Песната на дедо ми

Това лято беше безкрайно. Аз изчаках до средата на октомври да отминат жегите и тогава поех към Гърция. По право към Егейска Македония. Както винаги, братовчед ми Нико не се изненада от моята поява. - Вече петнайсе години идваш при наска – каза той с въздишка – Константина беше толко манечка – протегна ръка над земята Нико за да покаже ръста на дъщеря си при нашта първа среща. Аз лично не си давах сметка за времето. С години бях търсил селото на дядо ми в Егейска Македония и когато го открих, изпитах чувство което може би хаджиите стигнали до Божи гроб изпитват. Не толкова заради природата, а заради хората. В моите срещи с тях нямаше формалности или семейни задължения. Аз дори идвах без да ги предупреждавам. От техна страна също - те ме посрещаха непринудено, все едно съм роден там. Още първия път се случи нещо, което ме дърпа към това село, сгушено между равнината и планината на северна Гърция. На тръгване, стигнал до края на улицата, видях в огледалцето над мен, че Нико тича след колата. Спрях и свалих стъклото. - Тия от Канада пратия по педесе долара, ама ти дойде! – каза задъхан той. Тези думи останаха запечатани като с червен восък в съзнанието ми. Селото се намира в триъгълника Флорина – Едеса – Козани. В зависимост от сезона то наброява 3 или 4 хиляди души. Лятото идват братовчеди от Германия, Македония и...България. Когато е било българско се е казвало Суровичево. Това име го няма по пътните карти. Гърците са го прекръстили заедно с имената на реките и на останалите там „славофони”. Днес името му е Аминтео, но местните хора не го ползват. Основното препитание е земеделието. Във всеки втори двор има трактор. Всички селяни разбират български. Старите го говорят, младите – не. При второто ми посещение, аз донесах касети с македонски песни. После им подарих касетефон. „Тия се наши песни,” каза бащата на Нико, но отказа да ги пуска повторно. „Ние гръцки не знаеме, та бугарски...”- изпусна се веднъж той и на мен ми стана ясно, че изучаването на гръцкия език не е лесно. Въпреки това продължих с песните, защото разбрах, че те са единствената връзка с България. „У автокиното (касетофона в колата) ке ги слушаме”- намигна ми Нико и всеки път когато ме развеждаше някъде, той пускаше „песните на дедо ми”...Този път му донесах партида от CD-та, но и няколко DVD-та. - Айде со мене на пàзар – дръпна ме братовчеда към колата. Във Флорина, град на границата с Република Македония, имаше доста магазини и избора на стоки беше голям. Докато Нико влезе в един „дукян”, аз останах в колата да слушам „нашите песни”. Бровчед ми се върна с една голяма кутия: - Бугарска помпа – заяви гордо той – по-арни нема у цела Гърция! Аз от помпи нищо не разбирах, но Нико, който беше техник, със сигурност не говореше празни приказки. Според мен, нашата среща в Банско преди 5 години, едва ли беше без значение относно погледа му върху качеството на българските стоки. - Сакаш да се напиемé кàфe? – попита той на връщане. - Сакам – отговорих положително аз. Ние с Нико бяхме намерили един общ говор, смесица между съвременен български и стар македонски диалект. Нещо като взаимен код. Той не беше предназначен за ушите на професори по книжовен български, но ни позволяваше да общуваме. Аз никога не го поправях, освен когато той ме питаше. - Къв éзик зборваме ние с тебе сéга? – любопитстваше той първите години. - Български – отговарях аз – стар български диалект. Всеки път, когато констатираше, че думите са „исти”, но ударенито само е различно, той пляскаше с ръце и се смееше: - Ние му велиме тàка, а вие такà! Не тàка, па такà! - По свой начин братовчед ми се подиграваше на защитниците на „македонскиот език”. Спряхме пред кафенето на Коста в центъра на селото. На терасата нямаше много хора. Само една маса беше заета. На нея седеше млад брадясал мъж с високи обувки на тракторист. Нико се настани до него без да го пита. Явно се познаваха. - Браточед ми от Бугария – представи ме той. Младият мъж протегна ръка – Пандо – се казвам. Малко след това седна до нас и собственика Коста. Преди години, когато за първи път влязох в кафенето и поръчах узо, Коста се надвеси над мен и даста грубо изсъска: - Тука у-зо нé-ма! По този начин той ми даде да разбера, че в това село не съм в Гърция от пощенските картички. Жена му, която помагаше като сервитьорка, донесе кафета и сладки: - Вие сте сой – посочи ме тя на Пандо. След това започна да обяснява родовата връзка между нас. Изключително предпазливи към всички непознати, тези хора ме бяха проучили и приели. Още от първите посещенията в селото, аз бях впечатлен от невидимото присъствие на дедите ни. Въпреки че нищо веществено не бяха оставили, техните български имена се предаваха от поколение на поколение с уважение и трепет. Много мислих по този въпрос и стигнах до едно лично заключение. По техно време, някъде около 1900-та година, голяма част от българският елит е завършил Солунската гимназия. Друга част е издавала вестници в Охрид, а немалко „македонци” е имало и в министерските кабинети в София. Връзката между трите града Солун, Охрид и София е била здрава и плодородна. Делене на българи и македонци, като днешното, не е имало. По времето на нашите бащи обаче, около 1940- 1950 година например, са ставали събития, за които явно никой не искаше да си спомня. - Ние со бугарите се разберваме, со скопяните – не се разберваме! – прекъсна мислите ми Нико. Направи ми впечатление, че той избягва да нарича „македонци” гражданите на „Републиката”. - Не са сите таквия, има и арни люде там! – опита се да му противоречи Пандо. Истината беше, че на „братовчедите” от северна Гърция им беше втръснало да слушат за Александър Велики. Когато от другата страна на границата ги посрещаха със същата пропаганда за Императора, с който нямаха нищо общо, погледите им се помрачаваха. - Имаш ли още песни? – попита ме Нико – Ако имаш, дай ги тука! Аз извадих от колата последните CD-та и ги сложих пред тях. - Тия песни не са на Александър Македонски – посочи масата той – тия песни са на дедо ми! - Ако сакате вземете ги – преложих аз на нашите събеседници. Коста и Пандо като, че ли само това чакаха. За секунди CD - тата потънаха някъде. - Сполай много – казаха двамата и не ме оставиха да плащам кафето. - Пуснете малко „македонска” музика - предложих по едно време аз. - Заптиета ли сакаш да дойдат, полицайте де, как му велите вие? – притеснен попита Коста. През 2012 година гръцките власти продължаваха да преследват българския език в „славофонските” села на северна Гърция! Вече сто години, нищо не се беше променило на юг от Петрич. Къде бяха евродепутатите, еврокомисарите, всички видове защитници на човешки права, на майчини езици и фолклор? Аз гледах изумен моите „братовчеди” и не вярвах на ушите си. - Они нема да кажат нищо за песните – продължи той – но ке найдот нещо друго, за нивата, за куйката, за виделото. Друго не знаят, ама гайле знаят да сторат! - Никола Груевски е виновен, само мъти водата! Люти се со гърците, люти се со бугарите, улав човек! Кой ке платва по-сетне– ние ке платваме! – въздъхна Нико. - Нашо дете ... селото му тука é! – посочи с ръка към порозореца Пандо. - Дедо му е грък! – отряза Нико – и темата за Греувски приключи. В кафенето нахлуха други селяни. По обувките се виждаше, че идват от полето. - Я-сас! – поздравляваха те. - Добър ден – отговарях аз нарочно. Нико, Коста и Пандо отговориха на гръцки и заговориха по-тихо. - У Бугария зборват като наска! – продължи братовчед ми – Яз го имам одено у Благоевград. Там на чаршията питамé един стар човек, дека можаме да купваме кашкавал. Старйот човек стана и со бастуна ни занесе до завитйот пàзар. Защо тàка правиш, ти си стар! – му велим язка, – ОТИ ВИЕ СТЕ НАШИ! – ми рече он. Не знам дали човека с бастуна от Благоевград си е дал сметка за ползата от неговия жест. Но в селото на дедо ми още дълго ще се говори за него. Забележка: Дядото на Николай Груевски – Никос Груйос от село Крушоради, днес Ахлада, се счита от „нашите македонци” за гръкоман. Той пада убит като гръцки войник от италиански куршум през 1940-та година. В последствие семейството му бяга от Егейска Македония в Скопие. Списание ТЕМА

Българите мюсюлмани в Гърция отчаяно се съпротивляват на турцизацията

Те са около 40 000 души, говорят на рупски диалект от Родопите и искат да запазят майчиния си език.

Кана ищиш, бе?" (Какво търсиш? - родопски говор, бел. авт.), питат ме развеселени от вино мъже, седнали в кафенето на гръцкото село Гонико (Бабалар). Поръчвам си кафе и ми сервират ароматна напитка, която в България се нарича турско кафе, в Гърция - гръцко кафе, а в помашкото село Гонико в Гърция - "урумско кафе" (урумско, гръцко - бел.авт.).



"Викаме се наши. Голчим нашенски", обясняват на български диалект мъжете от Гонико. Към тях се присъединява Мехмет Варган, около 40- 45-годишен зурнаджия от махала до малкото помашко село Месемлер. От красива кутийка с малки мундщуци той изважда един "камуш", слага го на зурната и започва да свири сватбарска песен. В ритмите й разпознавам българската родопска песен "Крифконо фесче", в която се пее: "Крифконо фесче видиш ли, ага го носям галиш ли? Галям, галям, как да не галям, колконо можеш носи го."



Мехмет Варган е помак от Гърция и с него, както и с всички тукашни жители на село Гонико спокойно може да се общува на български език, който е майчин. Днес географията на българския говор на помаците в Гърция обхваща десетки селища в административната област Източна Македония и Тракия и следва контурите на южната част на планината Родопи, като се започне от българската граница в Родопите, района на Ксанти (Скеча) и Комотини (Гюмюрджина), и се стигне до селата Руса и Гонико, които са в областта Еврос, към Димотика и турската граница.



В областта Еврос, където се намира село Гонико, българоезичните мюсюлмани, помаците, са предимно къзълбаши, изповядват народен ислям, примесен с елементи от християнство и езичество.



Помаците наричат селищата си с имена, които липсват на табелите и географските карти на съвременна Гърция, помежду си говорят на родопски диалект, който определят като "помацки" и наричат "наш". Още патриарх Кирил пише, че това население говори "помацки" (Кирил Патриарх български, "Българомохамедански селища в Южни Родопи Ксантийско и Гюмюрджинско", С., Синодателно издателство, 1960).



На практика това е рупски диалект от Родопите и Беломорска Македония. В днешна Гърция този говор се нарича помашки. Помаците в Гръцка Тракия помежду си се наричат "наши". С това название ги определят и българомохамеданите от Родопите.



В Гърция живеят около 35 000-40 000 помаци. Ако към тях прибавим гурбетчиите, работещи в Германия, Турция, Атина, цифрата ще стане 80 хил. души по данни на Ахмет Имам, лидер на Пангръцкия помашки съюз - неправителствена организация за запазване на културата на помаците в Гърция. Той е главен редактор на "Загалиса" (дума в родопските диалекти за любов, обич), вестник, писан на помашки диалект с гръцки букви.



В гръцката икономика помаците са заели важна ниша от селското стопанство - производство на мляко и сирене, месо, животновъдство, добив на тютюн. Мъжете се препитават като гурбетчии строители в големите градове на Гърция и Западна Европа.



"В Атина, като ме питат "Как те викат?" и разберат, че съм Ахмет, казват: "Ти си турчин." Не съм турчин, помак съм!", обяснява Ахмет Имам, който е роден в село Термес (Лъджата), на няколко километра от границата с България, до Златоград. Ахмет има братовчеди в Мадан и Смилян, баща му е роден в Чепинци. Пътувайки от Ксанти към българската граница, той сочи старите табели край пътя, на които пише, че е забранено да се снима и че зоната е контролирана. Има и бункери. "Гърците не ги махат, за кана го има?", пита Ахмет (кана, дума в родопските диалекти за какво - бел. авт.).



По време на Студената война помашките села край град Ксанти, наричан от местното население Скеча, са били с ограничен достъп. "Днес с България сме в Европейския съюз, защо не ги махат?", пита Ахмет.



"Ние искаме да запазим нашия майчин език - славянския, българския. Ние сме по-близо до България и искаме България да ни помогне, да даде стипендии нашите деца да учат в български университети... Искаме десет наши деца да учат български в България, да има курс по български език за наши хора. За 2-3 месеца ще се научим да четем на кирилица, иначе езика го думаме, знаем граматиката. Нямаме нищо общо с турския език, но ще ни го направят майчин. България може да ни помогне. Гърците за 50 години ни направиха турци, а турците за 5 века не успяха да ни направят турци."



Когато Ахмет станал учител в родното си село Термес, там никой не знаел "нито една турска речка". След 1975 година започнала турцизацията на гръцките помаци чрез обучение на турски език. Помаците започнали не само да говорят на турски, но и забравили своите песни на майчин език. Ахмет Имам се опасява, че с изчезването на песните и език помаците в Гърция ще бъдат асимилирани културно и търси помощ от България:



"Допреди 25 години песните се пееха в селата. Когато имаше раждане, при сенокос, жените пееха на сватбите, на Байрям, момите пееха врит (всички - родопски говор - бел. ав.) помашки песни, пееха и български песни: "Йорданка се е люляла, коса се е ветрела", "Вчера съм минал, мале, през долно село Райково", "Майка е дъщеря накарала оти е седела на малкореченски юнаци на скутене". Моя майка ги знае "врит". Всичко това умря. Трябва ни наш човек, който да запише нашите песни...



Ние нямаме нито един музикант, който пее нашите песни на помашки. Искаме България, ако ни драгова, да помогне нашите певци да научат песните на Родопите, защото вие ги пазите, а ние ги забравяме. Нямаме и музиканти, нямаме фолклор, а каква култура имаме, щом нямаме песни?"



След 1989 г. и особено след падането на визовия режим за България през 2001 г. българите мюсюлмани от Родопите се срещнаха с българоезичните мюсюлмани от другата страна на планината, в Гърция. Общувайки на своя родопски говор, те се припознават и се наричат едни други "наши". Връзките им се засилиха с влизането на България в ЕС на 1 януари 2007 г. След отварянето на граничния пункт Златоград - Термес на 15 януари 2010 г. контактите са ежедневни.



Не само златоградчани имат роднини при гръцките помаци. Съби Атанасов, който е от българското гранично село Горно Юруци, се запознава преди 9 години със своите роднини в помашкото село Хлои (Хибильово), Гърция. Съби говори на български с роднините си в Хлои. Той е доволен, че на 9 септември бе открит новият граничен пункт Ивайловград - Кипринос. Баба му и дядо му останали в Гърция, когато сложили границите след войните. Съби и неговите роднини в Гърция са чакали толкова години, за да се срещат нормално.



Това ще стане факт през 2011 г., когато България влиза в Шенген, и на следващата година границите ще паднат.



Бел. ред. - Текстът е от в. "Сега", където се уточнява, че пътуването на авторката е в рамките на изследователския проект "Съседна България". Таня Мангалакова е проучвала и българите в Косово и Албания, има и книги по темата. Публикувала е в сп. "Българи" - Р. С.

82-годишният дядо Орхан, участник в Балванската битка: И ние, и войската стреляхме във въздуха

03 октомври 2010 | 17:21 | Агенция „Фокус”


Участник в Габровско-Севлиевския партизански отряд, известен с Митко Палаузов и Балванската епопея, живее в град Енез (Енос), на гръцко-турската граница при вливането на река Марица в Бяло море. 82-годишният дядо, емигрирал от България през 1951 година, се представя пред българската група студенти – участници в Летния университет „Странджа планина и нейната роля в преноса на цивилизации Изток – Запад” като „Орхан, с партизанско име Иванчо”. След като напуска България в 1951 година, дядо Орхан, родом от Горско Сливово, не се е връщал никога повече.
„Тръгнахме си, защото не се разбрахме с Тодор Живков”, обобщава той. Докато студенти и преподаватели разглеждат мащабните археологически разкопки и реставрацията и консервацията на византийската базилика в Енез, дядо Орхан непрекъснато разказва на чист български език за живота си. Най-много се вълнува, когато запее българските песни. „Нашият марш беше „Земята на Ботев и Левски” – знаете ли я?”, пита дядото, докато отговаря на въпроси един през друг и разказва събития отпреди 66 години.
„Германците не обичаха турците, пред мен убиха 23-ма турци. Германците ги разстрелваха. На 1 януари избягах в гората. До 9 септември девет месеца бях в гората, после ходих в Скопие на война. Там пеехме: „Край Битоля, в окопа млад войник лежи/ а до него мила сестро, кървав бинт държи/ ой войниче, мило сестро, няма да умра/ в Прилеп града, ще се отърва...”. В Скопие трудова повинност бяхме. Там сееха ориз, жито, всичко сееха”, разказва той.
Дядо Орхан казва, че е родом от село Горско Сливово, тогава Плевенска околия: „Плевен беше наша област, но Ловеч беше най-близо до нас”. Роден е 1928 година. Дошъл е в Турция 1951 година. „Не съм ходил в България оттогава”, казва той. Запазил е чист български език, с който смая студенти и преподаватели. Запазил е и много добро отношение към България. „С българите си живеехме като братя в Горско Сливово. Гърците ни мразеха и ние ги мразехме”, обобщава той.
След завръщането от Скопие е бил бригадир в Перник – Волуяк. „А в Орешец, Свищовско, бях политически командир. В София завърших военно-политическа школа, като бях войник, на 411 поделение бях политически командир. Музеят на Георги Димитров ние го строихме”, казва дядо Орхан. Питаме го дали знае, че вече е съборен. Отговаря само „Чух”. После пак запява: „Партизан за бой се стяга/мята пушка на рамо/сбогом, майко, сбогом татко, сбогом мила сестрице/ аз отивам в боя люта, де се гине, де се мре...”. Пита – има ли в България Работническа партия. Отговаряме му – не. „Как живеете тогава без Работническа партия?” – чуди се той.
Когато емигрира в Турция през 1951 година, около 80 семейства са дошли едновременно от неговото село в Енез. „Които идват тук, на морето от България, винаги се виждаме, и много пъти. Идват от Пловдив много, от Стара Загора, от Варна”, казва дядо Орхан. После запява - „Тих бял Дунав, весело шуми/ и Радецки гордо плува по златни вълни, но кога се там съзира, козлодуйски брях...”. „По наше време беше „Шуми Марица”, химнът, маршът, казва той и запява: „Шуми Марица, окървавена, плаче вдовица, люто ранена, марш, марш, с генерала наш, в бой да летим, враг да победим/балкански чеда, цял свят ви гледа/към победа славно да вървим”, така пеехме”, казва той. И продължава: „Тази знаете ли я: „...Хайдутин майка, бунтовник, та тебе клета остави/ проклинай майка, проклинай, таз черна турска прокуда, та тебе клета остави...” Казва, че всички песни ги е научил в училището, в отряда, в трудовата повинност и като бригадир.

За Балванската епопея – 66 години по-късно
Спомените му за Балванската битка (28 – 29 март 1944 г.) или както я нарича с партизанското й име - „Балванската епопя”, звучат така: „В Балван нашият отряд беше около 180 души, а нас ни заградиха около 6000 войници. Ама те, войниците, гърмяха нагоре, на нас не стреляха. Заградени бяхме, ама, войниците, на нас не стреляха. В Балванската епопея нито един войник не разстреля партизаните, и ние не разстрелвахме, три дни и три нощи бяхме там, сетне дойдоха американците със самолети. Най-напред бомбардираха София. След това линията от София за Варна. Войниците избягаха. А ние от Стара планина отидохме в Странджа и от Странджа – в турска територия. 15 дни бяхме на турска територия, сетне се върнахме пак на нашия край”.
Спомените си ги разказва един през друг: „Като бяхме в България, не обичахме гърците. Мразехме гърците. Като ученик във втори клас, тогава избягах в гората. 15-годишен бях. С Митко Палаузов бяхме в един отряд”. За настроенията в село Горско Сливово казва така: „Хората на 180 държаха страната на Съветския съюз, на 120 – на германците. Едните, които държаха страната на Германия, им викаха бранници, имаше момичета и момчета. Ние ги мразихме тях. Нашето село имаше много турци, около 600 жители имаше турци, около 1500 жители българи. Много добре си живеехме с тях. В наше село около 10 – 20 души държаха страната на Германия, останалите – на Съветския съюз. 1944 година фашистите убиха трима души на площада в селото, турци, сетне другите ги убиха в Сенокос, на реката. Един турчин, те му викаха: „Обърни се назад”, той така рече: „Да живее Съветският съюз”. Аз там бях, мен не ме убиха, на втория ден избягах в гората. Много лошо време преживяхме. Щом мръкне слънцето, камбаната бие, никой не може да излезе. Има полицейски час. Като отиваме на къра, на магарето слагаме самар, под самара слагаме хляб, минаваме патрула и на партизаните давахме хляб”.

„ Това се гътна `65-а година...”
В Енез дядо Орхан е бил пъдар 21 години на разкопките на византийската базилика. Намираме го точно до входа на разкопките – автобусът със студентите спря на големия паркинг пред руините, младежите слязоха и дядо Орхан се озова в средата на групата, която веднага започна да разпитва на български език откъде идва. После става своеобразен водач на разкопките, докато изпратената девойка от общината в Енез любезно изчаква встрани.
„Това се гътна `65 година. Гътна се 1965 година, когато имаше земетресение. Укрепиха го да не пада отгоре. Преди десет години дойдоха едни и казаха, че ще ги направят на черква (бел.ред. ще реставрират базиликата). И предупреждава: „Братко, не наближавай, че е опасно, може да падне нещо. Напукано е. Преди 20 дни на един човек викам, не наближавай, той вика няма да ми стане нищо. Падна мазилка отгоре до него”.
Изгледът от останките от базиликата в Енез показва делтата на река Марица при вливането в Бяло море. Дядо Орхан казва, че е бил свидетел и на маркирането на гръцко-турската граница по делтата на реката преди десетилетия. От разкопките показва без грешка природните обекти от другата страна на реката в гръцка територия. В морето показва и остров Самотраки. „Реката минаваше тука, цялата делта сега е гръцка. Тук долу е граничният пункт. Марица е разделителната линия между Гърция и Турция. Онова е град Фере, гръцки. Зад него е тракийската крепост Дорискос, помага му проф. Калин Порожанов. Дядото без грешка посочва тумбата или могилата, зад която е Дорискос. „Това място е било византийската къща”, обяснява за останките на една от сградите край базиликата в Енез.
Студентите му подаряват шапка с надпис на ВМРО и българското знаме на нея. Позира с шапката, снима се с всички, които пожелаят. Казваме му да я смени, преди да си тръгне в Енез, да не му се разсърдят. „Нищо не могат да ми кажат, на 82 години съм”, заключава той.

Много здраве на наше село, от нас...
Случайните срещи с преселници в турските градове и села обикновено преминават много топло. Възрастните са любопитни, преговарят си населени места, задължително питат откъде си и ако случайно си от същия район, започват да разпитват за това, което си спомнят. Ако си от друг, започват да разказват за техния. Много от тях са от Северна България. Срещаме ги по площадите, по кафенетата, в центъра на селата, около археологическите обекти, които са запазени в Турция и в последните години много тях се реставрират с бързи темпове. Разбират ни, а младите, които са родени след преселването на родителите, също искат да им се разказва за България. Срещаме преселници от Делиормана, както наричат Лудогорието, Плевенско, Силистренско и други населени места. В едно от кафенетата на центъра оправна баба, дошла от старозагорското село Ягода, седи заедно с мъжа си и на български език няколко пъти ни поръчва:
- Като идете в Ягода, носете много здраве!
- На кого?
- На Ягода, до Стара Загора!
- Ама на кого в Ягода?
- На цялата Ягода...
- От кого?
- От нас, от нас...
- Кои сте, как ви викат, за кой да кажем?
- За мен и мъжа ми, дето сме дошли от Ягода...
Денка КАЦАРСКА
© 2010 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Българите мохамедани извън България

През 1978 г. на една неграмотна туркиня са се падали средно по 6,56 деца, на туркиня с начално образование - 3,88, и на висшистка - 2,71. И все пак турското правителство е обезпокоено, че докато туркините имат средно по 5,5 деца, то кюрдите са с по 6,5 деца, а това води до по-бързо увеличаване на дела им в населението на страната.


Официалната турска статистика игнорира въпроса за етническия състав на населението, като го замени с данни за разпределението му по езикова принадлежност. В условията на национално неравноправие много представители на малцинствата предпочитат да скрият своята истинска народност и език. За последно резултатите дори и от толкова странен начин за преброяване на населението на Турция бяха публикувани за 1965 г. Броят на жителите на страната с майчин език „помашки” според това „преброяване” на населението за отделни градове, е следният: Одрин - 10 324 души; Лозенград - 3375 души; Текирдаг - 1632 души; Измир - 1289 души (плюс 560 с майчин език български), или общо 17 180 души. Други 20 хил. души с майчин език „помашки” са регистрирани в околностите на Истанбул, и 40 хил. души - до Анкара.

Всъщност горните цифри са далеч по-ниски от истинските. Така Лозенград (с турското име Къркклисе - Къркларели, т.е. 40 църкви) през 1935 г. е имал 20 891 жители, повече от половината от тях са били помаци, те играели хора и пеели български песни. 4

Съгласно същото преброяване само 3.1 % от българите мохамедани в Турция по това време са живеели в градовете. В селата, където съществува изолация между различните групи с мохамеданска религия, етническата идентичност е по-запазена за разлика от градовете, в които асимилацията протича по-бързо. Това се потвърждава и от разговора ми с двама жители на с. Драгиново, Пазарджишко, през февруари 1984 г., които се бяха завърнали скоро от Турция. Там посетили свои сродници, потомци на преселени през 1913 г. драгиновчани в с. Акьорен (между Чаталджа и Силиврия). Българомохамеданите и турците в това село живеели в различни махали. Сънародниците ни там, включително и най-младите, продължавали да говорят помежду си на български (на своя коровски, т.е. драгиновски диалект).

В лицето на българомохамеданите Турция получава човешки материал, който е лоялен към нея и същевременно лесно податлив към нововъведенията и прогреса. Това не ни дава основание да забравим тези наши сънародници. В Истанбул например се издават вестници на гръцки, арменски, еврейски и албански език, въпреки че всички тези малцинствени групи, с изключение на албанците, са далеч по-малобройни от българите (гърците в Турция сега са 15 хил. души, арменците - 60 хил. души и т.н.). Защо да няма вестник и на български език? Вестници на български език като първа стъпка трябва да излизат също и в Гърция, и в Албания. Европейската харта за закрила на регионалните и малцинствените езици постави като основна цел преподаването на тези езици от детските градини (забавачници) до различните форми на обучение на възрастните. След като всички държави от Балканския полуостров са се устремили към членство в ЕС, а Гърция е отдавна част от него, нека да се спазват и изискванията на този съюз за правата на малцинствата, а българската държава да обръща повече внимание на малцинствата ни и в частност, на българомохамеданите в страната и чужбина.

...И доколкото Договорът от Лозана 5 от 1923 г. гарантира правото на мюсюлманските малцинства в Западна Тракия на обучение на собствения им език, то крайно време е да се открият за българомохамеданите в Гърция български училища, което гръцката държава досега отказва да направи под смехотворния предлог, че така нареченият помашки език нямал своя писмена форма. За да се сложи край на непрекъснатия приток от Турция на неподдаващи се на каквато и да било квалификация фалшификати с пропагандна литература относно историческата съдба на българите мохамедани - от рода на това, че са най-старото „турско” население в Европа и че са може би „най-чистите турци”, то нека академиите на науките на България и на Турция да излязат със съвместно становище по въпроса, което да бъде подкрепено с официални правителствени декларации на двете страни. И тъй като това заключение няма как да не бъде в полза на принадлежността на т. нар. помаци към българския народ, съставлявайки неговата по-малка мюсюлманска половина по силата на историческите обстоятелства, в името на добросъседските ни отношения и европейските ценности, да се прекратят изцяло опитите от страна на Турция за турцизиране на българомохамеданите, където и да се намират те. А на 600 000 „помаци” в Р Турция да се дадат същите права и възможност за обучение на майчиния им език, както това се прави за българските граждани с "турско етническо самосъзнание".

Някои примери за "спазването” на правата на малцинствата в демократична Гърция, членка на ЕС

От 1977 г. всички турски имена на местности в окръг Комотини (Гюмюрджина) бяха заменени с гръцки и оттогава употребата на старите наименования за официални цели е забранена под страх от глоба и затвор. Не се разрешава също споменаването в скоби на старото турско наименование след новото гръцко.

Расте броят на оплакванията на мюсюлмани - турци и помаци, че не им се позволява да строят нови и да поправят старите си джамии; земите на мюсюлманите се експроприират за обществени нужди (одържавяват се) без адекватна компенсация; мюсюлманите практически не могат да стават държавни служители; пречи им се на бизнеса чрез създаване на трудности в издаването на лицензи и дори на шофьорски книжки; на турци, напускащи Гърция, даже за кратко време, не се позволява да се върнат обратно в Гърция (в. „Ризоспастис” в броя си от 19 май 1986 г., съобщава, че на двама гръцки граждани с мюсюлмански произход - майка и баща, от село край Комотини, след като посетили сина си, студент в Истанбул, им е било забранено да се върнат в Гърция на основата на чл. 19 от Гръцката конституция, предвиждащ лишаване от гръцко гражданство на лица с чужд произход, които са напуснали територията на Гърция, без намерение да се завърнат скоро в нея).

Гръцките власти се стремят да разпръснат малцинствата, изпращайки безработните турци и помаци в други части на Гърция, където след като бъдат регистрирани веднъж, не им се позволява повече да се завърнат в Западна Тракия и се подлагат на натиск да сменят имената си с гръцки. (Данните са по публикации в интернет.)

Вместо епилог

Ислямизирането на населението, обитаващо българските земи, е практика на турската администрация в Османската империя, която днес има опасни рецидиви.

Пътепис между Драмската ракия и Одринското вино - ІІ

В Ксанти трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по руски?”. Разбирам, че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка - с тия сини очи и естествено светли коси. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по руски?” И двете жени се оказват рускини. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава - да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисуполис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше работа. Е, тогава как да живее тук? Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?


Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.

И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.


Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.

Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.

Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.

- В името на какво забравяме българомохамеданите в Гърция

Ръкописът на доцент Сашо Станев е сериозно научно изследване за помаците в Гърция. Съжаляваме, че поради малкия обем на вестника не сме в състояние да публикуваме труда изцяло. На читателите си предлагаме публицистично-документалната част, в която срещите на автора с тези наши сънародници в Гърция разкриват истината за тяхната национална принадлежност. Истина, заявена категорично от тях самите и потвърдена от езика, традициите и фолклора им.



--------------------------------------------------------------------------------

Държавата, обществото и историческата ни наука са в непростим дълг към съдбата на ислямизираните българи, значителен дял от които се пада на така наречените помаци, т.е. на помохамеданчените, но все още непотурчени българи. Името "помак" е етническо и се употребява единствено за мохамеданите българи. С него никога не са наричани помохамеданчените представители на други народи, живеещи на Балканския полуостров: сърби, гърци, евреи и власи. И нещо друго, което е много важно във връзка със споровете за "произхода на помаците": това наименование е ново, възникнало е едва преди няколко столетия и то не се среща никъде в по-старата историческа книжнина, каквато е византийската например (Ст. Н. Шишков, Помаците в трите български области: Мизия, Тракия и Македония, 1914 г.). Има голям брой свидетелства и доказателства за това. Ще си позволя да приведа едно от тях: "Помаците са лингвистично най-чистите българи". (Nationalities papers, vol. 25, Nr. 1, 1997 г.) Даже в турски тълковен речник, издаден през 1966 г. от Института по турски език, се казва: "Помак е наименование на член на турска и мохамеданска общност в Румелия, които говори български."

* * *
Когато на 9.4.1941 г. немците завладяват Солун, то голяма част от турците вече са напуснали Гърция: след първата Балканска война около 10 хил. души и през 1914 г. в резултат на агитацията на младотурците - още 115 хил. души.

Изселените от Гърция след 1923 г. мохамедани са настанени в Западен Анадол в напуснати от малоазиатските гърци селища. Разпределението на преселниците нетурци се извършва много внимателно, на малки групи, за да се предотврати възникването на езикови острови. Суровият климат във вътрешността на Анадола, както и честите епидемии (например от малария в равнините) причиняват смъртта на голяма част от новодошлите. Човешката трагедия се подсилва от конфликтите за земя и пасища с местните жители и полудиви племена.

Помаците в Гърция живеят в Родопите
покрай границата с България, но се преселват в градовете и полските села на Западна Тракия, където са подложени на постепенен процес на турцизиране поради присъствието на турска общност, която е много по-добре организирана и три до четири пъти по-многобройна (A Popvic, L'Islam balkanique, Berlin-WIesbaden, 1986 г.)

Важно средство за превръщане на българомохамеданите в турци чрез детрофиране на народностното им съзнание още в крехката детска възраст са училищата. С подписаните през 1951 и 1968 г., вероятно не без външен натиск от Гърция и Турция, протоколи турският език се признава за единствен език на мохамеданските малцинства в Гърция. На него се извършва и преподаването в мохамеданските училища (наричани турски), които са около 300 на брой: 232 елементарни (начални) за деца от 6 до 12 години, известен брой прогимназии (за възраст от 12 до 15 години) и две турски гимназии в Ксанти и Гюмюрджина. В малцинствените училища се допуска след одобрение от Генералния съвет по образованието употребата на издадени в Турция учебници и учебни помагала, както и назначаването за учители на турски граждани. Съгласно споразумение от 1955 г. учителите в турските (мохамеданските) училища преминават безплатна преподготовка в летни школи в Одрин, а в училищните летни лагери мохамеданчетата сформират отделни групи, ръководени от турски учители. Преименуването през 1954 г. на малцинствените училища от "мохамедански" в "турски" е в пълно противоречие с Лозанския договор, в който се говори за мохамедани, а не за турци. През 1988 г. върховният гръцки съд - Аеропагът, възстанови наименованието "мохамедански" и веднага последва вълна от протестни действия, включително добре организиран митинг в Гюмюрджина.

За целите на протурската пропаганда най-пълноценно се изполzват и медиите. В Ксанти и Гюмюрджина излизат 15 издания на турски език - 10 ежеседмични и 5 ежемесечни. Работят две турскоезични радиостанции, а от Гюмюрджина се препредават програмите на турската сателитна телевизия.

Не последно място в цялата тази дейност заема религията. В Западна Тракия функционират 325 мюсюлмански храма, а имами се подготвят в две религиозни училища - в Гюмюрджина и градчето Шахин (Ехинос), разположено в чисто българомохамедански район.

Действат и турски просветни организации. Когато група българомохамедани са направили опит да регистрират в съда своя, отделна от турците културно-просветна организация, било им отказано под претекст, че има турска такава. (Сведението е на Х. Флоракис при неотдавнашното му посещение в България.)

Превръщането на Западна Тракия
постепенно в предимно мохамедански район с доминиращо турско влияние в него принуди гръцкото правителство да предприеме ответни защитни мерки. Напоследък се наблюдава промяна в политиката на гръцката държава, която е решила да започне нов, активен процес на асимилиране на помаците и попречи преди всичко на всяка цена на по-нататъшното им турцизиране, в резултат на което се появи и така нареченият "помашки език". Българомохамеданите в Гърция представляват в основната си част затворено в себе си общество, живеещи в планината, където достъпът е забранен, защото районът попада в 15-километровата военна зона, закрита за чужденци, с вечерен час за местното население и пр. Не може гърците да не си дават сметка и за предстоящото отваряне на този район, включително към България, в резултат на падането на комунистическия режим у нас и като резултат настъпването на края на 80-годишната изолация на местните българомохамедани.

Незаличими са личните ми впечатления
от единственото ми, състояло се преди повече от десет години пътуване в Гърция, една от съкровените цели на което беше евентуална среща с българи мохамедани. Бяха изминали една-две непълни години от началото на "възродителния процес" у нас и приятели ме съветваха да се откажа от пътуването си по места, населени с мохамедани, опасявайки се от враждебно отношение от тяхна страна към нас - българите. Бяхме спрени буквално на пътя от българомохамедани, вероятно като са видели кола с българска регистрация, и задържани от тях на гости в продължение на няколко дни. Приемът, който ни се оказа, не се различаваше по нищо от срещите ни преди това с наши сънародници в Банат и Бесарабия. Почти през цялото време се движехме придружени от няколко души от новите ни познати, а срешнехме ли на улицата нов българомохамеданин, щом разбереше какви сме, обикновено се присъединяваше към нас. И първата им работа беше да изразят всеки по свой начин доброто си отношение към българите и България (единствено изключение, за жалост, бяха по-младите, обикновено завършили турска гимназия и достатъчно отровени от антибългарската пропаганда). Ето думите на един от доброжелателно настроените: "От Мемково съм. От селото ни се вижда Даръдере (Златоград). Песните ни и езикът ни са еднакви. Жалко, че в нито едно от нашите села не може да се лови българска телевизия." Без всякаква намеса от наша страна друг каза: "Карал съм майка си да изпее всички песни, които знае, а тя пее хубаво и знае много песни, само и само да разбера от тях какви сме", на което следващ, обръщайки се към мен и съпругата ми, отговори: "Истината е, че сме един народ, разделен от политика и граница." Може би най-вълнуващо бе изявлението на четвърти (казано, естествено, насаме): "Целия си живот само за България съм мислил и не е имало случай да срещна българин, и поне вода да не му дам." Иска ми се да спомена и още един случай, а подобни случаи имаше много: Някъде, в самото начало на запознанството ни, споменах пред един от тях, че у нас в България има писател (казах и името му), роден в тяхната планина, който е описал рядко хубаво и силно техните землаци от другата страна на границата. Тогава човекът ни се извини, че ще ни напусне за малко, и след десетина минути се върна с "Дивите разкази" в ръка, казвайки: "Бяхме чули за тази книга; търсих я из цяла Бългаиря и едва в Казанлък успях да я открия."

На връщане към България
се отбих от главния път и достатъчно трудно изкачих с колата широк, разлат, обърнат на юг скат, където са разположени българомохамеданските селца Братанково, Широка поляна и Люлка. В едно от тях помолих да ме заведат при най-възрастния човек. Това стана и когато обясних какъв съм, осемдесетгодишният старец възкликна: "Българин, чист българин!", и очите му се наляха със сълзи. Бях първият българин от България, чийто крак стъпваше там от Втората световна война насам, нищо, че селцето отстоеше само на броени минути от главния път, по който през активния туристически сезон ежедневно минаваха десетки български коли. На раздяла старият човек се оплака: "Желая да дойда в България, имам приятели там, искам да се лекувам в София, но не ни пускат." И наистина по това време българският консул в Солун отказвал да издава визи за България на българомохамедани. Решилите да я посетят с организирани туристически групи неведнъж са бивали сваляни на границата - пускали са у нас само гърците!

Повече от наложително е
българската държава най-после да прояви интерес и да започне да се грижи за сънародниците ни мохамедани, живеещи в Гърция и Турция. На основата на двустранни споразумения и в духа на изискванията на Европeйския съвет е крайно време да се възприеме цивилизован подход към българските малцинства в съседните държави и техните общочовешки права. За начало би могло да се иска ответен жест срещу провежданите у нас събори на каракачани от гръцкото правителство, да се позволи достъп на български специалисти, художествени състави, а защо не и на обикновени граждани, както става край Сливен, за ежегодния събор на 6 май в отстоящото само на 12 км от Златоград село Лъджите (Лъдженски бани, Термон). В тази проява вземат участие не по-малко от 5-6 хиляди българомохамедани от Гърция. За нас това би било път към богата душевност на тези хора, а красивата местност, в която става съборът, с нейните 32 минерални извора, с многобройните й археологически забележителности, в т.ч. импозантните скални изображения на персийско-римския бог Митра, би превърнало това място в мост за сближаване и приятелство между нашите от векове съседски народи.