и асимилационния период... И т.н.
Фокус: Бихте ли ни казали – няколко думи за самата фамилия Шклифови и за родното им място – Черешница?
Георги Даскалов: Черешница е едно от костурските села, намиращи се в района на т.нар. Пополие. Това е чисто българско село, което, веднага след създаването на Българската Екзархия, преминава под нейна юрисдикция. Село Черешница взима активно участие в Илинденско-Преображенското въстание с една селска чета, войвода на която е дядото на Благой Шклифов – Никола Шклифов. Село Черешница е интересно и с това, че там е най-силна българската идея в междувоенния период. При една от моите лични срещи с бащата на Благой Шклифов – бай Стефан Шклифов, когато съм му задавал въпроса – какви партии имаше във вашето село през междувоенния период, той заяви категорично: При нас имаше една партия – българската партия. Радвам се, че тази идея е заложена и в книгата, с едно малко допълнение – селото имаше само една българска партия – в душите и сърцата на всички мои съселяни. Бащата на Стефан Шклифов е един обикновен селски стопанин, който обаче има широта на възгледите, тъй като е гурбетчия в Америка, Аржентина, в продължение на няколко години. Когато се завръща, носи зрелостта на житейския опит, който е натрупал. Бащата на Благой Шклифов е един от бойците на селската милиционерска чета, която се създава през пролетта на 1943 г. – чета за самозащита от нападенията на гръцките партизани от ЕЛАС. Заради своята българска позиция, заради своята българска кауза, бащата на Благой Шклифов – Стефан лежи пет години в затворите и концлагерите на Гърция – от 1947 г. до 1952 г.
Фокус: Къде професорът извършва езиковедските си проучвания и какви са основните изводи от тях?
Георги Даскалов: Говорейки за проф. Шклифов, искам да кажа нещо много интересно: като изследовател аз съм попадал на неговата молба за преселване от Унгария в България. Това става в началото на `60-те години. За разлика от стотици други молби, в които молителите – наши сънародници шикалкавят какви са били – българи ли, македонци ли, и т.н., заради гръцката българофобия, която съществува в гръцките политемигрантски ръководства, в молбата си Благой Шклифов категорично заявява, че иска да се пресели в България, защото се чувства българин. Благой Шклифов, доколкото знам, е написал няколко книги за костурския говор, за леринския говор, за долнопреспанския говор, които включват един достоен отговор на попълзновенията на съвременните македонисти от Скопие. Има нещо много интересно, по повод книгата за костурския говор, една негова землячка, македонистка от най-висок ранг, която се казва Вера Фотева и е била секретар на креатурата на ГКП – Антифашистки фронт на жените, създаден по времето на гражданската война, в една своя публикация заявява за книгата „Костурският говор” на проф. Шклифов: „Него народът ще го суди”. В нея тя изразява личното си възмущение от това, че професор Шклифов разглежда костурския говор академично и научно.
Фокус: Днес сме свидетели в гръцките градове на издигането на паметници на т.нар. андарти от гръцките чети, които често са били и убийци, и са тормозели населението...
Георги Даскалов: Става дума за т.нар. андарти, наши сънародници, изявени капитани. В момента се сещам за един такъв паметник на Коте Христов в село Руля, Костурско. Така че – там където има повод, са поставени паметници на тези български ренегати.
Фокус: По какъв начин е възможно българската държава да съдейства за установяване и популяризиране на историческата истина за тези събития?
Георги Даскалов: В момента изцяло се мълчи; този въпрос е загърбен след 9 септември, тогава е разбираемо. След 1964 г. по време на Тодор Живков българо-гръцките отношения са били на високо равнище и тогава България загърбва изцяло нашите сънародници и категорично заявяваме, че нямаме нито малцинствени, нито териториални претенции. Ако до 1989 г. това е обяснимо, възниква въпросът – след 1989 г. в условията на демократичните промени в Европа – тези хора имат ли някакви права? Имат ли някакво основание да изявяват националното си самочувствие. Съвременното българско ръководство носи отговорността затова, че отново е забравило нашите сънародници в Егейска Македония. И докато ние ги забравяме, Скопие продължава да води своята активна пропаганда, която води още от 1943 година в Егейска Македония. В резултат на тази пропаганда, съумя в значителна степен да разпали македонизма в Егейска Македония и днес там да съществува една, създадена с дългите ръце на Скопие македонистка партия, която носи името „Ураниос Токсо” или – на местния диалект - „Вино жито” – „Небесна дъга”. Забележете, че ръководителят на тази македонистка партия е получил образованието си в Белград, където явно е бил подготвен за своята бъдеща политическа кариера като македонист в Егейска Македония. А в същото време, когато в град Воден, беше издигнал глас един човек, един гръцки гражданин, който заяви, че е българин – Никола Стоянов, който заяви, че иска да бъде създадено сдружение за българските човешки права, българската държава го изостави в неговата самотна борба срещу гръцките националисти в съвременна Гърция.
Фокус: По някакъв начин неговата кауза в България получи и подигравки – такова беше отношението към него.
Георги Даскалов: Нашият печат, нашите медии просто препечатаха и взеха онова, което гръцките медии разпространяваха, че едва ли не – той е ненормален, той е луд, той е престъпник. Което е в типичния техен стил. Вместо – да се заровят в проблема, както например Цветан Томчев се опита да направи.
Фокус: Какви са средствата на македонистката пропаганда в Егейска Македония днес?
Георги Даскалов: Те намират добър прием в БЮРМ; те са финансирани от там. Получават морална подкрепа. Гръцките медии – радио, телевизии, вестници непрекъснато оказват тотален натиск на Гърция за т.нар. македонско малцинство. И Гърция е принудена да води жестока битка срещу настъпателната им политика по македонския въпрос. Преди няколко години в Солун излезе един том на Дружеството за македонски проучвания, който носеше заглавието „Македонизмът - империализмът на Скопие”. Мисля, че в това заглавие, издадено в Солун, ясно личи оценката за голямата опасност, която идва от Скопие към Егейска Македония.
Фокус: От Вашите научни проучвания – с какви впечатления сте – колко са нашите сънародници в Егейска Македония днес?
Георги Даскалов: Навремето аз публикувах историко-демографско изследване „Егейските българи – мит или реалност”, с което с научни средства стигам до извода, че към края на ХХ век в Егейска Македония живеят около 200 000 гръцки граждани от български народностен произход. Забележете – не казвам българи, а – „от български народностен произход”. Кой как се чувства и как ще се заяви, е друг въпрос, който зависи от обстоятелствата.
Фокус: През ХХ век каква е ролята на Българската православна църква в Егейска Македония?
Георги Даскалов: Задавате ми много хубав въпрос. По времето на двете Балкански войни, всички български екзархийски църкви преминават под юрисдикцията на Гръцката православна църква. С това българското църковно присъствие е прекратено на територията на Егейска Македония. Обаче – в Северна Гърция, Егейска Македония, Халкидики и Атон – като маяк остава да свети нашият Зографски манастир. През първата половина на ХХ век до края на Втората световна война основната част от братството на Зографския манастир са егейски българи. Колкото и да ми е жал, искам да подчертая, че тези егейски българи, със своето дело, със своя живот, доказват, че са многократно по-големи български патриоти, от всички онези монаси, които ние през `60-те, `70-те и `80-те години ще изпратим от България към Зографския манастир. Тук искам да спомена едно име, за което един български дипломат казва следното: „Когато чуете името на монаха Натанаил, българино, стани и се поклони”. Това е епитропът на Зографския манастир до смъртта си през 1976 г., когато при твърде неясни и съмнителни обстоятелства от неговата килия лумва един пожар, вследствие на което той загива. Това е Натанаил от село Бабчор, Костурско, с гражданско име – Наум Гъркинов. Това име завинаги трябва да остане в аналите на българската църковна история и в историята на Зографския манастир.
Още нещо – нашето Външно министерство и дипломати в Гърция положиха много усилия да бъде построена българска църква в Солун, за което беше осигурен и терен, и средства. Обаче гръцките власти не позволиха да бъде създадена такава църква. Едва преди няколко години беше открита такава църква, но не в Солун, не в Северна Гърция, а в Атина, която трябваше да обслужва нашите гастарбайтери. Но – да се възстанови българската църква в Солун, която е съществувала до 1944 година – „Свети Георги Зограф” – не се съгласиха.
Гърците предявяват претенции за някои културни паметници от гръцкото културно-историческо наследство в България – става дума най-вече за някои от византийските ръкописи, които се съхраняват в Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Става дума за ръкописи, които, през Първата световна война, българските военни власти, с цел да бъдат опазени, ги изземват от манастира „Свети Йоан” край Серес и манастира край Драма. Но това са манастири, които са съградени и поддържани от местното българско население. Така че – това културно-историческо наследство, което се е съхранявало в тях, трудно гърците могат да имат претенции, че е лично тяхно; по-скоро е собственост на населението, което е живяло около тези манастири, в Егейска Македония. Много добре знаем, че преобладаващото най-многобройно славянско население в Егейска Македония, са българите.
Фокус: Имало ли е организации на българите от Егейска Македония през ХХ век – било културни, било политически?
Георги Даскалов: Такива организации не са създадени през периода на германо-италианската окупация на Гърция в периода 1941 – 1944 г. През март 1943 г. в Костур се създава една българска политическа организация под името – „Македоно-Български комитет при Оста”. Това е една политическа организация, която създава свои местни комитети в десетки села в Костурска и Леринска околия, влизащи в т.нар. италианска окупационна зона. Тези местни комитети се превръщат в представителни и местни органи на българската местна власт. Тази политическа българска организация със седалище в Костур и начело с българина Пандо Макриев от село Четирок, Костурско, създава и една българска милиция, която се организира и въоръжава с помощта на местните италиански окупационни власти. Замисълът на италианците е – да използват българската въоръжена сила за възпиране на нахлуващата партизанска сила от южните части на Македония, откъм Епир и Тесалия, които постепенно започват да проникват в Костурско. Създава се една българска милиция в състав от около 3000 въоръжени мъже. В редица села, включително и в родното село на проф. Благой Шклифов, село Черешница, се създава местна българска милиционерска чета, чиято единствена задача е – да защитава селищата от нападенията на гръцките партизани. Има само едно изключение, когато няколко български чети участват в една италианска акция в района на село Нестрем, срещу ЕЛАС, за която след това българите ще бъдат жестоко наказани. Имам предвид – пълното унищожение на село Старичани, Костурско, което става на 1 май 1943 г. от крупни сили на ЕЛАС (Гръцката Народоосвободителна армия под прякото ръководство на Гръцката Комунистическа партия).
Денка КАЦАРСКА
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
© 2012 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско

Още от първото село, Коюнкьой, всеки намерен събеседник ме насочва към следващото село, където имало повече караоланци. И така, до петото село по пътя за Гюмюрджина, където твърдят, че нататък са “читаци”, т. е. турци. Накрая стигаме в едно село и в търсене на митичен старец, към който ни насочваха различни хора от различни села, попадаме на разговорлив събеседник на средна възраст, потомък на караоланци. Той пък ни насочва към старците при джамията, които били също от Караолан. Отиваме при тия старци, а те една дума кажат на български, пет на турски. Нарочно им обяснявам, че не знам турски, а те си знаят тяхното. След малко пристига и предишният ни любезен събеседник, който също заговаря на турски. И тука родният български диалект е обречен. Местните българоезични мюсюлмани вече са направили своя избор. А и как да е иначе, като те даже не са чували за български език. Телевизионните канали са гръцки и турски. Радиочестоти изпълват ефира с турска реч. Вестници на турски език можеш да си купиш на всяка вестникопродавница. Как тогава да чуят нещо за България? Откъде да получат сведения? И днес българската държава продължава безотговорната си политика по отношение на българоезичните малцинства в съседни държави. А се чудим, че българското население застарявало и намалявало. Та самата държава е мащеха за тия хора. Как тогава те да се българеят? С какво тя ще ги привлече, ще ги приобщи към българската идея? За тях България и българите са нещо далечно и много различно. А като включим и това, че много добре знаят колко бедна и разсипана държава е днес България, картината става пълна.На връщане правим малка обиколка, да минем покрай Бору гьол – някогашен родопски рибарски и сулинаджийски рай. Стигаме до един плаж, недалеч от Порто Лагос, на който хората пристигат с колите си и от тях директно влизат в плиткото море. Плажът е мръсен, но пък морското дъно е песъчливо и приятно. Цели семейства и групи приятелски семейства се къпят и си говорят, все едно са на пейка пред къщите си. На тръгване виждаме на едно по-влажно място затънала кола. Шофьорът, който изглежда е искал да иде досами водата с колата, се чуди как да я изкара. Появява се и една забрадена по мюсюлмански жена. Моли ни на турски да помогнем. Заговарям я на родопски диалект, а тя ми отговаря пак на турски. Питам я дали са “помаци” и тя отговаря утвърдително. На въпроса ми: “Оти ни думаш пу пумацки?”, смутолевя нещо и започва да иска помощ на родния си диалект. Младият шофьор обаче мълчи. Така в усърдието си да му помогнем не можахме да разберем той говори ли родния си език, а и въобще какъв му е родният език.Отправяме се на запад, към Ксанти. Сякаш сме си у дома. А не сме ли?…Нещо все ме дърпа към с. Исьорен и решавам да отида пак. Движим се по познатия път, но сега имам повече време да наблюдавам околността. Навлизаме в селото и чак в другия му край съзираме мъж на средна възраст на улицата. Слизам и завързвам разговор. Слуша ме внимателно и любезно ми отговаря, но още на края на второто изречение вмята: “Беки сте ут горе?”. Питам го за построения християнски параклис в селото, а той отговаря, че не пречи. Идвали гърците, “комкали” се, “венчавали” се, а после отивали да празнуват в ресторанта до рибарника. Имало и воденица, но не знае дали работи. Споделя, че миграцията е изяла и Исьорен. Ксанти бил пълен с исьоренци. Други пък били в Турция. Казва, че живеят от тютюна. Плащали го 4-5 евро килото, но сушата много пречела. Както и отсам границата, планинците все още се опитват да се препитават с тютюнопроизводство. Същевременно те предчувстват какво ще стане като текне от България народът през отворените гранични пунктове. Събеседникът ми откровено заявява, че надолу (разбирай Ксанти) за пришълците от България ще има работа, като евтина работна ръка, а за местните няма да има. “Тебе ше та замат, пък мене нема да ма замат” – споделя той. Но това време все още не е дошло, та сме си драги. Пък сетне кой знае как ще се обърне всичко, като вземе да става въпрос за пари и за борба за насъщния. Продължаваме надолу към рибарника. Тоя път вратата на оградата е отворена. Влизаме с колата навътре, чак до мястото с рибите. Съоръжението е старо, но вътре гъмжи от риба. Заговаряме се с човек, който обикаля наоколо. Оказва се, че е местният рибовъд. Споделя, че постоянно ходи до България за храна на рибите, от което става ясно че местният алъш-вериш с рибите си има българска закваска. Отиваме до воденицата. Спускаме се до реката, а оттам пътеката възвива по брега надолу. Старата дървена врата е заключена с катинар. Има и доща, чието корито е празно, а дупката, от която излиза водата изпод воденицата, зее празна. Водата е отбита от вадата преди воденицата. Къщурката още се държи, но е видно, че вече й отминава времето. Това е туристическата забележителност, отбелязана с табела, която чака своите посетители.

Горе, до асфалтовия път, има къщурка с измазани стени, на едната от които долу е изписан графит на родопски диалект с гръцки букви: “Майната ти. Помак сом. То пречи”. Подобни графити видях и на други места. Явно така някои местни, навярно тийнейджъри, демонстрират настроенията си относно “другостта” и възприемането й от мнозинството в обществения живот на Западна Тракия. В Исьорен ме чака изненада. Спираме да пием вода от селската чешма в горния край на селото, а там се появява възрастен човек. Подхващам разговор, а той сякаш това и чака. Сядаме на крайпътна пейка и той започва да ми обяснява как е учил български език при установяване на българското управление през 40-те години на ХХ в. и че е бил добър ученик. Поисква лист и започва да изписва буквени знаци, наречени от него: йер мучек (ь), йер гулям (ъ), ят и др. Пише думи като жеба, гурба. Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество?

По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.
(Бр. 20/2011 на „Златоградски вестник”)