Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята

Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война. Време е да ги почетем подобаващо О. р. полковник, доц. д-р Димитър Зафиров От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо. Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. "Народни листи". Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата "Гробовете на Трикери", резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки. Предисторията В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източна част от ареала, контролиран от българите. Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти. Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери. Той е най-големият от група от три малки острова ( с размерите на нашия Св. Анастасия). Тя се намира до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година. Журналистическото разследване Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише: "В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина б. Заф.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край..." Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцките лодкари. Те му разказват: "Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това, - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат"... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното." По-нататък Владимир Сис пише: "Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата." Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето. "Колко са били тия нещастници - пита се Сис. Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..." Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир. Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. "Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от низки дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник." Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: "С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук на тоя пустинен остров е угаснал обичаният син..." Как ли изглежда днес това гробище? Има ли го изобщо? Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г.чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в "Енциклопедията" на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето. Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (неотдавна имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината. Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани. Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. Деветдесетгодишнината от публикуването на брошурата "Гробовете на Трикери" е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

Гръцки номера по сръбски образец

Гръцка телевизия пусна новини на „помашки" език в Западна Тракия и с това си навлече гнева на партийки-маргинали, които използваха скандала, за да припомнят, че все още ги има. В същото време от Външно министерство, за сетен път се направиха на неразбрали и мълчаливо зачакаха да се забрави случаят.

Както се казва - всяко чудо за три дни! „Хаберите на помацки", които бликат в ефира на южната ни съседка, обаче не попадат в тази категория. Не защото скоропостижно няма да бъдат забравени, а защото са проява на една отдавна насочена не само против „помаците", но и срещу България гръцка политика.

Тъй като става дума за поредния опит за налагане на формулираната през 90-те години на миналия век идея за съществуване на „помашка нация". Тази „идея" е гръцкият „отговор" на въпроса: „Каква е народностната принадлежност на славянското население в Западна Тракия, което изповядва исляма?"

Самото лансиране на „идеята" за обособяването на основата на местен диалект на отделна „помашка нация" преследва най-малко четири цели.

Първата от тях е да бъдат откъснати окончателно от българския национален организъм българите мохамедани (т. нар. помаци), съставляващи основната част от народностния ни елемент в Беломорска Тракия.

Официално „помаците" са над 35 000 души (23 000 души живеят в окръг Ксанти, 11 000 души - в окръг Родопи и 2 000 души - в окръг Еврос). Според запознати обаче в Западна Тракия те са над 100 000 души.

Официално Гърция признава само „мюсюлманско малцинство", в което влиза и местното турско население, но тезата за „помашка нация", език, фолклор и т.н. дълго време се лансира сред българите-мюсюлмани в неофициален план.

За първи път тя бе обявена публично от излизащия в Гюмюрджина (Комотини) гръцки вестник „Дикеома", който през април 1996 г. съобщи за отпечатването на първия помашко-гръцки речник.

Втората цел на гръцката „идея" е да бъдат отрязани като напълно безпочвени турските претенции към „помашкото" население, обявяващи го за принадлежащо към 80 000-та (официално) турска етническа общност в региона.

Използвайки пасивността и безразличието на официална България след Парижката мирна конференция от 1948 г., не само Гърция, но и Турция успя да завоюва свои силни позиции сред българите мюсюлмани в Западна Тракия. Това доведе през изминалите над шестдесет години до периодично повтарящи се „противоборства" между Атина и Анкара за влияние в Беломорска Тракия.

Резултатът бе, че винаги, когато между двете членки на НАТО се стигаше до ескалация на напрежението по въпроса и възникваше реална опасност от избухването на въоръжен конфликт, в него се намесваха САЩ и Западна Европа. Което пък неизбежно доведе до интернационализирането на проблема - факт, който не се харесва нито на гръцката, нито на турската страна.

Третата цел на „идеята" за създаване на „нова" нация е да се поддържа едно полезно за Атина напрежение в отношенията й със София, докато окончателно се реши спорът чии са „помаците".

За съжаление, времето не работи за нас. Стагниращата смес от онаследен исторически нихилизъм, криворазбрани национални интереси и непознаване на същността на въпроса не позволява той открито да се постави от българска страна на дипломатическата маса за преговори.

Не по-добро е положението и с няколко хилядите българи християни, живеещи все още в региона. Забравени и загърбени дори и от българските обществени организации, които са „ангажирани" със Западна Тракия, те също са обект основно на гръцката асимилационна политика.

Четвъртата цел на авторите на „проекта" е проблемът да бъде прехвърлен от болната глава на здравата, т.е. от гръцката на българската. И това ще стане като се подкрепят поддръжниците на идеята за „помашка нация" не само в Западна Тракия, но и в съседните й български райони.

Подкрепата е както индиректна - чрез пропагандиране на „идеята" (предаванията на гръцката тв се приемат и в Родопите!), така и директна - чрез финансирането им по определени канали.

В този план, едва ли е случаен фактът, че точно, когато в средата на 90-те години бяха издавани речници на „помашки" език, имаше „научни" конференции и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност, в Родопите се създаде „помашката партия" на Камен Буров.

През декември 2009 г. пък в Триград се появи ПОМАК - Партия „Обединение за мир, автентичност и култура". Като Буров, учредителите й също говорят за „етнически мир", „конвенция за националните малцинства", „идентичност", „асимилация" и прочие обичайни клишета.

Не трябва да се забравя и, че идеята за „помашка нация" е пълно копие на разрушителните за българското национално единство идеи за „македонска нация" и „шопска нация", които са изработени и провеждани като официална политика от Белград.

Ето защо, с водената вече шест десетилетия дефанзивна и игнорираща „помашкия" въпрос българска външна политика повече не може да се продължава.

Със заравяне на главите в пясъка с гръцките номера по сръбски образец няма как да се справим!

Евгений Еков