Трикери - българска трагедия, забравена дори от историята

Хиляда сънародници са оставили костите си на този гръцки остров по време на Междусъюзническата война. Време е да ги почетем подобаващо О. р. полковник, доц. д-р Димитър Зафиров От тези редове читателят ще научи за мъченическата смърт на хиляда българи, за която не говорят дори историците. И за желанието на група офицери тази над 90-годишна трагедия най-сетне да бъде разказана и паметта на жертвите да бъде отбелязана подобаващо. Този позорен епизод от Междусъюзническата война е описан само веднъж - от малко известния дори на специалистите чешки интелектуалец, журналист, приятел на България и ревностен славянофил Владимир Сис. Установил се трайно у нас като политически емигрант през 1908г., по време на Балканската война той е доброволец в чешката санитарна мисия, а впоследствие - военен кореспондент на пражкия в. "Народни листи". Преди 90 години Владимир Сис публикува брошурата "Гробовете на Трикери", резултат от негово журналистическо разследване за жестокостите, на които са били подложени над 7 хиляди българи от Солун. 1000 от тях намират смъртта си на гръцкия остров Трикери. В текста са цитирани свидетели, извършители и чужди дипломати, той е придружен с много снимки. Предисторията В края на Балканската война районът южно и източно от Серес е българска зона за отговорност (окупационна зона). По споразумение между главните командвания на Гърция и България още от октомври 1912г. в Солун е разположен български гарнизон - 3-а дружина на 14-и Македонски пехотен полк от 11-а пехотна дивизия. Негов началник е командирът на дружината подполковник Велизар Лазаров (по-късно генерал и комендант на София). През цялото времетраене на войната гръцката страна всячески се стреми да се освободи от това формирование и по възможност да овладее северната и източна част от ареала, контролиран от българите. Още през май 1913 г., когато преговорите за мир в Лондон се финализират, отношенията между силите на съюзниците се изострят. Възникват престрелки и по-сериозни инциденти. Българската инвазия срещу сръбската армия на 16 юни 1913 г. става прекрасен повод гръцкият гарнизон (в състав повече от две дивизии) да извърши кървава разправа с българите в Солун. През нощта на 16 юни са взривени казарменото помещение на нашия гарнизон и много от българските жилища в града (оказва се, че зарядите са били сложени предварително). Гръцките военни формирования откриват огън с картечници и оръдия не само по българска дружина, но и по къщите, в които мирно спят наши сънародници. На следващия ден настъпва поголовен лов на българи и тяхното изтребление. Оцелелите са натоварени на кораби и отведени в специално подготвен лагер на остров Трикери. Той е най-големият от група от три малки острова ( с размерите на нашия Св. Анастасия). Тя се намира до входа на Волоския залив, на половин миля северозападно от нос Триксили. На самия нос има селище със същото име Трикери (трисвещник). Островът е отдалечен от Волос на 12-13 мили или 4 часа плаване с лодка. Заловените българи са заточени тук в продължение на пет-шест месеца. Оцелелите от тях са освободени в края на 1913 г. по клаузите на Букурещкия договор за мир от същата година. Журналистическото разследване Научил от потърпевши за издевателствата над българите, Владимир Сис решава да се запознае на място с тази трагедия. През май 1914г., т.е. десет месеца след края на войната, като гражданин на Дунавската империя и познат на германския консул в Атина, той на свои разноски посещава бившия пленнически лагер на остров Трикери. И ето какво пише: "В Трикери, обясняваше ми той (германският консул в Атина б. Заф.), са били българските пленници. Много от тях са измрели, труповете са били погребвани на плитко, а някои - останали и непогребани... Боже мой, стотици гробове, стотици непогребани мъртъвци - печални затворници, умрели далеч от своя роден край..." Когато тръгва от Волос за островите, Сис разговоря с гръцките лодкари. Те му разказват: "Да, господине, колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко... Нямат брой. Удавени? Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от Солунското пристанище. Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда, две хиляди по-малко - толкова по-добре за нас. Веднъж - виждате ли оня платан? Там стана това, - веднъж там щяха да ги стоварят. Нашият капитан каза: "Хайде, момчета, да видим, колко знаят да плуват българите. Искаха море - нека го опитат"... Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да... Който знаеше да плува, стигна до брега, който не - на дъното." По-нататък Владимир Сис пише: "Във Волос узнах, че морето изхвърлило няколко български трупа. Попитах за техните гробове - показаха ми морето. Вързали на труповете тежки камъни и пак ги хвърлили във водата." Голяма част от тези, които са стигнали до лагера, също са били обречени на смърт. Оставени са на открито в непоносимите летни условия на острова - без вода и храна, без какъвто и да е покрив над главата, на неизброимите облаци от насекоми и естествено - започват болестите - малария и холера. Спят в изровени с голи ръце окопчета в пясъка. Вода за пиене търсят от изкопани от тях плитки кладенчета, които обаче се пълнят със солена вода. Храната е рядко докарвана с гемия - хляб в чували, който моряците нарочно хвърляли в морето. "Колко са били тия нещастници - пита се Сис. Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..." Това той научава от оставената тук калугерка, която се грижи за местния манастир. Състоянието на гробовете на починалите на остров Трикери българи потресло Сис. "Пред моите очи стоеше зловещото лобно място... Спирам се вцепенен. Пред мене - цяла гора от низки дървени кръстове. Гробовете един до друг... изгубени и обрасли с бурени и храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник." Сис се мъчи да разчете надписите, но напразно. Само на някои от тях имената са оцелели. В това занемарено гробище журналистът намира един единствен каменен кръст, за който пише: "С каква мъка, с какво трогателно търпение, трябва да е бил издялан той! Чета - Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска) - Тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника... Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после, тук на тоя пустинен остров е угаснал обичаният син..." Как ли изглежда днес това гробище? Има ли го изобщо? Българите не знаят за тази трагедия. Колкото и да е неестествено, тя не става популярна сред заинтересованите институции и обществото. Обяснението е може би в последвалите драматични и не по-малко трагични събития. След 1919 г.чешкият журналист напуска България и въпреки поддържаните връзки историята се забравя. Забравят я и военните, и гражданските историци, ако изобщо са я знаели. Събитията в Солун отбелязват в спомените си генералите Никола Иванов, Христофор Хесапчиев и Велизар Лазаров, но за по-нататъшната съдба на хората, подложени на гръцката вендета, те не казват нищо. Само в "Енциклопедията" на братя Данчови е отбелязано, че на остров Трикери е имало лагер за български военнопленници. По тази причина съдбата на тези гробове и паметта за тях остава в мъглата на времето. Днес, благодарение изследванията, посветени на Владимир Сис (неотдавна имаше и научна конференция за него), трагедията излезе на светло. Заинтересовани членове на столичната организация на Съюза на офицерите и сержантите от запаса подготвят проект, който да възкреси паметта за тези мъченици за България и българщината. Обнадеждава ни фактът, че в Българската армия вече е възобновен починът да се отдава дължимото на загиналите за родината. Създадена е и специална структура в Министерството на отбраната. Светият синод и Министерството на външните работи също трябва да имат отношение към тази трагедия, защото там са оставили кости свещеници и български граждани. Затова инициаторите на проекта призовават посочените институции да се включат по подходящ начин в него, за да се покаже на цивилизования свят, че българите се грижат за своите предци. Деветдесетгодишнината от публикуването на брошурата "Гробовете на Трикери" е подходящ повод. Става дума не за търсене на отмъщение или повод за кавга със съседите. А за създаване на традиция, която другите нации ревностно спазват - грижата за историческата памет и знаците на почит към загиналите за Родината.

Емигрантът Иван Гаджев събрал томове документи на българи от Македония, дари ги на родния си град Гоце Делчев

През годините са го наричали от агент на ЦРУ до агент на КГБ. Всъщност той сам признава, че е агент единствено на България. 74-годишният д-р Иван Гаджев десетилетия събира цялата история на българската емиграция в Северна Америка.

60 тона книги, документи и ценни вещи емигрантът пренесе с три контейнера от Детройт в родния си Гоце Делчев. Построи с лични средства триетажна модерна сграда, където подреди единствената по рода си частна библиотека у нас. Над входа й се веят знамената на България, САЩ и Канада. Голямата сграда приютява и много вещи и снимки, което я доближава и до музей.

Иван Гаджев е син на активист на ВМРО до 1934 г., когато организацията е забранена. Веднага след 9 септември 1944 г. баща му е арестуван и убит като враг на народната власт.

Гаджев завършил ветеринарна медицина у нас след няколко отказа да го приемат за студент заради "лоша" биография. Работил в селата в Гоцеделчевско, но постоянно е обвиняван от БКП, че саботира "важни ветеринарни мероприятия".

На 3 юли 1968 г. минал нелегално границата с Гърция край с. Годешево и по брега на р. Места се озовал в Гърция. След неколкомесечен престой в лагера за политически емигранти "Лаврион" пристигнал в Детройт, щата Мичиган.

"Попаднах в голямата емигрантска колония към черквата "Св. Климент Охридски". Тогава повечето от българските емигранти в Детройт бяха дошли след погромите на Илинденското въстание през 1903 г., след балканските войни, както и след 9 септември 1944 г. В техните разкази винаги се говореше и за преживяното в родния край - Егейска, Вардарска и Пиринска Македония", спомня си Гаджев.

Започнал работа като мияч на бутилки и товарач в "Кока-Кола". След няколко години успял да положи изпити и да защити българската си диплома като ветеринарен лекар. През 1974 г. създал собствена клиника и работил там до пенсионирането си през 2002 г.

Срещнал красивата българка Флоранс, родена в САЩ, но с родители емигранти от Охридско. Оженили се и отгледали 5 деца. Всички са кръстени с български имена - Катерина, Илия, Тодор, Христо и Мария.

Идеята на д-р Гаджев да създаде научен институт по история на българската емиграция в Северна Америка възникнала през 1976 г. след десетки срещи и разговори с наши емигранти и членове на Македонската патриотична организация. До къщата си в Детройт построил библиотека. Влагал всеки спечелен долар от клиниката в закупуване на архивни книги, специални стелажи и контейнери. Пътувал непрекъснато, за да се среща с най-възрастните емигранти и да записва спомените им. Събрал над 40 000 тома, 1 млн. архивни документи, хиляди снимки и други ценни вещи от 1880 г. до днес. Има повече от 500 часа магнетофонни записи - спомени на българи от Македония. Не вярвал, че ще настъпят демократични промени у нас и затова поръчвал ксерокопия на книги от Националната библиотека, които му изпращали в САЩ.

"Когато по време на Илинденското въстание са горели къщи и черкви, хората са бягали с документите в ръцете си в Америка. Искам да издам по една книга за живота на всеки от тях. В разговорите ни се крият страхотни тайни, които никой не знае. Това са истинските българи! Преди смъртта на всеки от тях се заричах, че един ден ще върна гласовете им и същите тези документи обратно в България. Те всички се определяха като българи и за никакви македонци не може да става дума", разказва Гаджев.

Преди десетина години решил да премести целия архив в родния си град Гоце Делчев. Построил триетажната сграда. Македонци му предложили 2 млн. долара, за да откупят всичко, но той почти ги изгонил: "Това не се продава."

Гаджев е събрал спомени на наши емигранти, членове на ВМРО, съратници на Тодор Александров, лична кореспонденция на Ванчо Михайлов.

Най-ценните архиви са в специално хранилище. Десетки метални каси пазят документи от живота на българите, църковните общности и организации. Тук е и архивът на Георги Пирински. Лидерите на Българския национален фронт са му завещали 30 кашона с протоколи, доклади, кореспонденция.

С висока стойност са документите за създаването на българските православни църкви в Северна Америка, на Македонската патриотична организация (МПО), Българския национален фронт (БНФ) и други български емигрантски организации.

В музейната експозиция са изложени интересни документи и снимки за историята на САЩ, за дейността на американските правителства и политиката им спрямо имиграцията.

Богата църковна утвар и ценни икони от изоставените български черкви в Северна Америка са сред експонатите. Има дори и няколко оригинални тухли от основите на първата българска черква в Северна Америка "Св. Троица" в гр. Мадисън, щата Илинойс. Д-р Гаджев е издирил и съхранил и кандилницата на архимандрит Теофилакт - първия български свещеник в Северна Америка. Има евангелията на старобългарски, отпечатани в Киев през ХVIII век за нуждите на български духовници, изпратени в Северна Америка.

Д-р Гаджев насърчава сина си Тодор да учи у нас. През 1997 г. 20-годишният младеж получава и българско гражданство. Завършил е кинезитерапия в Националната спортна академия. Помага на баща си и ръководи строителството на новата модерна сграда на института в Гоце Делчев, както и прехвърлянето на научния архив и библиотеката. Скоро се наложило да се върне в Детройт, за да легализира там образованието си.

Родолюбивият емигрант бе сред номинираните за приза "Достойните българи" на в. "24 часа" през 2004 г. веднага след като прехвърли у нас огромната си частна библиотека. Три години поред е обявяван за "Българин на годината" в САЩ. Издал е 13 книги, а поне още толкова чакат да бъдат написани.