Опасните славянски езици в Гърция

Допустимо ли е в Гърция да се твърди, че има малцинства? А говорят ли се там Български диалекти в Егейска Македония и Западна Тракия ? Не, ако съдим по уволнението на една професорка по славистика. Действителността обаче изглежда другояче. Преди няколко месеца ректорът на Атинския университет Теодосис Пелегринис получава изненадващо писмо. В него той е помолен да "стори всичко, което е в неговите правомощия", за да помогне на "висококвалифицираната колежка проф. Александра Йоаниду в обжалването на уволнението й от министерството на образованието". Подател на писмото е Дружеството за Югоизточна Европа. Със своите 800 членове от научните среди, политиката и икономиката Дружеството за Югоизточна Европа е най-важната неправителствена организация за поддържане и развитие на отношенията между Германия и Балканите. Защо обаче дружеството трябва да се занимава с 45-годишна гръцка професорка, уволнена от министерството на образованието? Славистиката - строго забранена наука в Гърция? Мними обосновки Основната причина се крие във факта, че Александра Йоаниду е следвала славистика в Хайделберг и е позната в научните среди на Германия. Неин преподавател в Хайделберг е бил проф. Клаус Щайнке. "Тя изучаваше при мен български. Освен това учеше и руски. Дипломната й работа беше върху руската литература. Тоест тя е завършена славистка, както по отношение на езиците, така и на литературознанието", казва проф. Щайнке. Явно на същото мнение е била и комисията в Атинския университет, която през юли 2009 година назначава Александра Йоаниду за асистент в новооснованата катедра по славистика и старославянски езици. Две години по-късно, на 15 март 2011 година тя е уволнена без предупреждение. Заместник-министърът на образованието Янис Панаретос обосновава заповедта за уволнение с "формални несъответствия". "Научен" грях Проф. Волфганг Дамен, преподавател по румънска филология в университета в Йена, също се ангажира със случая "Йоаниду". Проф. Дамен е председател на научната колегия в Дружеството за Югоизточна Европа, от чието име е изпратено въпросното писмо. Според него обосновките за уволнението на проф. Йоаниду са привидни. "Тя се е доказала научно и това не е причината. Предполагам, че причините за нейното уволнение са извън науката. Тя се ангажира с теми, които не се възприемат от някои среди в Гърция. По-точно тя се занимава с малцинствата в Гърция, със Българските малцинства в Егейска Македония и Западна Тракия", казва проф. Дамен. Славянски езици в Гърция? Няма такова нещо! Като славистка Александра Йоаниду проучва Българските диалекти в Северна Гърция, в рамките на научна програма на Института за балкански изследвания в Солун. Публикациите й на тази тема не се радват на одобрение навсякъде. Най-острите протести идват от дяснонационалистическата партия ЛАОС. В изслушване в парламента партията набляга не само на научните й публикации, но се позовава и на членството на Александра Йоаниду в "Центъра за изследване на малцинствените групи" в Гърция.

Българите в Северна Гърция още се страхуват от репресии

Въпреки отворените граници опасенията им са, че ако обявят публично българската си принадлежност, ще имат проблеми с властите Санданчани, посетили наскоро едно от близките села в Северна Гърция, разказват вълнуващи подробности за запазения дух, родова и национална памет у наши сънародници и потомците им, останали да живеят преди десетилетия от другата страна на граничната бразда. Най-мрачните им спомени са за жестоката асимилация, на която са били подложени след Балканските войни. Една от историте е за село, в което тогава почти нямало гърци. Когато обаче те нахлули от юг, убили българския свещеник и други хора, облекли ги в гръцки дрехи, снимали зловещата гледка и изпратили снимките на френски и други западни вестници. Вижте, казвали злагавията, какви злодеянията вършат българи над гърци. После изгонили от бащините им къщи умните местни българи, родени в селото. Докаралаи турци, "черни и злобни", с които и до ден днешен не могат да се понасят. Турците пускали доноси срещу българите и гръцките власти привиквали нашите на разпити. Тези турци, както ги наричат там, всъщност са уж гърци от Мала Азия, които са били изселени оттам и по спогодба между Гърция и Турция за размяна на население, са заселени в Егейска Македония в къщите на изгонените и избити българи. От българите останали само онези, които се зарекли, че занапред ще бъдат гърци. Оказало се, че българите-гръкомани са повече от доведените турци... Жител на селото, който е българин, разказал как преди години бил натопен от гърците-пришълци в селото на власттите, че бил българин и комунист. Веднага го привикали, обаче той с думи успял да ги убеди, че не прави нищо лошо. Голяма част от изгонените някога българи и потомците им днес живеят в Сандански - все познати и известни фамилии. След отварянето на границата взаимните гостувания станаха ежедневие. "Като чуха, че сме от България, много се зарадваха. Играхме хоро на наши песни на площада в селото. Хората като говореха и бяха направо със сълзи в очите. Аз умишлено не ги разпитвах, но те самите си търсеха тези теми. Намерих намерих роднина със същото като моето име, но в момента са му сложили гръцко. Говорят на мекия диалект - "рЯка", вместо "река", знаят си местностите наоколо с българските им имена, знаят наши песни. Страх ги е все още, личи им в приказките, но вече се чувстват малко по-свободно...", разказва санданчанин, гостувал неотдавна в родното село на дядо си. На мегдана, и на празнична трапеза, се събрали гости и домакини. Започнала веселба. Песните и хората били български - "Македонско девойче", "Ай да идем, Яно", "Назад, назад, моме Калино". Знаели ги и младите потомци, не само 80-годишни старци. "Както преди години, когато ходих на сватба в селото на предците ми. Играхме хора на тези песни, но оркестърът свиреше само мелодиите, без някой да пее текста. Текстът бе у хората на хорото. За да го правят така, значи ги е страх, това е", споделя санданчанинът. Въпреки отворените граници обаче, опасенията на нашите сънародници в Северна Гърция са че ако обявят българската си принадлежност, ще получат забрана да пътуват в Родината. Например чрез измислен повод и черен печат върху паспорта... "Направих уникални кадри, но се двоумя да ги публикувам, за да не направя нещо лошо на хората там. Имаше злобни погледи на измирски гърци и, разбира се, има шпиони навсякъде, явно е че нищо не е отминало, все едно сме 1914-та година - само няколко години след репресиите", изрази впечатленията си санданчанинът. "Като си тръгвахме от селото, не искаха да ни пуснат, хората, с които разговаряхме, ни подканваха да останем още". Дядо ми беше много щастлив, а той е на 80 години, продължава разказа си нашият съгражданин, че си намери набор там, с когото обсъдиха как, когато са били отворени границите през 40-те години на XX век, от днешните български пригранични села са водели през зимата животните на паша и да зимуват в днешна Гърция. И как са ходели на пазар в Демирхисар, че е по-близо от Сандански. Говореха си на български, те явно искат да говорят на български. И им е приятно, и драго... Б. ред. Неназоваването на имена и населени места е умишлено, за да не навредим на хора.

Песната на дедо ми

Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява. - Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща. Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също - те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото. - Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми. Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и...България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски...”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”...Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та. - Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата. Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия: - Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция! Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки. - Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане. - Сакам – отговорих положително аз. Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше. - Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години. - Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше: - Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! - По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”. Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха. - Браточед ми от Бугария – представи ме той. Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска: - Тука у-зо нé-ма! По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички. Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки: - Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели. Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня. - Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”. - Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо. Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха. - Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука! Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях. - Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми! - Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD - тата потънаха някъде. - Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето. - Пуснете малко „македонска” музика - предложих по едно време аз. - Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста. През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си. - Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат! - Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико. - Нашо дете ... селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо. - Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи. В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето. - Я-сас! – поздравляваха те. - Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо. - У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он. Не знам дали човека с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него. Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие. Списание ТЕМА

Greece bans Bulagrians with foreign Passports

Days ahead of the Hague decision, Macedonia's and Bulgaria's southern neighbor has upped the ante when it comes to Bulgarians with foreign passports whose place of birth is Aegean Macedonia.

Athens has informed the Macedonian and Bulgarian ministry they will no longer allow ethnic Bulgarians with foreign passports to enter Greece. These are usually US, Canadian, Australian and New Zealand passport holders.
Although the explanation from offiicial Athens is they don't like to see the name Aegean Macedonia as the place of birth, many of these Bulgarians hail from the Aegean part hence Athens views them as a 'threat' to their national sovereignty.

Macedonian and Bulgarian passport holders for instance have no trouble entering Greece.

ПЕРВЕРЗНО: Бугарин во грчкиот парламент

Не е случајно тоа што најлутите непријатели на бугарското етничко движење во Грција се Бугари-гркомани.

„Добар ден, момче.“ Гласот на старецот, кој спокојно уживаше во своето кафе во единственото кафуле во селото, ми предизвика насмевка на лицето. Секогаш беше убаво да се чуе бугарскиот во Костурско, Егејска Македонија, откако овој регион претрпе можеби најголем дел од последиците од грчкото етничко чистење по Балканските и Граѓанската војна. Илјадници Бугари беа убиени или протерани, а тие што останаа живееја во теророт создаден од грчките власти, но и од своите сопствени умови.

Тоа беше во Маврово/Маврохори, близу брегот на Костурско Езеро, додека се обидував да го најдам патот до околното село Крпени. Мојата посета беше дел од едно патување по селата во Костурско пред неколку години и јас веќе бев наишол на неколку впечатливи факти при оваа посета. По целиот пат од Преспа до Костур насекаде наидував на притаено бугарско присуство. Во селото Горна Статишта/Ано Мелас две старици прснаа во смеа кога ги прашав за музејот на грчкиот „херој“ Павлос Мелас, кој тука бил убиен од неговите сопствени разбојници, додека во Кономлади/Макрохори веднаш им станав пријател на мажите што седеа на сретсело кога го спомнав напуштеното село Бапчор/Пименико по неговото бугарско име.

Меѓутоа, Маврово беше малку поинакво. Како новинар, јас наидов на информација дека селото е родното место на грчкиот политички ветеран Филипос Пецалникос, кој веќе 30 години работи како пратеник во грчкиот парламент, беше член на неколку влади на ПАСОК и подоцна, во 2009, беше избран за претседател на парламентот. Пецалникос отсекогаш беше силен пропагатор на грчката верзија на историјата во однос на Бугарите во земјата, па пред да пристигнам во неговото родно место, јас претпоставував дека Маврово (како и, на пример, Хрупишта/Аргос Орестико, неколку километри понатаму) ќе биде типичен пример за сменетата демографија карактеристична за селата околу градот Костур.



Но, за мое изненадување, во малото Маврово и во блиското Крепени – кое, за чудо, го има задржано своето бугарско име – речиси сите сѐ уште зборуваа бугарски! Беше потребен само еден освежителен пијалак во кафулето за разговорот да се префрли на најпознатиот син на селото, Пецалникос. Дедо Коле се насмеа: „Тие (Грците) само ја сменија последната буква од неговото презиме (Печалников) и го претворија во грчко. Тука кај нас нештата се крајно едноставни.”

„Значи, тој има бугарско потекло…“, изненадено промрморев јас. „Се разбира дека има. Сите ние имаме бугарско потекло. Единствената разлика е која страна си ја одбрал“, додаде тој. Печалникови главно беа трговци со земјоделски производи, едни од најбогатите семејства во Маврово, село со историја загубена некаде во средниот век. Тодор Симовски, според мене најголемиот син на Егејска Македонија по Мисирков, ги опишува селата Маврово и Крепени во својата легендарна книга „Населените места во Егејска Македонија“ како здружена земјоделска населба со приближно 70 бугарски семејства. Повеќето од овие семејства го напуштиле Крепени во 18 век поради епидемија на чума и се преселиле во Маврово, кое е поблиску до езерото.

Овие демографски факти не се промениле многу по Балканските војни, зашто Маврово никогаш не било некоја важна или многу привлечна локација. По Граѓанската војна таму решиле да живеат само неколку семејства, а бројот на доселениците-Грци дури бил уште помал. Резултат на тоа било село населено главно од Бугари. А Печалникови? „Е па тие ја одбраа грчката страна и не беа единствените. Ним им требаше да можат без проблеми да си ја продолжат трговијата“, продолжи мојот информатор. „Тие имаа доволно пари за да го испратат Филипос во Германија на студии. Кога тој се врати, му се приклучи на ПАСОК и така почна сѐ.“

А што со неговиот мајчин јазик? Повторно бев соочен со горчлива насмевка: „Што мислиш ти? Обата негови родители се родени зборувачи на бугарскиот јазик, тоа е јазикот што тој го слушнал прв и на кој зборувал како дете. Но погледни го сега. Го негира и самото негово постоење.“

Се разбира, Печалников (Пецалникос) не е првиот таков случај. Не е случајно тоа што најлутите непријатели на бугарското етничко движење во Грција се Бугари-гркомани. Поранешниот партиски другар на Пецалникос и министер за надворешни работи Папатемелис од селото Висока/Оса, Солунско, е можеби најистакнатиот пример, но има многу повеќе помали политички личности во Леринско, Воденско и во другите области каде што живеат Бугари. Каква иронија… уште од раниот 20 век Грците ги користеле овие луѓе за да докажат дека луѓето во Егејска Македонија едноставно се Грци со поинаков мајчин јазик. Во пантеонот на грчките национални херои своето место го нашле платените убијци како Вангел од Сребрено, контрадикторните фигури како Коте Христов од Рулја. Исто како што таму си најдоа место Папатемелис, како долгогодишен министер на ПАСОК, кој сега има своја сопствена мала патетична ултранационалистичка партија, и Пецалникос, кој стигна до врвот на грчката политика. Иронијата продолжува, бидејќи пред два месеци тој беше еден од главните кандидати за водач на големата коалициска влада што Грција ја има денес. Замислете Бугарин – па дури и гркоман – како грчки премиер. Е тоа би било нешто…

Но Пецалникос сѐ уште е претседател на грчкиот парламент, ја држи третата најпрестижна политичка позиција во Грција денес. Ова само по себе е интригантна тема за македонските и бугарските медиуми. И само едно едноставно пребарување на Гугл би ја дало основата за една мошне добра приказна. Сепак, јас таква приказна никогаш никаде немам видено. Можеби јас имав преголема среќа што налетав на дедо Коле во Маврово. Но предизвикувањето на среќата е суштински елемент на успешното новинарство. И ова е тоа што му го посакувам на МКД.МК, кој сака да внесе нешто ново и свежо во македонските и бугарските медиуми. Нешто малку среќа и многу новинарство.