Българи под прикритие в Беломорска Македония

Българи под прикритие в Беломорска Македония "Изселваха ни, за да погубят езика, културата и душите ни". Думите са на жена от родното село на Димитър Благоев Василиада в Северна Гърция. Някога то е носило името Загоричани. Сега там няма и помен от българското му минало. В селото обаче живеят хора, които често с риск за живота си пазят българщината. Василиада е само едно от многото села в Северна Гърция, където може да чуете българска реч, след като разберат, че сте свой. Те рядко се наричат българи. Най-често отговорът на въпроса "Какви сте?" е "ендопи" или "местни". Поставят знак за равенство между българи и македонци. Не казват и на езика "български", а славянски. За такъв смятат и произхода си. Представят се с две имена - гръцки и славянски. Винаги когато говорят на български, се оглеждат и при най-малкия страничен шум обръщат на гръцки. Жадни са за книги на кирилица. Не се изненадвайте, ако скрият някоя под ризата си. Повечето са възрастни и още помнят зверските кланета от Гръцката гражданска война. Търсенето на следите на забравените българи от Северна Гърция започва от мъничък остров насред Малкото Преспанско езеро, до който се стига по пешеходен понтонен мост, дълъг около километър. Някога остров Свети Ахил (Агиос Ахилиус) е бил българска територия. През X в. цар Самуил строи там базилика, за да пренесе мощите на светеца, на който по-късно е наречен островът. През 1969 г. гръцкият археолог проф. Николаос Мацопулос открива сред останките от базиликата гробовете на българския цар, на сина му Гаврил Радомир и на зет му княз Иван Владимир, който бил женен за Самуиловата дъщеря Косара. Каменните саркофази, разположени един до друг, са добре запазени, но празни. Не се знае и къде точно са костите на Самуил. Твърди се, че самият проф. Мацопулос ги е скрил, за да ги опази. Останките от базиликата пък са толкова добре съхранени, че след 11 века още личат цветовете, с които е била изографисана. Сред оставените по пода части от колони ясно личи, че част от тях са били зелени. Смята се, че са направени от брешански мрамор, какъвто има в софийската базилика "Света София" и "Св. Александър Невски". Някога както червения цвят е бил символ на царското семейство и се е носил само от членовете му, така зеленото се е свързвало с църквата. Затова колоните в базиликата навеждат на мисълта, че е била патриаршеска и вероятно в нея е служил българският патриарх Дамян. По информационната табела пред останките, на двете места, на които се споменава, че храмът е построен от българския цар Самуил, думата "български" е издълбана и заличена. Историята на острова, отдалечен на 50 км от Лерин (Флорина), където сега живеят 20 души, също е любопитна. До 1912 г. той е територия, официално призната като населявана от българи. След Междусъюзническата война през 1913 г. той остава в Гърция. През Гражданската война местните го напускат и по-късно част от тях се връщат. Легенда гласи, че къщите на острова трябва да са по-малко от 12-те църкви, защото в противен случай ще се разрушат. Местните разказват, че всички са имали славянски фамилии, които по-късно гърците променили. Така Петков например станал Параскевопулос. Говорят на преспански български диалект. Друга история твърди, че преди гръцките войски да завземат острова, местните закопали в нива всички книги на кирилица, за да ги опазят. Писмената още не са открити. От няколко години островът става все по-популярен сред българските туристи. Единственото хотелче и заведението там са пълни с картини и скулптури на български майстори, а подовете са застлани с родни черги. Двойната стая е 35 евро, а вечерята за четирима излиза около 40 евро. Само на 7 км от острова е с. Герман (Агиос Герман). Там в черквата "Свети Герман" са погребани родителите на цар Самуил - баща му, комит Никола (управител на област в Югозападната част на българското царство при цар Петър I- б.а.), и майка му Рипсимия. Не търсете обаче табели, на които това се споменава. Единственото, което ще откриете, е, че черквата е от X век, а залепеният до нея храм с мощите на светеца е от 1882 г. Следващата точка е с. Шиштево (Сидирохори) в Костурско, в което е родена народната певица Любка Рондова. Недалече от него пък е открит гробът на българския цар Давид - най-големия от братята Комитопули, синовете на комит Никола - Давид, Моисей, Арон и Самуил, оглавили борбата на българския народ срещу византийците след падането на Велики Преслав през 971 г. През 976 г. след смъртта на император Йоан І Цимисхи Комитопулите преминават в настъпление, а Давид ръководел направлението към Солун. Убит е в началото на движението от власи в местността Красивите дъбрави по пътя между Костур (Кастория) и Преспа. Там се срещаме с Николаос Нотис, секретар на партията на т.нар. етнически македонци в Гърция "Виножито" в Костур. Той е човекът, открил останките на цар Давид. Нотис казва, че вече е "стар колкото акропола", защото е роден през 1939 г. Като дете му разказвали, че край селото е погребан цар. Един ден през 1979 г., докато копаели нивата, открили каменен саркофаг. В него главата била положена върху издълбан камък, на гърдите имало четири сребърни накита, а около кръста личали останки от кожен колан със сребърни токи. При краката пък имало частици от червени ботуши. Нотис занесъл камъка в Германия, където го датирали - IX-XI в. По-късно на мястото разкопки правил и проф. Мацопулос. "Цар Давид е бил много висок, около 1,90 м. Според легендите селото е кръстено на сестра му Шеста. Затова и черквата тук е "Св. Анастасия" като християнското й име", казва Нотис. Селото става гръцко след Междусъюзническата война. Прекръстено е на Сидирохори (Желязно село) заради отпора, който местните оказват. След това 240 души се изселват в България. При гръцката гражданска война селото, в което сега живеят 99 души, дава 60 жертви. Нямаше къща, която да не беше почернена. В Лерин 2000-3000 души бяха избити. Три дни реката носеше кръв, спомня си секретарят на "Виножито". Тогава над 400 души се изселват, а 230 деца са изведени от комунистическите части извън страната. Сред децата бежанци били Нотис и певицата Любка Рондова, от чиято родна къща е останала само фасадата. "Гърци, сърби и турци ни изтрепаха войводите. Грешките си не разбрахме нито ние, нито вие. Братя сме, а сте ни предавали много. Защо? Трябва да си помагаме", категоричен е Нотис. "10% от Македония (областта -б.а.) са ваши. Защо дадохте Солун през Балканската война? Имахте цялата сила, да те заболи главата", обажда се друг. Трудно е да отговориш. Чувстваш се някак виновен за чуждите грешки в миналото и ти остава само да кимнеш за съгласие и да сведеш поглед към земята. "Тук гърци няма. Има българи, арнаути, турци, славяни и румънци. Чисти гърци има само в Южна Италия, там ги търсете", смее се трети. Някои още помнят песента, с която влизали в бой войводите: "Я съм българче и силна майка мене е родила, со бугарка да се среча и лоша дума да не реча." Връщаме се при Нотис, който разказва за "Виножито". Макар да има най-ниската пенсия в Гърция - 460 евро, всеки месец дава 150 от тях за бензин, за да разнася партийния вестник "Нова Зора". Раздава по 800-900 бройки. Категоричен е, че един милион имат славянски произход, но са се погърчили и едва 20 000 знаели "нашия" език. Иска да прави фотоалбум с местата наоколо, където са загинали войводи, защото е от малкото, които ги знаят и не иска да бъдат забравени. Разказва за дядо си, комит Димитрия, убит от турци. Неговата глава разнасял гръцкият митрополит Германос Каравенгелис. Костурският владика е двигател на гръцката въоръжена пропаганда в Западна Македония. Заради дейността му през 1907 г. гръцката патриаршия го отзовава и го праща в Амасия. "Деца, отдека сте?", втурва се жена на средна възраст, щом чува българска реч около черквата "Въведение Богородично" в Загоричани. "Все ли сте такива убави чупи (момичета - б.а.)? Знам, че най-хубавите хора са македонци...българи", казва Хрисула. Разказва как някога всяка неделя в черквата се служело на български и как сама се научила да чете на кирилица. Не спира да се извинява, че не говори добре като нас. Целува ни и ни прегръща, сякаш не сме се запознали преди 10 мин, а сме роднини. Настоява да отидем у тях на сладко и кафе, а очите й се пълнят със сълзи. "Гръцкият не ми идва от душата", споделя тя и пита за българска книга. "Бяхме 3000, но през войните повечето се изселиха и дойдоха маджири (гърци, преселници от Мала Азия - б.а.). Останахме колкото шепа трохи, а цялото село беше наше. Знаете ли, че на Загоричани са му викали малката София?", продължава Хрисула. До 1940 г. Загоричани е крепост на българщината в района. След Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. селото става трън в очите на Костурския митрополит и през 1905 г. андартски чети нападат Загоричани. 90 души са изклани, а селото - опожарено. На път за Воден (Едеса), спираме в Пътеле (Агиос Панталеймон). Там сега живеят 1000 души. Казват, че селото е "чисто", всички са македонци, "от нашите са", т.е. българи. Воден попада в границите на Първото българско царство през IX-X век при цар Симеон. Смята се, че е бил резиденция на един от Комитопулите - Самуил след превземането на Североизточна България от византийците. След гражданската война в Гърция голяма част от местните се изселват в България, но там още се чува родна реч. Пасхалис Пападопулос разказва как три пъти прочел "Железният светилник", за да разбере написаното от Димитър Талев, защото учел сам кирилицата. Вкъщи обаче гледал телевизия от български оператори, за да не забравя езика. Спираме в Енидже Вардар (Яница). Българската черква там "Св. св. Кирил и Методий" е строена през 1908 г. След превземането на града от гърците е преименувана на "Св. Константин и Елена". Разказите за българската й история смущават свещеника и на третата минута той пита: "Що искате?" През 1862 г. пък е построена католическата униатска църква, в която литургиите били на български. Стигаме до с. Корнишор (Кромни), в което живеят трима души, защото след Втората световна война цялото е изселено. То е на 13 км от Енидже Вардар. Някога в него живеели 800 души. Сега мястото е призрачно. Сякаш хората не са имали много време или пък са смятали, че ще се върнат, защото не всички домове са залостени. Било е известно като Малката България. В икона в черквата "Свети Николай" личи надпис на кирилица. Не е ясно как е останал. Някъде отзад е погребан племенникът на Хаджи Димитър - войводата Кръстьо Асенов. Обрасли в бурени и дървета са останките от църквата в с. Баница. Заградени са с телена ограда и нищо не напомня, че там за кратко е погребан Гоце Делчев. Единственият спомен за българския революционер е анонимна изложба в старата кула.

Божидар Чеков -По пътя за България

В колата бяхме трима. Яна, единствената българка - главен редактор на френски месечник. Стоян - студент в Брюксел и моя милост, в случая шофьор на старото "Пежо". Напуснали бяхме Солун преди повече от два часа. Настроението беше тягосно, първо защото температурата гъделичкаше 45 градуса и старата кола не разполагаше с никаква охладителна уредба и второ, на мен и на Стоян ни беше писнало от инструкциите на Яна. Тя седеше до мен с нос залепен в картата на Гърция и сечеше пискливо резмахвайки пръст : "направо, надясно, наляво..." От време на време, ние със Стоян се споглеждахме съзаклятнически. Той си беше опънал пишкира и банските гащи на задната седалка. По край нас се простираха пясъчните плажовете на Кавала. Общоприето е че трикраките столове са най-сигурното седалище, най-стабилното равновесие, което човек е измислил. В замяна на това, тричленното пътешествие е пълно с рискове. В един момент всеки дърпа чергата към себе си. На един му се спи, на другите - не. Същото е и с храната, с музиката, с общуването, с плажа. Когато се касае до групов туризъм например, автобусът идва, хората се качват. Атобусът спира и хората слизат. Екскурзоводът казва: "Стената пред вас е от 2-ри век преди новата ера, имате 20 минути за снимки, след това заминаваме за Каменната гробница" и точка. Тоалетната е в ресторанта, а пощенските картички в бутката. Всички се подчиняват и изпълняват. Съжителството на трима души в продължение на три седмици е несравнимо по-трудно. В случай на проклет индивидуализъм, пътуването може да се превърне на стълкновение мужду "орел, рак и щука". Моята главна роля, освен карането на колата, беше именно тази, да не позволявам сблъсъка на вкусовете, на мненията и на характерите. Откровенно казано, ние тримата пътувахме из Гърция със кръстосани интереси и всеки един от нас зависеше от дугите двама.

Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно "Пежо" на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше мойта от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи "Пежото" само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:

- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!

Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника "Воден-Лерин-Кукуш", петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно "вулгарос". Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:

- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?

Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха "нашиьот". Различията между нас - гостите и тях - домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато "нашите" гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от "кирилицата". При всяка "разгорещена" среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.

- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. - каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.

В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. "Само това ни трябва - мислех си с неухота аз - ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската". Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото - за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели - сама. Така както е сам мъжът - глава на семейство, поставен пред драматичен избор.

- Не ми се мръщете такива! - отгатна мислите ми Яна - Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!

До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.

Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си - Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.

- Найс ту мит ю - каза тя и ни представи баща си.

Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:

- Какво ще искат гостите?

- Две бири - отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.

- А ма, ти думаш по...- опули се с възторжено Исмаил.

- Бъл-гар-ски...

Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.

- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте - със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора - дай тука 4-5 бири!

Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота си, хванал пъня за обратно.

- Накрая бях принуден да скачам в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. - със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.

По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.

- Вярваш ли ми сега ?

- Вярвам, вярвам! - заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.

- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване - "пасаван", изгубиш ли го - повече не съществуваш! Освен това "не-гърците" нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.

Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците - малцинства, разчитаха само на Турция!

Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.

- Вие ли сте помаците от Франция?! - попита един от тях.

Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох "иди се оправяй сега".

- Вижте какво - започнах бавно аз, - ние сме родени в България, но живеем във Франция.

- Къде се научихте да думате по помашки? - прекъсна ме нетърпелив един от тях.

- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.

- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи - помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.

Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.