ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ НА ЕВРОПА

(Размисли след няколко пътешествия из Беломорието)

Никола Инджов


Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарена! Кога с жестоки насилия (от турските власти - геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти - интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година), кога по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Какви по националност хора обитават днес тракийския свят на Европа?

Но какво всъщност е тракийският свят на Европа?

Най-общо казано, тракийският свят на Европа представлява определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. И ако в древността една част от него (Беломорска Тракия) е била известна под общото име на областта - Македония, това не означава, че не е била населена с тракийци, че въображаемите равнища на живота според тракийската митология не са имали и три класически измерения - небесно, земно, подземно. При беломорците мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. Родопчанинът Орфей слиза в подземните бездни, а в масовата психология на тракийците съществува понятието "ангелски човеци". Така и досега останалите без потомствени гробища бежанци от Беломорието наричат прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир с "ангелските човеци" има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Арменският антрополог Андраник Джагарян, който възстанови образа на десетки загинали в геноцида през 1915 година по намерени черепи в един арменски манастир в Цариград, ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице идва от майчиния лик, а дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа. Невъзможно ли е тогава да се съзрат в живия живот преките наследници на византийските и римските сановници по нашите земи, след като тленните им останки са тук? Странно ли е да се различат по физиономични белези непосредствените потомци на знатни хора от знаменитите гробници край Казанлък, Свещари, Александрово, след като се предполага, че немалки групи днешни българи произлизат от народностното им обкръжение?

Тракийският свят на Европа е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа в недрата си Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска... Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.

Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.



Това е нашата къща в с. Манастир, Гюмюрджинско. Изоставена е от моите родители през 1924 година, когато по силата на Ньойския договор са заставени да напуснат родното си село и да се заселят с още около петдесет семейства в Созопол

Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите на средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите, където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие "майчин език" е възможно да казваме и "майчино отечество" по подобие на "татковина".

Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това съществените познания, които имаме за тази наша исконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и краеведски трудове.

И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието?

Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.


В личната съдба на човека тракийският свят на Европа понякога има своеобразни измерения. Например десетки хиляди бежанци и техните наследници от Беломорието притежават незначителни спрямо големите загуби документи за имоти и имущества. Това са протоколите на смесената българо-гръцка комисия по спогодбата Моллов-Кафандарис, в които изселените в България тракийци декларират какво в суматохата на преселението са изоставили в Беломорието. В протокола на моя род по бащина линия се упоменават осем декара земя, десетина овце, чифт волове и една крава. Плюс един панталон (!), една тенекия маслини, две газени лампи, бъчва вино, три дамаджани риганово масло... Очевидно, не всичко е декларирано или не всичко е записано в протоколите, поради което потомците на бежанците доста вяло търсят наследството си. Според споменатия документ притежавам формално онези осем декара земя, но нито в съответствие с български, нито в съответствие с гръцки закон мога да се възползвам от "нашите" ниви. Такъв е масовият случай и тракийците вече разбраха, че стопанска изгода от подобна реституция почти няма, ето защо доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Прогонените от Тракия българи чувстват интуитивно, че ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден-днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа...


И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова "време разделно" носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?

По начало тракийският свят на Европа е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат границите, когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращият език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският. Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?


Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, араби. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации. Българският тон на тракийския свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.

Колко безсмислено труден бе и с какви враждебни препятствия бе осеян през двадесети век пътят на тракийските българи към селата им в Беломорието! В периода на "студената война" Гърция не даваше входни визи на родените в Беломорска Тракия - и баща ми, и майка ми си отидоха с отворени очи. Така и хиляди хора, лишени от правото да посещават родните си места. А когато византийското разбиране за визите бе отхвърлено от самите гръцки власти, се оказа, че в Беломорието просто няма съвременни пътища. През 1982 година едва не се разплаках в градчето Неа Санда, където свърши асфалтът от Гюмюрджина и към Манастир се проточи само един двадесеткилометров улей през горите. Нямаше начин да стигна... Стигнах за първи път едва през 2003 година по новоизградено асфалтирано шосе, построено със средства от европейски фондове за развитие. Прокарано и заради екологично и евтино производство на електроенергия. По хребета на високи стълбове се въртят огромните - като на вятърни мелници - пропелери, които буквално са задвижили живота.

Пътят до родното място...



Легендарният чинар до черквата и дома на Хабиб, който е на около шестстотин години и е посаден от самия Патриарх Евтимий Търновски. Според една моя хипотеза, той е бил заточен именно в с. Манастир, където преминават последните десет години от живота му

През двадесетте години чичо ми Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия е минавал с диверсионна чета към Дедеагач и Гюмюрджина. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед "оттатък". Брат ми Стою, дървосекач в авренските гори, познава всички пътеки към нашето село през границата. От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българската черква в Одрин. Очаквам през лятото проф. Иван Канев от Мичиганския университет в САЩ, за да отидем двамата заедно към Беломорието - и той е от нашето село, пък сме и от един род...

Отварят се пътищата и се отхлупват главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат Тракийския свят на Европа и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници. Например Ньойският договор въпреки някои популистки искания за отмяната му, този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. По-важното е, че е дошло време за нови международни договори в тракийския свят на Европа. Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините "Тракия", гръцката Асоциация на общините "Полис" и турската Териториална общност "Тракия Кент". Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие - Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Но безспорно най-крупният икономически проект, който очаква реализация в тракийския сват на Европа, е петролопроводът Бургас - Дедеагач (Александропулис). Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море.

Тракийският свят на Европа променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и по-спорен.

Европейци или изроди ?

Това са останките от българската църква в с.Горно Броди преименувано в Ано Вронду, в миналото известно като "Малката София". Гледайки снимката в мен се породиха гневни чуства и сега ще ви кажа защо. Българското гробище е заличено и на негово място е направено футболно игрище.Европейци ли са гърците или изроди ? Изроди и нищо друго,това са нашите южни съседи,които заличават всичко българско в "северна Гърция".
Много българи от глупост или незнание ,биват запленени от "хубавата" Гърция и от "добрите" и гостоприемни гърци .Нека тези заблудени българи веднъж за винаги си отворят очите и осъзнаят ,че гърка е мазно,подло и коварно същество,което мрази България и всичко българско . Нека заблудените се замислят поне малко ,следващият път когато играят сиртаки в някоя солунска таверна,че точно в този момент деца на гръцки колонисти играят футбол върху български гробове,върху гробовете на нашите предци.Вместо да играете сиртаки и да пълните гушата на гнусния грък,отидете и вижте българите останали в северна Гърция,поговорете си тях,станете приятели,чуйте техните истории и като нищо можете да откриете някой братовчед .След като се запознаете с тези измъчени българи,ви гарантирам ,че повече никога няма да играете сиртаки.

Пътепис между Драмската ракия и Одринското вино - ІІ

В Ксанти трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по руски?”. Разбирам, че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка - с тия сини очи и естествено светли коси. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по руски?” И двете жени се оказват рускини. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава - да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисуполис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше работа. Е, тогава как да живее тук? Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?


Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.

И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.


Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.

Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.

Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.