Песната на дедо ми

Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява. - Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща. Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също - те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото. - Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми. Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и...България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски...”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”...Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та. - Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата. Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия: - Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция! Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки. - Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане. - Сакам – отговорих положително аз. Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше. - Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години. - Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше: - Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! - По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”. Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха. - Браточед ми от Бугария – представи ме той. Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска: - Тука у-зо нé-ма! По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички. Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки: - Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели. Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня. - Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”. - Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо. Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха. - Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука! Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях. - Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми! - Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD - тата потънаха някъде. - Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето. - Пуснете малко „македонска” музика - предложих по едно време аз. - Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста. През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си. - Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат! - Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико. - Нашо дете ... селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо. - Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи. В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето. - Я-сас! – поздравляваха те. - Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо. - У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он. Не знам дали човека с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него. Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие. Списание ТЕМА

Българи под прикритие в Беломорска Македония

Българи под прикритие в Беломорска Македония "Изселваха ни, за да погубят езика, културата и душите ни". Думите са на жена от родното село на Димитър Благоев Василиада в Северна Гърция. Някога то е носило името Загоричани. Сега там няма и помен от българското му минало. В селото обаче живеят хора, които често с риск за живота си пазят българщината. Василиада е само едно от многото села в Северна Гърция, където може да чуете българска реч, след като разберат, че сте свой. Те рядко се наричат българи. Най-често отговорът на въпроса "Какви сте?" е "ендопи" или "местни". Поставят знак за равенство между българи и македонци. Не казват и на езика "български", а славянски. За такъв смятат и произхода си. Представят се с две имена - гръцки и славянски. Винаги когато говорят на български, се оглеждат и при най-малкия страничен шум обръщат на гръцки. Жадни са за книги на кирилица. Не се изненадвайте, ако скрият някоя под ризата си. Повечето са възрастни и още помнят зверските кланета от Гръцката гражданска война. Търсенето на следите на забравените българи от Северна Гърция започва от мъничък остров насред Малкото Преспанско езеро, до който се стига по пешеходен понтонен мост, дълъг около километър. Някога остров Свети Ахил (Агиос Ахилиус) е бил българска територия. През X в. цар Самуил строи там базилика, за да пренесе мощите на светеца, на който по-късно е наречен островът. През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Мацопулос открива сред останките от базиликата гробовете на българския цар, на сина му Гаврил Радомир и на зет му княз Иван Владимир, който бил женен за Самуиловата дъщеря Косара. Каменните саркофази, разположени един до друг, са добре запазени, но празни. Не се знае и къде точно са костите на Самуил. Твърди се, че самият проф. Мацопулос ги е скрил, за да ги опази. Останките от базиликата пък са толкова добре съхранени, че след 11 века още личат цветовете, с които е била изографисана. Сред оставените по пода части от колони ясно личи, че част от тях са били зелени. Смята се, че са направени от брешански мрамор, какъвто има в софийската базилика "Света София" и "Св. Александър Невски". Някога както червения цвят е бил символ на царското семейство и се е носил само от членовете му, така зеленото се е свързвало с църквата. Затова колоните в базиликата навеждат на мисълта, че е била патриаршеска и вероятно в нея е служил българският патриарх Дамян. По информационната табела пред останките, на двете места, на които се споменава, че храмът е построен от българския цар Самуил, думата "български" е издълбана и заличена. Историята на острова, отдалечен на 50 км от Лерин (Флорина), където сега живеят 20 души, също е любопитна. До 1912 г. той е територия, официално призната като населявана от българи. След Междусъюзническата война през 1913 г. той остава в Гърция. През Гражданската война местните го напускат и по-късно част от тях се връщат. Легенда гласи, че къщите на острова трябва да са по-малко от 12-те църкви, защото в противен случай ще се разрушат. Местните разказват, че всички са имали славянски фамилии, които по-късно гърците променили. Така Петков например станал Параскевопулос. Говорят на преспански български диалект. Друга история твърди, че преди гръцките войски да завземат острова, местните закопали в нива всички книги на кирилица, за да ги опазят. Писмената още не са открити. От няколко години островът става все по-популярен сред българските туристи. Единственото хотелче и заведението там са пълни с картини и скулптури на български майстори, а подовете са застлани с родни черги. Двойната стая е 35 евро, а вечерята за четирима излиза около 40 евро. Само на 7 км от острова е с. Герман (Агиос Герман). Там в черквата "Свети Герман" са погребани родителите на цар Самуил - баща му, комит Никола (управител на област в Югозападната част на българското царство при цар Петър I- б.а.), и майка му Рипсимия. Не търсете обаче табели, на които това се споменава. Единственото, което ще откриете, е, че черквата е от X век, а залепеният до нея храм с мощите на светеца е от 1882 г. Следващата точка е с. Шиштево (Сидирохори) в Костурско, в което е родена народната певица Любка Рондова. Недалече от него пък е открит гробът на българския цар Давид - най-големия от братята Комитопули, синовете на комит Никола - Давид, Моисей, Арон и Самуил, оглавили борбата на българския народ срещу византийците след падането на Велики Преслав през 971 г. През 976 г. след смъртта на император Йоан І Цимисхи Комитопулите преминават в настъпление, а Давид ръководел направлението към Солун. Убит е в началото на движението от власи в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (Кастория) и Преспа. Там се срещаме с Николаос Нотис, секретар на партията на т.нар. етнически македонци в Гърция "Виножито" в Костур. Той е човекът, открил останките на цар Давид. Нотис казва, че вече е "стар колкото акропола", защото е роден през 1939 г. Като дете му разказвали, че край селото е погребан цар. Един ден през 1979 г., докато копаели нивата, открили каменен саркофаг. В него главата била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, а около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши. Нотис занесъл камъка в Германия, където го датирали - IX-XI в. По-късно на мястото разкопки правил и проф. Мацопулос. "Цар Давид е бил много висок, около 1,90 м. Според легендите селото е кръстено на сестра му Шеста. Затова и черквата тук е "Св. Анастасия" като християнското й име", казва Нотис. Селото става гръцко след Междусъюзническата война. Прекръстено е на Сидирохори (Желязно село) заради отпора, който местните оказват. След това 240 души се изселват в България. При гръцката гражданска война селото, в което сега живеят 99 души, дава 60 жертви. Нямаше къща, която да не беше почернена. В Лерин 2000-3000 души бяха избити. Три дни реката носеше кръв, спомня си секретарят на "Виножито". Тогава над 400 души се изселват, а 230 деца са изведени от комунистическите части извън страната. Сред децата бежанци били Нотис и певицата Любка Рондова, от чиято родна къща е останала само фасадата. "Гърци, сърби и турци ни изтрепаха войводите. Грешките си не разбрахме нито ние, нито вие. Братя сме, а сте ни предавали много. Защо? Трябва да си помагаме", категоричен е Нотис. "10% от Македония (областта -б.а.) са ваши. Защо дадохте Солун през Балканската война? Имахте цялата сила, да те заболи главата", обажда се друг. Трудно е да отговориш. Чувстваш се някак виновен за чуждите грешки в миналото и ти остава само да кимнеш за съгласие и да сведеш поглед към земята. "Тук гърци няма. Има българи, арнаути, турци, славяни и румънци. Чисти гърци има само в Южна Италия, там ги търсете", смее се трети. Някои още помнят песента, с която влизали в бой войводите: "Я съм българче и силна майка мене е родила, со бугарка да се среча и лоша дума да не реча." Връщаме се при Нотис, който разказва за "Виножито". Макар да има най-ниската пенсия в Гърция - 460 евро, всеки месец дава 150 от тях за бензин, за да разнася партийния вестник "Нова Зора". Раздава по 800-900 бройки. Категоричен е, че един милион имат славянски произход, но са се погърчили и едва 20 000 знаели "нашия" език. Иска да прави фотоалбум с местата наоколо, където са загинали войводи, защото е от малкото, които ги знаят и не иска да бъдат забравени. Разказва за дядо си, комит Димитрия, убит от турци. Неговата глава разнасял гръцкият митрополит Германос Каравенгелис. Костурският владика е двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония. Заради дейността му през 1907 г. гръцката патриаршия го отзовава и го праща в Амасия. "Деца, отдека сте?", втурва се жена на средна възраст, щом чува българска реч около черквата "Въведение Богородично" в Загоричани. "Все ли сте такива убави чупи (момичета - б.а.)? Знам, че най-хубавите хора са македонци...българи", казва Хрисула. Разказва как някога всяка неделя в черквата се служело на български и как сама се научила да чете на кирилица. Не спира да се извинява, че не говори добре като нас. Целува ни и ни прегръща, сякаш не сме се запознали преди 10 мин, а сме роднини. Настоява да отидем у тях на сладко и кафе, а очите й се пълнят със сълзи. "Гръцкият не ми идва от душата", споделя тя и пита за българска книга. "Бяхме 3000, но през войните повечето се изселиха и дойдоха маджири (гърци, преселници от Мала Азия - б.а.). Останахме колкото шепа трохи, а цялото село беше наше. Знаете ли, че на Загоричани са му викали малката София?", продължава Хрисула. До 1940 г. Загоричани е крепост на българщината в района. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. селото става трън в очите на Костурския митрополит и през 1905 г. андартски чети нападат Загоричани. 90 души са изклани, а селото - опожарено. На път за Воден (Едеса), спираме в Пътеле (Агиос Панталеймон). Там сега живеят 1000 души. Казват, че селото е "чисто", всички са македонци, "от нашите са", т.е. българи. Воден попада в границите на Първото българско царство през IX-X век при цар Симеон. Смята се, че е бил резиденция на един от Комитопулите - Самуил след превземането на Североизточна България от византийците. След гражданската война в Гърция голяма част от местните се изселват в България, но там още се чува родна реч. Пасхалис Пападопулос разказва как три пъти прочел "Железният светилник", за да разбере написаното от Димитър Талев, защото учел сам кирилицата. Вкъщи обаче гледал телевизия от български оператори, за да не забравя езика. Спираме в Енидже Вардар (Яница). Българската черква там "Св. св. Кирил и Методий" е строена през 1908 г. След превземането на града от гърците е преименувана на "Св. Константин и Елена". Разказите за българската й история смущават свещеника и на третата минута той пита: "Що искате?" През 1862 г. пък е построена католическата униатска църква, в която литургиите били на български. Стигаме до с. Корнишор (Кромни), в което живеят трима души, защото след Втората световна война цялото е изселено. То е на 13 км от Енидже Вардар. Някога в него живеели 800 души. Сега мястото е призрачно. Сякаш хората не са имали много време или пък са смятали, че ще се върнат, защото не всички домове са залостени. Било е известно като Малката България. В икона в черквата "Свети Николай" личи надпис на кирилица. Не е ясно как е останал. Някъде отзад е погребан племенникът на Хаджи Димитър - войводата Кръстьо Асенов. Обрасли в бурени и дървета са останките от църквата в с. Баница. Заградени са с телена ограда и нищо не напомня, че там за кратко е погребан Гоце Делчев. Единственият спомен за българския революционер е анонимна изложба в старата кула.

Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско - 9

…Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество? По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци. Отделих малко време и за посещение при един известен угурлиец, преселил се в село в полите на планината, по стария път между Ксанти и Гюмюрджина. Открих го в едно крайпътно заведение, наподобяващо кръчма, в компанията на негов земляк от с. Синиково. Стените на помещението бяха изпъстрени със снимки, свидетелства за ловни подвизи на угурлийските ловци, преселили се тук. Те често ходели да ловуват нагоре (разбирай най-често в землището на напуснатото вече старо село Угурли). Навярно ходят натам и за да се разтъжат с напуснатото родно място, към което спомените ги дърпат. А иначе тая притегателна сила не важала за техните деца, които не са свързани пряко със селото. Пък тоя угурлиец более за родното си село, въпреки че безвъзвратно го е загубил. Говори с такава любов за него. Както споделя, самият живот ги е накарал да се изселят. Или по-точно стремежът към по-добър живот в борбата за оцеляване ги е подтикнал да се пръснат из различни села в полските райони на Ксантийско, та чак и в Турция. На угурлийци преди им трябвали три дена, за да отидат на пазар в Ксанти: един ден за отиване с муле, един ден за пазаруване и един ден за връщане. Отделно всеки болен, всяка родилка е трябвало да се носят на ръце до асфалтовия път Ксанти – Гюмюрджина, близо 20 км нагоре.Землякът, висок, суховат планинец със скулесто лице и добродушна усмивка, който е родом от Синиково, веднага се сети за бешкарите и бешкарското гробйе в района на родното му село. Бе запаметил от възрастните си роднини споменът за бешкарите като кукери, които обикаляли селата около Касъм (Димитровден) да събират храна от всяка посетена къща. Веднъж се сбили две такива групи, та имало и жертви, които погребали в това бешкарско гробйе. Тези данни е публикувал и патриарх Кирил в книгата си “Българомохамедански селища в Южни Родопи” (С., 1960: 56), като обяснява, че игрите са се провеждали “възподзима”, т.е. през есента, във връзка с приключване на активната селскостопанска дейност. И една интересна мисъл сподели землякът, останала от бащата на баща му, т. е. от “авелзаманску вряме”: “Гърците викот: “Рабати да ядеш и кради да имаш”. Тая житейска мъдрост той представи не толкова като свое верую в живота, а като начин на мислене, присъщ на един народ, въздигнал се икономически много над своите съседи. Но на всеки обикновен планинец е ясно, че с честен труд човек не може да забогатее, а просто оцелява в трудна борба за хляба. От него научихме и че новият път от българската граница ще минава през Синиково, където ще има тунел, и ще се спусне по течението на менковската река, до свързването му със стария път от Ксанти до Гюмюрджина. Каза, че вече се работи в Синиково по новото трасе. Но човек като чуе за гръцки тунели и нови трасета, знае че това е дълга работа, проточена във времето. А ние, припряните българи, все бързаме.Скоро стигаме Ксанти. Напускаме града и се отправяме на юг, към магистралата за Гюмюрджина. Не след дълго слизам и питам на един от официалните езици в Западна Тракия: “Афедерсънъс, бензин вар?” (Извинете, бензин има ли?). “Имаме, имаме, давайте арабъта” - е отговорът на човек на средна възраст, нисък, възпълен, небрежно облечен, небръснат – същински Жан Габен. Питам го какви са, та работят в неделя сутрин, а той ми отговаря закачливо: “Българи сме”. Питам за гърците, а той отговаря: “Те почиват”. “Ам оти?” – питам го аз, а той простичко отговаря: “Оть са са умурили”. На въпроса ми: “Откъде сте?”, отговаря уклончиво: “Ут тука сме”. Питам го иска ли да позная откъде е, като го карам да ми изговори на роден диалект думи “път” и “къща”, а той ги изговаря като мен. Казвам му, че е или от Мемково, Луджата, а той изброява останалите ъкавски села в Ксантийско. Мислено благодаря на съдбата, че попадам на такъв екземпляр в края на обиколката си. Охотно ми обяснява в кои околни полски села са се преселили българоезични мюсюлмани и от кои родопски села са те. Споделя, че е труден животът им там, особено след присъединяване на Гърция към зоната на еврото. При тая промяна, който е имал три евро, му е останало едно. И заключи: “Ше дойде време да плачите за левчето, ей”. И много други истини ми наговори той, но времето ни притискаше.Наслаждаваме се на гледката от двете страни на магистралата. На юг се вижда Бору гьол (Бистонското езеро), а на север се извисяват най-южните върхове на Родопите. Така пътуващите могат да се насладят на гледката към връх Вейката (1463 м.), част от високите ридове, наречени Гюмюрджински Карлък, с по-ново българско име Гюмюрджински снежник. И от българска страна, в община Кирково, върхът се е извисил нагоре, разперил стръмни гористи поли чак до поречието на кирковската река, но от юг, от ниското поле, се възземват стръмнини, на много места обезлесени и олисяли до чукар. Остане ли на северозапад високият планински рид, вече е сигурно, че се наближава Гюмюрджина (дн. Комотини). На отбивката от магистралата се спускаме и се отправяме към града. По едно време чухме да свири клаксон. Обърнахме се и видяхме в отсрещното платно полицейска кола, а от кабината й шофьорът ни махаше да идем при него. Веднага тръгнах да видя какво иска. Наближих и му викам: “Кина бря аратьликь?”, а той ми подава две найлонови торби, като във всяка от тях имаше по една “зазноена” бутилка студена минерална вода от 1,5 л., по едно нес кафе фрапе и някаква вафла. Веднага започнах да го питам с какво да му върна жеста, а той вика: “Ше ма черпиш кавя, ага дойдам в Деридере”. На въпроса ми откъде е, отговори, че е от Ксанти. Каза едно “Айде” и замина. Родопчанинът си е родопчанин. Винаги в труден момент ще ти се притече на помощ, особено ако си земляк, че и с развалена кола.След малко се отправяме по обиколен път до морския бряг. Той преминава от източната страна на маронската планина и после продължава на изток, към Дедеагач, по морския бряг. Решаваме да се изкъпем. Тук морското дъно още от началото на водата е осеяно с едри и дребни, разноцветни обли камъни. Срещу нас отсреща, в далечината, се е изправил остров Самотраки, зеленосинкав, сякаш сливащ се с морето. Излизането от Александруполис изисква доста време, а пък включването в новата магистрала се проточва сякаш цяла вечност. Толкова голяма обиколка се прави за включване в посока към България. И сега, по тъмно, големият поток коли се отделя за турската граница при Фере и особено при Орестяс, от където се отива към Одрин. Тук-там отблясват табели с интересни селищни имена: Мандра, Карнуфуля, Мавроклиси. След отклонението за Одрин пътуването вече става по-спокойно. От турската страна на границата е по-тъмно, но Одрин с осветените минарета на Султан Селим джамия не може да не се забележи. Към 23 ч. сме на българската граница. Потегляме към Свиленград, където спираме на една крайпътна бензиностанция да си налеем вода. Препращат ни към стара тоалетна на някакво крайпътно заведение за хранене, бивш ресторант от социалистическо време, сякаш за да ни върнат в родната действителност. КРАЙ (Бр. 23/2011 на „Златоградски вестник”)

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки

Гръцките и турските теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско, са смешни и жалки

За българоезичното население в Южните Родопи, Агенция “Фокус” разговаря с Ефим Ушев, главен редактор на „Златоградски вестник” - При представянето на книгата за българските говори в Ксантийско стана дума и за вашия вестник. Какво представлява „Златоградски вестник”? - Вестникът е местно издание за две общини, което излиза вече 22 години. Той не е прекъсвал съществуването си, изпълнява си функциите, разширява и диапазона си вече. След като границата се отвори преди една година, на 15 януари, пуснахме една рубрика за хората, които са българоговорящи в съседна Гърция. Вестникът се разпространява и там, търговията в града се засили през тази една година. Хората си го купуват, а освен това вестникът им се изпраща там. Рубриката е такава, че с гръцки букви се пишат интересни информации за града, за района, за отколешните ни връзки, исторически препратки през годините, родопски хумор и пр. - Колко е тиражът му за този район в Северна Гърция, където се разпространява? - Тиражът не е голям, но достатъчен, за да стига до десетина села на юг от нас. Моите впечатления са, че има интерес сред определен контингент. Не е масов, няма опашки за вестника, но все пак поддържаме интереса на хората там към езика по този начин, към историята на връзките ни и въобще за района ни. - Това ли е предназначението на вестника, който достига и до българите в Гърция? - Вестникът е предназначен за Златоградска и за Неделинска община, но през последната година, след отварянето на границата, решихме да разширим обхвата му, тъй като хората на юг от нас говорят чист български език, на родопска диалектна основа. Опитът ни е подсказан преди около 180 години, когато нашите даскали в Златоград са преподавали на децата писмото на гръцки, съгласно тогавашната система и табу в образователната система. Те са писали с гръцки букви, а когато четеш тези гръцки букви, виждаш, че излиза българския език – местния родопски диалект. И същото го правим и сега. - Пишете тази рубрика на български, но с гръцки букви? - Да, точно това е смисълът, така е било и преди 180 години. Документът, на който попаднахме, преди десетина години издадохме в книга. Тя също е факт благодарение на издателството на ВМРО „Македония прес”. Издадена е фототипно и в превод. В нея откриваме огромна информация за тогавашните нрави, морал, за тогавашния диалект, който е един и същ с днешния говор в българските села в Гръцко. Това е единственият ръкопис, останал от онова време в оригинал до днес. - Какви теми намират място на вашите страници за хората там? - Занимаваме се с любопитни неща от историята на нашите взаимоотношения. Все пак този район чак до селата Шахин и Синиково, малко преди Ксанти, е бил в някогашната Даръдерска околия. Даръ дере е старото име на Златоград. И така си връщат интереса към тази част от Родопите, та дори и в родово отношение, тъй като много от тях имат тук роднини. Досега гърците са ги тласкали повече към Турция. Друга тема е това, че турцизацията там върви вече много години и то активно, с много пари от турска страна, която дори си има консулство в Гюмюрджина, което се занимава само с това. - Рубриката с гръцките букви ли е уникалното на вашето издание? - Аз не смятам, че тази гръцка графична система е нещо уникално, след като вече е изпробвана преди век и половина от нашите предци. Няма друг начин, тъй като тези наши сънародници в южната част на Родопите, вместо да изучават в училище български език, т. е. майчиния си език, изучават турски език. По едно решение между Гърция и Турция те са се договорили и са им сложили задължителен турски език в училище. Макар че майчиният им език в къщи, за битовото им общуване, е българският език. С тази рубрика всъщност поддържаме интереса им към българския език. А няма спор по това, че езикът на тези хора е български. Това са хора с български корени и потекло и в науката няма две мнения по този въпрос. Проблемът е, че е голям натискът за турцизирането им. - Как може да се спре това? - Не може да се спре, защото това е договорка, антибългарска договорка между двете страни – Гърция и Турция. Когато те са решили да сложат задължителния турски език в обучението им, вместо майчиния им български език, това вече е снаряд в корена. Сега децата на осем-десет годишна възраст вече не говорят, или трудно говорятмайчиния си език. Това е трагедията. - Това не е ли въпрос на държавна политика? Какво трябва да направи България по този въпрос? - България в момента няма отношение, няма интерес към своите хора извън границите на сегашна България. Тя няма идеи и дори не иска да се вслуша в съветите на хората, които на основата на единия си ентусиазъм се занимават с тези въпроси и имат повече информация за проблема. - Доц. Митринов препоръчва да се засилят връзките с тези хора. Според него това, че те слушат например българска народна музика, ще допринесе да осъзнаят българските си корени. - Разбира се, че това е много важно. Интересът към родопската музика е много голям. От Златоград сме давали като подаръци стотици дискове с наша родопска музика. Търси се, искат да слушат своето, особено голям е интересът сега към телевизия Фолклор ТВ. Тя се хваща в селата там и има интерес към нея. Слушат си и казват – да, това са нашенските песни. Това, което може да направи държавата в момента, освен да подпомогне хората, които се занимават по един или друг начин с фолклора и езика в Ксантийско и Гюмюрджинско, е да подпомогне организирането на съборите от двете страни на границата в родово отношение. Има такива иде, има и желание от страна на хората от Ксантийско и Гюмюрджинско и може да стане например със съседни села – Кушла от наша страна и Угурли от тяхна, Аламовци от наша страна и Сареле от гръцка страна. - Има ли много такива роднински връзки между двете страни на границата? - Да, разбира се. Може би всяко второ семейство има роднини там. Те и в момента пътуват, търсят се, това е процес. Една друга идея, с която мога да подпомогна държавните институции – например в Гърция излизат вече 10-15 книги за така наречените помаци в гръцко. Те разбира се са на идеологическа основа, но какво пречи на българската държава да закупи тези книги и да ги раздаде на българските институти в БАН, да се работи по тях? Да се направи научна критика на тези книги. Да ги прочетат и да ги анализират, да издадат книги за тях и да кажат с какво заблуждават общественото мнение тези книги и каква е истината в тях. Това не са нито големи пари, нито нищо. Разбира се, че тяхното самосъзнание е на помаци, доколкото за помаци можем да говорим като за шопите българи или за македонците българи, или за тракийските българи. Ако говорим за помаци, това са българите мохамедани – с български език, с български нрави, със запазени традиции, с всички неща, които са характерни за всяко едно българско малцинство отвъд границата на страната ни. - Освен тази турцизация, за която става въпрос, забелязвате ли други процеси по отношение на българското население в този пограничен район? - Това е един процес, който е започнал още през 50-те години с договорка между Гърция и Турция. Те са въвели турското обучение в държавното гръцко училище, защото България не е поискала и никога не е поставяла въпроса за обучението на българите там на своя роден майчин език. Когато има вакуум, някой се намества там. - Очаквате ли да се въведе обучението на майчин език? - Няма как да стане това, защото никой не го е поискал. Никой не го е обсъждал този въпрос. Той не е интернационализиран. А тамошните организации на помаците, които поставят въпроса за обучение на „помацки” в училищата, не срещат разбиране от официалните гръцки власти. - Кои са особеностите на този диалект, който установява, че става въпрос за български говор? - И по това няма спор, че това е български говор. Това са българските родопски диалекти на основата на рупските говори. За това писа и проф. Тотоманова от Софийския университет. Голяма крачка към проблема е книгата на Георги Митринов - „Южнородопските български говори в Ксантийско и Гюмюрджийско”, която представихме миналата седмица в БТА. Това е първият книжен труд, издаден в България, който се занимава с този въпрос – нещо, което е трябвало да стане веднага след излизането на т. нар. Помашко-гръцки речник от Петрос Теохаридис през 1996 година в Солун. Това трябваше да стане тогава, а става чак сега, поради български неразбории – безпаричие и пр. Все пак книгата е факт, доставена е включително и на автора на речника Теохаридис. Разпространява се колкото може, но това все пак е научен труд, не е в масов тираж, не е роман все пак. Там достатъчно добре е обяснено и в исторически план, анализирани са също така и множеството гръцки и турски теории за небългарския характер на населението в Ксантийско и Гюмюрджинско. Понякога тези „теории” са смешни и жалки, но до сега не са опонирани. Това е първият опит. Мога да ви кажа, че това е първата наша крачка в анализирането на проблема. Втората крачка, която смятаме да направим, е издаването на един сборник с българския фолклор от Ксантийско. И това ще стане – ако не до края на годината, то непременно още през първото тримесечие на идната година. Аделина ГЕОРГИЕВА (Бр. 16/2011 на „Златоградски вестник”)