...

сряда, 22 септември 2010 г.

Любка Рондова




Калина и Смиляна оживяха в България заради мен, гордее се Любка Рондова. Има право. Тя е единствената, която се осмеляваше да пее тези песни, когато у нас беше забранено дори да се споменава думата Македония. Години по-късно всички знаем тези песни. Днес, преди да запеем "Назад, моме Калино", "Лихнида" или "Биляна платно белеше", винаги чуваме гласа на Любка Рондова. Само тя може да ги изпълнява с толкова чувство. Малцина обаче знаят откъде идва тази любов и болка за Македония. Едва 10-годишна, Любка Рондова е принудена от гръцките власти да напусне родното си Беломорие. Вече 55 г. тя пътува към с. Шестево, което така и не е видяла отново. Още виждам прозореца на къщата ни в селото, а на него стои куклата ми и ме чака. Вече 55 г. все тая картина виждам, реди тъжно жената.

Куклата дадох на сакатата ми баба да я пази, докато се върна. Когато гърците изселваха нас, децата, само тя изпрати мен и брат ми, родителите ни вече бяха избягали от къщи. Никога няма да забравя как ситнеше по пътечката към едно бадемче, а в краката й припкаше късокракото ни кученце Боби. Изведнъж то се спря и започна да рие земята с лапи. Баба ми го погледна и каза: "Ех, дечки, дечки, лош знак, нема ке се върнете веке"-разплаква се тя. За съжаление пророчеството на старата жена излязло вярно. И до ден днешен Любка Рондова не е успяла да се върне в родното си Шестево, откъдето е била изселена през 1948 г. Нейната история е част от едно от най-големите престъпления, извършени на Балканите през ХХ век. През 40-те години в Гърция кипи гражданска война. Българите там вземат страната на комунистите, които им обещават да запазят етническата си принадлежност. Съдбата обаче е благосклонна към десницата. Когато става ясно, че тя печели войната, комунистите отнемат от родителите на българите всички деца и ги пращат в изгнание. Сред малките бежанци е и Любка Рондова. За да се спаси от преследванията, баща й емигрира в Австралия. Майка й заедно с 14-годишния й брат се качват в планината и се присъединяват към партизанските движения. 10-годишната Любка заедно с по-малкия си брат и още много деца потеглят към Румъния. Натовариха ни в каруци и на 20 деца сложиха по една възпитателка. Нашата беше Тина от село, най-голямата от всинца ни. Страшно беше, никой не знаеше какво ще стане с нас, разказва Любка. Те толкова били наплашени от войната в Гърция, че като минел самолет над влака, залягали в ужас под седалките на вагона. Страхували се да не ги бомбардира. В Румъния се оказало, че Любка и брат й ще продължат пътешествието си до един детски дом за сираци в Полша. За първи път там Любка започнала да учи четмо и писмо. Вече бях на 11 г., а не знаех нито да пиша, нито да чета заради пустата война. Изведнъж се наложи да науча четири азбуки - гръцка, българска, полска и руска, усмихва се тя. В главата й настанал невъобразим хаос, но пък знанията й били много полезни след няколко години, когато записала славянска филология в Пражкия университет. 10 г. изминали, откакто Любка напуснала родното си село, и през това време нито веднъж не получила вест за родителите си. Един ден в дома пристигнало писмо за нея и брат й. Възпитателите ни извикаха и ни казаха, тръгвате за Чехия, там ви чакат вашите родители. Ето, пратили са ви и писмо, разказва тя. Те не знаели да се радват ли, да плачат ли. Възможността да се съберат отново с майка си и баща си им изглеждала толкова невероятна, че дори се усъмнили в истинността на писмото. Накрая все пак потеглили. На гарата ги посрещнали някакви чужди хора, качили ги в едно такси и им казали, че ще ги заведат в апартамента на родителите им. Когато позвънихме на вратата, ни отвори някаква непозната жена. Стоеше и ни гледаше недоумяващо, а хората казаха, това са децата ти, не ги ли позна. И майка ни се хвърли да ни прегръща, разплаква се Любка. Тогава за първи път й се удало да опознае баща си, който почти не си спомняла от детството. След като се събрали, те трябвало да решат къде ще живеят оттук нататък. В Гърция не можели да си отидат, защото правителството със закон забранява връщането на българските емигранти Можели да останат в Чехия или пък да се преместят, където й да е по света. Баща ми се изправи и каза: Ще заминем за България, защото там и да те напсуват, ще им разбереш какво ти казват, смее се Любка. През 1960 г. те се установили в София. Толкова чисти улици с толкова много рози и чешми не бях виждала никъде другаде дотогава. Е, не бях срещала и толкова много бедно облечени хора, които да вървят и да плюят семки, спомня си тя. Беднотията и липсата на култура продължили да й правят впечатление. Не можех да повярвам, че тук няма хладилници например. Когато предложихме да дадем хладилник на съседите, те отказаха с думите: Какво да го правим, имаме си мазе С идването си в България започнала и певческата кариера на Любка Рондова. Леля й я пратила в ансамбъла за народни песни и танци "Гоце Делчев" да си намери нови приятели. Голяма певица ще станеш, казал й Димитър Динев, след като я прослушал на пианото, и наистина познал. За това заслуга има не само гласът й, а и куражът й. През социализма у нас беше забранено дори да се споменава думата Македония, камо ли да се пеят песни за нея. Когато ме поканиха на събор в Пирин, без много да му мисля, станах и запях "Болен ми лежи Миле Попйорданов". Хората по поляната онемяха, а един митрополит стана просълзен да ми благодари. Години след това ме срещна в Ню Йорк и ми припомни случката, разказва тя. Оттогава е минало много време. Вече никой не брои песните, които е изпяла. По цял ден в къщата й звъни телефонът и идват различни хора. Някои само за да я видят, други, за да се учат на пеене. Последният кандидат-ученик бил Слави Трифонов, който я помолил да дойде в шоуто му, за да му покаже как точно се пее за Миле Попйорданов.

Няма коментари: