https://potomcinabanica.wordpress.com/2012/12/26/как-да-стигнем-до-баница/

Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята

Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война. Време е да ги почетем подобаващо О. р. полковник, доц. д-р Димитър Зафиров От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо. Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. "Народни листи". Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата "Гробовете на Трикери", резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки. Предисторията В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източна част от ареала, контролиран от българите. Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти. Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери. Той е най-големият от група от три малки острова ( с размерите на нашия Св. Анастасия). Тя се намира до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година. Журналистическото разследване Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише: "В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина б. Заф.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край..." Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцките лодкари. Те му разказват: "Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това, - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат"... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното." По-нататък Владимир Сис пише: "Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата." Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето. "Колко са били тия нещастници - пита се Сис. Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..." Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир. Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. "Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от низки дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник." Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: "С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук на тоя пустинен остров е угаснал обичаният син..." Как ли изглежда днес това гробище? Има ли го изобщо? Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г.чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в "Енциклопедията" на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето. Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (неотдавна имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината. Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани. Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. Деветдесетгодишнината от публикуването на брошурата "Гробовете на Трикери" е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

Опасните славянски езици в Гърция

Допустимо ли е в Гърция да се твърди, че има малцинства? А говорят ли се там Български диалекти в Егейска Македония и Западна Тракия ? Не, ако съдим по уволнението на една професорка по славистика. Действителността обаче изглежда другояче. Преди няколко месеца ректорът на Атинския университет Теодосис Пелегринис получава изненадващо писмо. В него той е помолен да "стори всичко, което е в неговите правомощия", за да помогне на "висококвалифицираната колежка проф. Александра Йоаниду в обжалването на уволнението й от министерството на образованието". Подател на писмото е Дружеството за Югоизточна Европа. Със своите 800 членове от научните среди, политиката и икономиката Дружеството за Югоизточна Европа е най-важната неправителствена организация за поддържане и развитие на отношенията между Германия и Балканите. Защо обаче дружеството трябва да се занимава с 45-годишна гръцка професорка, уволнена от министерството на образованието? Славистиката - строго забранена наука в Гърция? Мними обосновки Основната причина се крие във факта, че Александра Йоаниду е следвала славистика в Хайделберг и е позната в научните среди на Германия. Неин преподавател в Хайделберг е бил проф. Клаус Щайнке. "Тя изучаваше при мен български. Освен това учеше и руски. Дипломната й работа беше върху руската литература. Тоест тя е завършена славистка, както по отношение на езиците, така и на литературознанието", казва проф. Щайнке. Явно на същото мнение е била и комисията в Атинския университет, която през юли 2009 година назначава Александра Йоаниду за асистент в новооснованата катедра по славистика и старославянски езици. Две години по-късно, на 15 март 2011 година тя е уволнена без предупреждение. Заместник-министърът на образованието Янис Панаретос обосновава заповедта за уволнение с "формални несъответствия". "Научен" грях Проф. Волфганг Дамен, преподавател по румънска филология в университета в Йена, също се ангажира със случая "Йоаниду". Проф. Дамен е председател на научната колегия в Дружеството за Югоизточна Европа, от чието име е изпратено въпросното писмо. Според него обосновките за уволнението на проф. Йоаниду са привидни. "Тя се е доказала научно и това не е причината. Предполагам, че причините за нейното уволнение са извън науката. Тя се ангажира с теми, които не се възприемат от някои среди в Гърция. По-точно тя се занимава с малцинствата в Гърция, със Българските малцинства в Егейска Македония и Западна Тракия", казва проф. Дамен. Славянски езици в Гърция? Няма такова нещо! Като славистка Александра Йоаниду проучва Българските диалекти в Северна Гърция, в рамките на научна програма на Института за балкански изследвания в Солун. Публикациите й на тази тема не се радват на одобрение навсякъде. Най-острите протести идват от дяснонационалистическата партия ЛАОС. В изслушване в парламента партията набляга не само на научните й публикации, но се позовава и на членството на Александра Йоаниду в "Центъра за изследване на малцинствените групи" в Гърция.

Българите в Северна Гърция още се страхуват от репресии

Въпреки отворените граници опасенията им са, че ако обявят публично българската си принадлежност, ще имат проблеми с властите Санданчани, посетили наскоро едно от близките села в Северна Гърция, разказват вълнуващи подробности за запазения дух, родова и национална памет у наши сънародници и потомците им, останали да живеят преди десетилетия от другата страна на граничната бразда. Най-мрачните им спомени са за жестоката асимилация, на която са били подложени след Балканските войни. Една от историте е за село, в което тогава почти нямало гърци. Когато обаче те нахлули от юг, убили българския свещеник и други хора, облекли ги в гръцки дрехи, снимали зловещата гледка и изпратили снимките на френски и други западни вестници. Вижте, казвали злагавията, какви злодеянията вършат българи над гърци. После изгонили от бащините им къщи умните местни българи, родени в селото. Докаралаи турци, "черни и злобни", с които и до ден днешен не могат да се понасят. Турците пускали доноси срещу българите и гръцките власти привиквали нашите на разпити. Тези турци, както ги наричат там, всъщност са уж гърци от Мала Азия, които са били изселени оттам и по спогодба между Гърция и Турция за размяна на население, са заселени в Егейска Македония в къщите на изгонените и избити българи. От българите останали само онези, които се зарекли, че занапред ще бъдат гърци. Оказало се, че българите-гръкомани са повече от доведените турци... Жител на селото, който е българин, разказал как преди години бил натопен от гърците-пришълци в селото на власттите, че бил българин и комунист. Веднага го привикали, обаче той с думи успял да ги убеди, че не прави нищо лошо. Голяма част от изгонените някога българи и потомците им днес живеят в Сандански - все познати и известни фамилии. След отварянето на границата взаимните гостувания станаха ежедневие. "Като чуха, че сме от България, много се зарадваха. Играхме хоро на наши песни на площада в селото. Хората като говореха и бяха направо със сълзи в очите. Аз умишлено не ги разпитвах, но те самите си търсеха тези теми. Намерих намерих роднина със същото като моето име, но в момента са му сложили гръцко. Говорят на мекия диалект - "рЯка", вместо "река", знаят си местностите наоколо с българските им имена, знаят наши песни. Страх ги е все още, личи им в приказките, но вече се чувстват малко по-свободно...", разказва санданчанин, гостувал неотдавна в родното село на дядо си. На мегдана, и на празнична трапеза, се събрали гости и домакини. Започнала веселба. Песните и хората били български - "Македонско девойче", "Ай да идем, Яно", "Назад, назад, моме Калино". Знаели ги и младите потомци, не само 80-годишни старци. "Както преди години, когато ходих на сватба в селото на предците ми. Играхме хора на тези песни, но оркестърът свиреше само мелодиите, без някой да пее текста. Текстът бе у хората на хорото. За да го правят така, значи ги е страх, това е", споделя санданчанинът. Въпреки отворените граници обаче, опасенията на нашите сънародници в Северна Гърция са че ако обявят българската си принадлежност, ще получат забрана да пътуват в Родината. Например чрез измислен повод и черен печат върху паспорта... "Направих уникални кадри, но се двоумя да ги публикувам, за да не направя нещо лошо на хората там. Имаше злобни погледи на измирски гърци и, разбира се, има шпиони навсякъде, явно е че нищо не е отминало, все едно сме 1914-та година - само няколко години след репресиите", изрази впечатленията си санданчанинът. "Като си тръгвахме от селото, не искаха да ни пуснат, хората, с които разговаряхме, ни подканваха да останем още". Дядо ми беше много щастлив, а той е на 80 години, продължава разказа си нашият съгражданин, че си намери набор там, с когото обсъдиха как, когато са били отворени границите през 40-те години на XX век, от днешните български пригранични села са водели през зимата животните на паша и да зимуват в днешна Гърция. И как са ходели на пазар в Демирхисар, че е по-близо от Сандански. Говореха си на български, те явно искат да говорят на български. И им е приятно, и драго... Б. ред. Неназоваването на имена и населени места е умишлено, за да не навредим на хора.