Кукери в град Воден ,Егейска Македония

Честване на Илинден в село Овчарани ,Егейска Македония! 20.07.2010

Любка Рондова

Калина и Смиляна оживяха в България заради мен, гордее се Любка Рондова. Има право. Тя е единствената, която се осмеляваше да пее тези песни, когато у нас беше забранено дори да се споменава думата Македония. Години по-късно всички знаем тези песни. Днес, преди да запеем "Назад, моме Калино", "Лихнида" или "Биляна платно белеше", винаги чуваме гласа на Любка Рондова. Само тя може да ги изпълнява с толкова чувство. Малцина обаче знаят откъде идва тази любов и болка за Македония. Едва 10-годишна, Любка Рондова е принудена от гръцките власти да напусне родното си Беломорие. Вече 55 г. тя пътува към с. Шестево, което така и не е видяла отново. Още виждам прозореца на къщата ни в селото, а на него стои куклата ми и ме чака. Вече 55 г. все тая картина виждам, реди тъжно жената.

Куклата дадох на сакатата ми баба да я пази, докато се върна. Когато гърците изселваха нас, децата, само тя изпрати мен и брат ми, родителите ни вече бяха избягали от къщи. Никога няма да забравя как ситнеше по пътечката към едно бадемче, а в краката й припкаше късокракото ни кученце Боби. Изведнъж то се спря и започна да рие земята с лапи. Баба ми го погледна и каза: "Ех, дечки, дечки, лош знак, нема ке се върнете веке"-разплаква се тя. За съжаление пророчеството на старата жена излязло вярно. И до ден днешен Любка Рондова не е успяла да се върне в родното си Шестево, откъдето е била изселена през 1948 г. Нейната история е част от едно от най-големите престъпления, извършени на Балканите през ХХ век. През 40-те години в Гърция кипи гражданска война. Българите там вземат страната на комунистите, които им обещават да запазят етническата си принадлежност. Съдбата обаче е благосклонна към десницата. Когато става ясно, че тя печели войната, комунистите отнемат от родителите на българите всички деца и ги пращат в изгнание. Сред малките бежанци е и Любка Рондова. За да се спаси от преследванията, баща й емигрира в Австралия. Майка й заедно с 14-годишния й брат се качват в планината и се присъединяват към партизанските движения. 10-годишната Любка заедно с по-малкия си брат и още много деца потеглят към Румъния. Натовариха ни в каруци и на 20 деца сложиха по една възпитателка. Нашата беше Тина от село, най-голямата от всинца ни. Страшно беше, никой не знаеше какво ще стане с нас, разказва Любка. Те толкова били наплашени от войната в Гърция, че като минел самолет над влака, залягали в ужас под седалките на вагона. Страхували се да не ги бомбардира. В Румъния се оказало, че Любка и брат й ще продължат пътешествието си до един детски дом за сираци в Полша. За първи път там Любка започнала да учи четмо и писмо. Вече бях на 11 г., а не знаех нито да пиша, нито да чета заради пустата война. Изведнъж се наложи да науча четири азбуки - гръцка, българска, полска и руска, усмихва се тя. В главата й настанал невъобразим хаос, но пък знанията й били много полезни след няколко години, когато записала славянска филология в Пражкия университет. 10 г. изминали, откакто Любка напуснала родното си село, и през това време нито веднъж не получила вест за родителите си. Един ден в дома пристигнало писмо за нея и брат й. Възпитателите ни извикаха и ни казаха, тръгвате за Чехия, там ви чакат вашите родители. Ето, пратили са ви и писмо, разказва тя. Те не знаели да се радват ли, да плачат ли. Възможността да се съберат отново с майка си и баща си им изглеждала толкова невероятна, че дори се усъмнили в истинността на писмото. Накрая все пак потеглили. На гарата ги посрещнали някакви чужди хора, качили ги в едно такси и им казали, че ще ги заведат в апартамента на родителите им. Когато позвънихме на вратата, ни отвори някаква непозната жена. Стоеше и ни гледаше недоумяващо, а хората казаха, това са децата ти, не ги ли позна. И майка ни се хвърли да ни прегръща, разплаква се Любка. Тогава за първи път й се удало да опознае баща си, който почти не си спомняла от детството. След като се събрали, те трябвало да решат къде ще живеят оттук нататък. В Гърция не можели да си отидат, защото правителството със закон забранява връщането на българските емигранти Можели да останат в Чехия или пък да се преместят, където й да е по света. Баща ми се изправи и каза: Ще заминем за България, защото там и да те напсуват, ще им разбереш какво ти казват, смее се Любка. През 1960 г. те се установили в София. Толкова чисти улици с толкова много рози и чешми не бях виждала никъде другаде дотогава. Е, не бях срещала и толкова много бедно облечени хора, които да вървят и да плюят семки, спомня си тя. Беднотията и липсата на култура продължили да й правят впечатление. Не можех да повярвам, че тук няма хладилници например. Когато предложихме да дадем хладилник на съседите, те отказаха с думите: Какво да го правим, имаме си мазе С идването си в България започнала и певческата кариера на Любка Рондова. Леля й я пратила в ансамбъла за народни песни и танци "Гоце Делчев" да си намери нови приятели. Голяма певица ще станеш, казал й Димитър Динев, след като я прослушал на пианото, и наистина познал. За това заслуга има не само гласът й, а и куражът й. През социализма у нас беше забранено дори да се споменава думата Македония, камо ли да се пеят песни за нея. Когато ме поканиха на събор в Пирин, без много да му мисля, станах и запях "Болен ми лежи Миле Попйорданов". Хората по поляната онемяха, а един митрополит стана просълзен да ми благодари. Години след това ме срещна в Ню Йорк и ми припомни случката, разказва тя. Оттогава е минало много време. Вече никой не брои песните, които е изпяла. По цял ден в къщата й звъни телефонът и идват различни хора. Някои само за да я видят, други, за да се учат на пеене. Последният кандидат-ученик бил Слави Трифонов, който я помолил да дойде в шоуто му, за да му покаже как точно се пее за Миле Попйорданов.

Тамо долу край Белото море… (Текст от блога на Костадин Костадинов kostadin.eu)

Едва ли много хора в България осъзнават какъв исторически пробив беше осъществен с отварянето на новия ГКПП Златоград - Термес на вр. Костадин в Родопите. На 18 януари 2010 г. за първи път от септември 1944 г. стана възможно да се слезе до Бяло море, без да се заобикаля през Свиленград или Гоце Делчев, а в Родопите едно разделено от десетилетия еднокръвно и братско население най-сетне се обедини.

Разбира се гърците отвориха може би най-маловажното от планираните общо 5 родопски КПП-та, пътят е ужасно тесен, на завоите две коли трудно биха се разминали, а и на всичкото отгоре е дупка до дупка само 4 месеца след пускането, но въпреки това го има. И никой вече не може да спре роднините от двете страни на границата да общуват и да си ходят на гости - нещо, за което допреди месеци се налагаше да пътуват повече от 450 км през Свиленград или Илинден. Езикът, на който се говори в селата под КПП-то, е български. Напевен родопски диалект, разбиран прекрасно от всеки българин, независимо от коя част на българското землище е. Има 4 общини на север от Ксанти, в които населението е на 100% българско - Термес (Лъджа), Ехинос (Шахин), Котили (Козлуджа) и Сатрес (Синиково). В самия град Ксанти, или Царево, както е неговото старо българско име, около 25% от жителите са българи - староседелци и новопридошли гастарбайтери.
Всички тези неща ги научаваме от нашите сънародници, които на Гергьовден бяха изпълнили центъра на с. Термес (Лъджа) заради сбора на околните села. Българите там са само мюсюлмани, но 6 май е останал в обредния им календар, макар и с малко променена символика. Няколко неща веднага правят впечатление. Жените, особено възрастните, са изцяло облечени по ислямските норми - с дълги до петите шлифери и забрадени с кърпи. Единствената волност, която си позволяват, е кърпата да не е едноцветна, а шарена. За разлика от тях младите си позволяват доста повече волности, без да пипат задължителната забрадка разбира се. На центъра на селото имаше естрада, на която се вихреха двама турски изпълнители, докато малко по-надолу, в посока към минералната баня, Виевската фолк-група пееше български родопски песни. Картината се допълваше великолепно от гръцката музика, идваща от един ресторант, разположен точно по средата между двете сцени. Общо взето по-добра илюстрация на разпънатите между три държави наши сънародници българи трудно можеше да се намери. Защото май само ние у нас си знаем, че българите мюсюлмани са българи. За гърците това са гърци-мохамедани, а за турците са си чисти турци. Напоследък започна да си пробива път и нова "версия", че помаците са наследници на античното племе агриани, че оттам идвало и другото им име ахряни, че говорели отделен помашки език и прочие глупости. Последователи на това най-ново течение в средите на балканското етноингенерство са и тези, които са поканили Виевската фолк-група. Panelinios silogos pomakon, или Общогръцко помашко дружество е организацията, с чието съдействие и пари българската група е дошла в Лъджата. На помашката "нация" първоначално акушираха гърците, и то с протекцията на Гръцкия генерален щаб в началото на 90-те г. на ХХ в., когато бяха издадени речници на "помашкия" език, имаше "научни" конференци и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност. От няколко години с тази теза са се захванали турците, които очевидно работят по мащабен балкано-мюсюлмански проект, обхващащ всички славяноезични мюсюлмански общности на Балканите, но най-вече в Македония, Косово, България и Гърция. А и в четирите държави тези общности са български...
Та така. Всички на сбора бяха доста далеч от геополитическите размисли и техните битови проекции и предпочитаха да се хванат на хорото пред българската сцена или да обикалят около сергиите на пазара. Панаир. И тук повечето сергии се държаха от цигани, вкл. няколко от български цигани от България. Оказа се, че отърване от нашите мангали си няма даже и зад граница. Завързахме разговори, хванахме се на хорото, купихме някоя и друга джунджурия (но от местните), ядохме агнешко и разбира се ходихме до Българската баня. Всъщност това е единствената баня в селото, която е изградена още през 1943 г. от нашата администрация и до ден днешен всички местни хора я наричат така. Понеже се налагаше да ходим и на други места, си тръгнахме доста бързо, но оставихме доста наши приятели от Златоград да ни заместят. Доста маси на сбора бяха пълни с роднини от двете страни на границата, а в един момент се оказа, че всяка трета кола в селото е българска.
По пътя на юг към Ксанти се спуснахме точно между двата най-южни дяла на Родопа - Руян и Момчил. Българските села са наредени едно след друго - Ехинос (Шахин), Мики (Мустафчово), Алма (Ягнила), Сминти (Долап хан), Котино (Кочане), Горгона (Брадагова). На някои места по пътя още стоят стари гръцки бункери, укрепени допълнително и с картечни гнезда, предназначени да спират нахлуващите от север български войски. Е, българите пак са тук, и гледайки околните села, никога не са си отивали. Минаваме набързо през Ксанти, за да се отправим към Порто лаго, легендарната първа военноморска база на българския Беломорски флот (1916-1918). Днес то е малко рибарско селце, но за нас българите носи особена символика - на осъществения за кратко, и може би затова толкова болезнено липсващ ни днес излаз на нашето Бяло море. Морето с двата български острова Тасос и Самотраки, и двата добре виждащи се от брега на Порто лаго. От 1912 г. до 1919 г., и от 1941 г. до 1944 г., България беше средиземноморска държава, имаше два флота (Черноморски и Беломорски), а най-южната точка на страната ни беше на о-в Самотраки. Историята не свършва днес и с нас, така че да работим и да се надяваме, че един ден ще се върнем отново тук, но за да останем...
На връщане вече минаваме за по-дълго през Ксанти. Градът е наричан от българите мюсюлмани в района до нач. на ХІХ в. Царево, защото е бил столица на легендарният родопски българин Момчил юнак. Планината източно от Ксанти и до ден днешен на българските карти така си се казва - Момчил. Сега има някакво гръцко име, което не си дадох труд да запомня. Въобще гръцката топонимия изглежда много абсурдно по тези места, по които до 1920 г. гърците са били изключително рядка и екзотична гледка. Прекръстили са планината Руян, която пък е западно от Ксанти, на Ахладо вуно. Чудя се, ако на гърците им се беше сбъднала мечтата границата им да минава по Стара планина, какви ли имена щяха да измислят и натворят за днешната ни Южна България? Но въпреки сменените имена, българщината в стария град наднича от всеки ъгъл. Старите къщи, църквите, калдаръма, плочестите и керемидените покриви - всичко това много нехарактерно за Гърция, с нейните плоски средиземноморски констукции и кичозни псевдо антични колони пред всяка къща. Намираме интересна находка - един паметник на убит от българина Данев бръснар през 1913 г. Изрично пише, че е измъчван, защото не предал елинските патриоти. Съдейки по спазваните и до ден днешен от гърците разбойнически традиции в обслужването (и обирането) на клиентите, сигурно е поискал повече пари на българина за подстрижката, и го е сполетял справедлив потребителски гняв, но нейсе. Така или иначе снимаме паметника, някои се и изплюваме, след което продължаваме. Пред сградата на Тракийския университет (това е третия университет на Балканите, след нашия в Стара Загора и турския в Одрин, който носи името Тракийски) попадаме на антиправителствена демонстрация. Гърците още не могат да разберат, че човек дори и добре да яде и пие, един ден плаща. За тях този ден дойде, имат дългове от 300 млрд евро, но се инатят и не щат да ги плащат. Впрочем, тези дни са идеални за обзети от реваншистки настроения хора като нас, защото из цяла Гърция тълпи народ безчинстваха, палиха, стреляха се, та даже и се убиваха. Ако бяхме решили да подпалим нещо и ние, щяхме да срещнем сериозна подкрепа от страна на самите гърци.
На връщане по пътя към Златоград спряхме в с. Сминти (Долап хан). Щях да изтърва волана, когато видях как по улиците ходят жени, облечени в народна носия, които не са за някакъв фестивал, а просто така си ходят облечени. Вероятно този район е единствения в българското етническо землище, в който носията не е музеен експонат или семейна реликва, а всекидневно облекло. Съвсем случайно виждаме познат на улицата, от там влязохме в магазина на неговия братовчед, после пък се заприказвахме с един старец на улицата, после пък ни чу друг, че говорим на български и се включи и той и айде отидоха два часа. В магазина продавачката, която по фанариотски изтънчено запитахме откъде знае толкова хубаво български, ни отговори, че тук всички са наполовина българи. Така ли, наостряме уши, а защо само наполовина? Ами защото другата половина останала в България, отговаря жената и се захилва до уши. Отвън пък дядото се оказва, че е на 91 г. Докато цъкаме с език и се възхищаваме на външния му вид, който не издава повече от 70 г., дядо Шакир ни обяснява как е служил две години в българската армия. През 1942 - 1944 г. отбива службата си в София, в Лагера. Знаеш ли го къде е, ме пита, и аз му викам че там живея. А чи къде, вика дядо Шакир, ми то е голо поле бе момче. За него София е останала същата от времето, когато я бомбардираха авионите и горяше, както ни разказа... Почерпихме го с баклава, а той се разчувства и ни разказа, че като се върнали гърците станало много лошо. 18 души, казва, убиха с чукове насряд селоно, защото помагали на българите, а после на гръцките партизани. Трудно е наистина да си представим какво са преживели тези хора, защото за разлика от други наши сънародници, които в страданието си са предпочели да избягат в България, те са останали и са изтърпели всички издевателства на гръцките режими след 1944 г., та до днес. Мислим си колко малко трябва, на връщане към границата. Засилване на телевизионния сигнал към Ксанти и Гюмюрджина (за да може да се гледат български програми и до Бяло море), приемане на студенти от там да учат у нас, създаване на дружества за приятелство там и тук и... след време това там и тук ще се размие на фона възстановеното културно, етническо, културно, та и роднинско ако щеш единство. Реалността за съжаление обаче е съвсем друга. Около 100 000 са българите мюсюлмани в Западна Тракия, които са оставени на произвола на съдбата, гръцкото етно-инженерство и турската асимилация вече близо 70 г. Парадоксално е, но една част от българския народ, която е в друга държава се асимилира от трета държава. Но пък от друга страна, дявол да го вземе, какво се стряскаме. Та нима в нашата собствена държава помаците не са обект на асимилация от страна на същата тази трета държава, Турция? Нашата къща е подпалена, какво си говорим. Но въпреки всичко, минавайки границата под вр. Костадин, отново си казваме - а колко малко само трябва...