03 октомври 2010 | 17:21 | Агенция „Фокус”
Участник в Габровско-Севлиевския партизански отряд, известен с Митко Палаузов и Балванската епопея, живее в град Енез (Енос), на гръцко-турската граница при вливането на река Марица в Бяло море. 82-годишният дядо, емигрирал от България през 1951 година, се представя пред българската група студенти – участници в Летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” като „Орхан, с партизанско име Иванчо”. След като напуска България в 1951 година, дядо Орхан, родом от Горско Сливово, не се е връщал никога повече.
„Тръгнахме си, защото не се разбрахме с Тодор Живков”, обобщава той. Докато студенти и преподаватели разглеждат мащабните археологически разкопки и реставрацията и консервацията на византийската базилика в Енез, дядо Орхан непрекъснато разказва на чист български език за живота си. Най-много се вълнува, когато запее българските песни. „Нашият марш беше „Земята на Ботев и Левски” – знаете ли я?”, пита дядото, докато отговаря на въпроси един през друг и разказва събития отпреди 66 години.
„Германците не обичаха турците, пред мен убиха 23-ма турци. Германците ги разстрелваха. На 1 януари избягах в гората. До 9 септември девет месеца бях в гората, после ходих в Скопие на война. Там пеехме: „Край Битоля, в окопа млад войник лежи/ а до него мила сестро, кървав бинт държи/ ой войниче, мило сестро, няма да умра/ в Прилеп града, ще се отърва...”. В Скопие трудова повинност бяхме. Там сееха ориз, жито, всичко сееха”, разказва той.
Дядо Орхан казва, че е родом от село Горско Сливово, тогава Плевенска околия: „Плевен беше наша област, но Ловеч беше най-близо до нас”. Роден е 1928 година. Дошъл е в Турция 1951 година. „Не съм ходил в България оттогава”, казва той. Запазил е чист български език, с който смая студенти и преподаватели. Запазил е и много добро отношение към България. „С българите си живеехме като братя в Горско Сливово. Гърците ни мразеха и ние ги мразехме”, обобщава той.
След завръщането от Скопие е бил бригадир в Перник – Волуяк. „А в Орешец, Свищовско, бях политически командир. В София завърших военно-политическа школа, като бях войник, на 411 поделение бях политически командир. Музеят на Георги Димитров ние го строихме”, казва дядо Орхан. Питаме го дали знае, че вече е съборен. Отговаря само „Чух”. После пак запява: „Партизан за бой се стяга/мята пушка на рамо/сбогом, майко, сбогом татко, сбогом мила сестрице/ аз отивам в боя люта, де се гине, де се мре...”. Пита – има ли в България Работническа партия. Отговаряме му – не. „Как живеете тогава без Работническа партия?” – чуди се той.
Когато емигрира в Турция през 1951 година, около 80 семейства са дошли едновременно от неговото село в Енез. „Които идват тук, на морето от България, винаги се виждаме, и много пъти. Идват от Пловдив много, от Стара Загора, от Варна”, казва дядо Орхан. После запява - „Тих бял Дунав, весело шуми/ и Радецки гордо плува по златни вълни, но кога се там съзира, козлодуйски брях...”. „По наше време беше „Шуми Марица”, химнът, маршът, казва той и запява: „Шуми Марица, окървавена, плаче вдовица, люто ранена, марш, марш, с генерала наш, в бой да летим, враг да победим/балкански чеда, цял свят ви гледа/към победа славно да вървим”, така пеехме”, казва той. И продължава: „Тази знаете ли я: „...Хайдутин майка, бунтовник, та тебе клета остави/ проклинай майка, проклинай, таз черна турска прокуда, та тебе клета остави...” Казва, че всички песни ги е научил в училището, в отряда, в трудовата повинност и като бригадир.
За Балванската епопея – 66 години по-късно
Спомените му за Балванската битка (28 – 29 март 1944 г.) или както я нарича с партизанското й име - „Балванската епопя”, звучат така: „В Балван нашият отряд беше около 180 души, а нас ни заградиха около 6000 войници. Ама те, войниците, гърмяха нагоре, на нас не стреляха. Заградени бяхме, ама, войниците, на нас не стреляха. В Балванската епопея нито един войник не разстреля партизаните, и ние не разстрелвахме, три дни и три нощи бяхме там, сетне дойдоха американците със самолети. Най-напред бомбардираха София. След това линията от София за Варна. Войниците избягаха. А ние от Стара планина отидохме в Странджа и от Странджа – в турска територия. 15 дни бяхме на турска територия, сетне се върнахме пак на нашия край”.
Спомените си ги разказва един през друг: „Като бяхме в България, не обичахме гърците. Мразехме гърците. Като ученик във втори клас, тогава избягах в гората. 15-годишен бях. С Митко Палаузов бяхме в един отряд”. За настроенията в село Горско Сливово казва така: „Хората на 180 държаха страната на Съветския съюз, на 120 – на германците. Едните, които държаха страната на Германия, им викаха бранници, имаше момичета и момчета. Ние ги мразихме тях. Нашето село имаше много турци, около 600 жители имаше турци, около 1500 жители българи. Много добре си живеехме с тях. В наше село около 10 – 20 души държаха страната на Германия, останалите – на Съветския съюз. 1944 година фашистите убиха трима души на площада в селото, турци, сетне другите ги убиха в Сенокос, на реката. Един турчин, те му викаха: „Обърни се назад”, той така рече: „Да живее Съветският съюз”. Аз там бях, мен не ме убиха, на втория ден избягах в гората. Много лошо време преживяхме. Щом мръкне слънцето, камбаната бие, никой не може да излезе. Има полицейски час. Като отиваме на къра, на магарето слагаме самар, под самара слагаме хляб, минаваме патрула и на партизаните давахме хляб”.
„ Това се гътна `65-а година...”
В Енез дядо Орхан е бил пъдар 21 години на разкопките на византийската базилика. Намираме го точно до входа на разкопките – автобусът със студентите спря на големия паркинг пред руините, младежите слязоха и дядо Орхан се озова в средата на групата, която веднага започна да разпитва на български език откъде идва. После става своеобразен водач на разкопките, докато изпратената девойка от общината в Енез любезно изчаква встрани.
„Това се гътна `65 година. Гътна се 1965 година, когато имаше земетресение. Укрепиха го да не пада отгоре. Преди десет години дойдоха едни и казаха, че ще ги направят на черква (бел.ред. ще реставрират базиликата). И предупреждава: „Братко, не наближавай, че е опасно, може да падне нещо. Напукано е. Преди 20 дни на един човек викам, не наближавай, той вика няма да ми стане нищо. Падна мазилка отгоре до него”.
Изгледът от останките от базиликата в Енез показва делтата на река Марица при вливането в Бяло море. Дядо Орхан казва, че е бил свидетел и на маркирането на гръцко-турската граница по делтата на реката преди десетилетия. От разкопките показва без грешка природните обекти от другата страна на реката в гръцка територия. В морето показва и остров Самотраки. „Реката минаваше тука, цялата делта сега е гръцка. Тук долу е граничният пункт. Марица е разделителната линия между Гърция и Турция. Онова е град Фере, гръцки. Зад него е тракийската крепост Дорискос, помага му проф. Калин Порожанов. Дядото без грешка посочва тумбата или могилата, зад която е Дорискос. „Това място е било византийската къща”, обяснява за останките на една от сградите край базиликата в Енез.
Студентите му подаряват шапка с надпис на ВМРО и българското знаме на нея. Позира с шапката, снима се с всички, които пожелаят. Казваме му да я смени, преди да си тръгне в Енез, да не му се разсърдят. „Нищо не могат да ми кажат, на 82 години съм”, заключава той.
Много здраве на наше село, от нас...
Случайните срещи с преселници в турските градове и села обикновено преминават много топло. Възрастните са любопитни, преговарят си населени места, задължително питат откъде си и ако случайно си от същия район, започват да разпитват за това, което си спомнят. Ако си от друг, започват да разказват за техния. Много от тях са от Северна България. Срещаме ги по площадите, по кафенетата, в центъра на селата, около археологическите обекти, които са запазени в Турция и в последните години много тях се реставрират с бързи темпове. Разбират ни, а младите, които са родени след преселването на родителите, също искат да им се разказва за България. Срещаме преселници от Делиормана, както наричат Лудогорието, Плевенско, Силистренско и други населени места. В едно от кафенетата на центъра оправна баба, дошла от старозагорското село Ягода, седи заедно с мъжа си и на български език няколко пъти ни поръчва:
- Като идете в Ягода, носете много здраве!
- На кого?
- На Ягода, до Стара Загора!
- Ама на кого в Ягода?
- На цялата Ягода...
- От кого?
- От нас, от нас...
- Кои сте, как ви викат, за кой да кажем?
- За мен и мъжа ми, дето сме дошли от Ягода...
Денка КАЦАРСКА
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!
Няма коментари:
Публикуване на коментар