Зад синора

Божидар Чеков -По пътя за България

В колата бяхме трима. Яна, единствената българка - главен редактор на френски месечник. Стоян - студент в Брюксел и моя милост, в случая шофьор на старото "Пежо". Напуснали бяхме Солун преди повече от два часа. Настроението беше тягосно, първо защото температурата гъделичкаше 45 градуса и старата кола не разполагаше с никаква охладителна уредба и второ, на мен и на Стоян ни беше писнало от инструкциите на Яна. Тя седеше до мен с нос залепен в картата на Гърция и сечеше пискливо резмахвайки пръст : "направо, надясно, наляво..." От време на време, ние със Стоян се споглеждахме съзаклятнически. Той си беше опънал пишкира и банските гащи на задната седалка. По край нас се простираха пясъчните плажовете на Кавала. Общоприето е че трикраките столове са най-сигурното седалище, най-стабилното равновесие, което човек е измислил. В замяна на това, тричленното пътешествие е пълно с рискове. В един момент всеки дърпа чергата към себе си. На един му се спи, на другите - не. Същото е и с храната, с музиката, с общуването, с плажа. Когато се касае до групов туризъм например, автобусът идва, хората се качват. Атобусът спира и хората слизат. Екскурзоводът казва: "Стената пред вас е от 2-ри век преди новата ера, имате 20 минути за снимки, след това заминаваме за Каменната гробница" и точка. Тоалетната е в ресторанта, а пощенските картички в бутката. Всички се подчиняват и изпълняват. Съжителството на трима души в продължение на три седмици е несравнимо по-трудно. В случай на проклет индивидуализъм, пътуването може да се превърне на стълкновение мужду "орел, рак и щука". Моята главна роля, освен карането на колата, беше именно тази, да не позволявам сблъсъка на вкусовете, на мненията и на характерите. Откровенно казано, ние тримата пътувахме из Гърция със кръстосани интереси и всеки един от нас зависеше от дугите двама.

Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно "Пежо" на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше мойта от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи "Пежото" само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:

- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!

Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника "Воден-Лерин-Кукуш", петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно "вулгарос". Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:

- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?

Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха "нашиьот". Различията между нас - гостите и тях - домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато "нашите" гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от "кирилицата". При всяка "разгорещена" среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.

- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. - каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.

В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. "Само това ни трябва - мислех си с неухота аз - ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската". Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото - за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели - сама. Така както е сам мъжът - глава на семейство, поставен пред драматичен избор.

- Не ми се мръщете такива! - отгатна мислите ми Яна - Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!

До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.

Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си - Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.

- Найс ту мит ю - каза тя и ни представи баща си.

Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:

- Какво ще искат гостите?

- Две бири - отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.

- А ма, ти думаш по...- опули се с възторжено Исмаил.

- Бъл-гар-ски...

Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.

- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте - със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора - дай тука 4-5 бири!

Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота си, хванал пъня за обратно.

- Накрая бях принуден да скачам в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. - със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.

По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.

- Вярваш ли ми сега ?

- Вярвам, вярвам! - заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.

- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване - "пасаван", изгубиш ли го - повече не съществуваш! Освен това "не-гърците" нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.

Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците - малцинства, разчитаха само на Турция!

Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.

- Вие ли сте помаците от Франция?! - попита един от тях.

Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох "иди се оправяй сега".

- Вижте какво - започнах бавно аз, - ние сме родени в България, но живеем във Франция.

- Къде се научихте да думате по помашки? - прекъсна ме нетърпелив един от тях.

- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.

- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи - помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.

Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.

Евгени Чекаларов: Костурско с Васил Чекаларов е давано за пример в подготовката на въстанието от 1903 г.

Агенция “Фокус” разговаря с Евгени Чекаларов от Бургас, родственик на войводата Васил Чекаларов от Костурско.
На 9 юли се навършиха 95 години от смъртта на Васил Чекаларов.


Фокус: Г-н Чекаларов, каква е Вашата родствена връзка с войводата Васил Чекаларов?
Евгени Чекаларов: Васил Чекаларов е бил първи братовчед на моя дядо. Деца са на двама братя.
Васил Чекаларов е владеел няколко занаята – каменоделство, строителство... Моят дядо също е бил строител и той още от млад е напуснал Костурско и селото Смърдеш, което е родното място и на Васил Чекаларов.
Фокус: Днес съществува ли село Смърдеш?
Евгени Чекаларов: Това село днес не съществува. То е изгорено и унищожено. Имам голямо желание да отида един ден в този край – на дядо ми и на Васил Чекаларов и смятам да го направя...
Фокус: Какъв е споменът за Васил Чекаларов във вашия род?
Евгени Чекаларов: Аз лично не помня дядо си, той е починал, когато съм бил много малък. Спомените ми са свързани само с документите и разказите на баща ми, родовите разкази за него. В моето детско съзнание най-вече се е запечатала една малка книжка, която още притежавам. Тя е на негов приятел и съратник – Христо Силянов и се казва „Отрязаната глава на Васил Чекаларов”. Тази книжка в детските ми години, с тази отрязана глава отгоре, ми е вдъхвала много страх и ужас. В нашата фамилия за него винаги се е говорило с голямо уважение и любов. В съзнанието ми остана едно чувство, че той е бил някаква легендарна, изключителна личност.
Фокус: Какво е било населението в Костурско по негово време?
Евгени Чекаларов: По това време в Костурско българите са били около 68 %, турците – около 5 %, гърците – около 13 %, власи – 10 %, албанци – 4 %, евреи и цигани – около 1 %. Гърците са били съсредоточени като население в големите градове – Костур, Лерин и др. Основното население са българите. Когато в другите части на България борбите за самостоятелна църква затихват, в Костурско продължават до доста късно. В тази борба участие взима и Чекаларов, още в младежките си години. Има една афера, която не е много ясно осветлена, но можем да я наречем – любовно-патриотична: той наказал е някаква учителка, която е била гръкоманка. Затова още като младеж лежи в затвора покрай историята с тази учителка. След това избягва по много изобретателен начин и отива в България. Баща му го е записал в гръцко начално училище, но той е завършил българско основно училище. Владеел е много добре и гръцки и това впоследствие му е помогнало много в акциите за доставяне на оръжие от Гърция. В тях той се е маскирал и като каракачанин, и като албанец...
Борбата тогава основно е била срещу погърчването на българите. Влашкото население също се е гърчеело. Още от младежките си години Васил Чекаларов е водил борба с гръцкия владика на Костур – Каравангелис, който е бил една много зловеща личност за българското население. Каравангелис е мразил много Чекаларов, преследвал го е, организирал е много предателства срещу него, за да го залови.
Фактически – това е била най-югозападната част на българските земи и предния пост на българщината. Затова там българите са били много чувствителни към погърчването и в същото време - борбата срещу османската власт е била много мощна и силна.
Българското население е било бедно. Преди избухването на Илинденското въстание, българското население се е препитавало основно с гурбет – строителство. Работили са в Гърция, България...
Фокус: Какво се случва в Костурско през Илинденско-Преображенското въстание?
Евгени Чекаларов: Смятам, че може да се каже, че там въстанието избухва най-мащабно. Въоръжението е било много добро. Костурско е било давано за пример като област, която е била най-добре въоръжена и подготвена за въстанието. Основна роля за това въоръжаване играе Васил Чекаларов с тези рейдове, които прави за снабдяване с оръжие. Покрай тях има много истории в този период. Славел се например с това, че е бил нетърпим към предателството и неподчинението на четниците. Бил е много жесток в това отношение, за неподчинението ги е наказвал на място и е бил привърженик на най-крутите мерки в това отношение.
След въстанието в Костурско са едни от най-големите репресии, с най-много жертви, много избити. Изключително много репресии. Когато се разпускат четите, Чекаларов напуска с други войводи Костурско през Гърция с кораб отиват в Италия и оттам се прибира в България, заедно със сестра си Зоя.
Фокус: Казахте, че Чекаларов е бил каменоделец и строител... Какво е изградил в България? Какво знаете за къщата на ул. „Шипка” 52 в столицата, за която се казва, че два етажа са изградени от него...
Евгени Чекаларов: Построил е един голям комин в Мездра – в т.нар. Балабанова фабрика. Дори се е хвалил с това.
Строил е и тази къща, за която казвате в София. В книгата му „Дневници” има писма до жена му, до негови съдружници и той споменава даже и материалите за нея, които е закупил, как се е занимавал със строителството, дюшемета и т.н. Той пише така „...Сърдечни поздрави на всички. Ще ми пишете на адрес: Улица „Черковна” и „Оборище” под фурната”... Не знам дали не е бил на квартира тогава там, докато е строял къщата. Не съм виждал тази къща на „Шипка”.
Дъщеря му се казва Катерина. Жена му – Олга. Имал е сестра – Зоя, брат – Георги и други братя, на които днес дори не знаем имената.
Фокус: Влязъл ли е Васил Чекаларов във фолклора?
Евгени Чекаларов: Има песен за него. Трябва да ви кажа, че тя е пята на много езици, включително и на гръцки. Възникнала е по време на Илинденското въстание, когато четата му има доста успешни сражения с турците. По това време по тази причина и гръцкото население се е възхищавало от него. Понеже е бил много справедлив, не е нападал невинни хора. Унищожавали са предатели, терористи, убийци, такива, които са малтретирали населението, включително и гръцки андарти.
В народната песен след Илинденско-Преображенското въстание, Васил Чекаларов се прославя като славен костурски войвода. Песента е възникнала на гръцки език по гръцка танцова мелодия; след това – пята на гръцки, албански и дори – на турски език за прослава на делата му.
Имало е такива песни, например едната на гръцки е:
Чекаларов викаше: ура, момчета, ура момчета, смърдовчанчета.
Да влеземе в Неваска, айде момчета, да го изпиеме турскиот аскер
Вси глигое в Неваска, Чекаларов, брей, и ше го избият турскиот аскер.
И още една, също на гръцки, която в превод изглежда като: Чекаларов извика – айде момчета да отидем в Клисура и утре в Костур.
Фокус: Кои са били най-близките му сподвижници?
Евгени Чекаларов: В Костурски район – Павел Христов, Лазар Поптрайков и Кузма Стефов, както и Лазар Киселичев, Пандо Кляшев, Лазар Москов. Преди избухването на въстанието, е имало доста предателства спрямо организацията от гърци. Тогава са извършени няколко убийства на предатели, които Чекаларов организира; унищожават предателите, за да запазят организацията. Случаят с един от тях е особено популярен – гръцки първенец от Костурско – Цеман от село Дъндени. Той го ликвидира, влиза много смело в Лерин и го убива. По този начин изплашва гръкоманите. След това се опитват да възстановят организацията след предателствата. Заедно с Пандо Кляшев и Лазар Москов започват да възстановяват структурите й в Костурско, които са разрушени от продължителните предателства и афери на гръкомани. Организират Костурската районна чета, като се стремят да премахнат вредните за делото харамии – недисциплинираните, които не се подчиняват на организацията. Чакаларов успява да ги изолира. Имало е и една чета на Коте (б.ред. „Фокус” Коте Христов от с. Руля; деец на ВМОРО, преминал на страната на гърците и оглавил гръкоманска андартска чета. Днес родното му село Руля е кръстено на неговото име от гърците – Котас, домът му е музей, а пред него е издигнат голям паметник), за която Чекаларов настоява да бъде унищожена, но не се е стигнало до такова решение. След това – Коте има предателска роля след края на въстанието. Лазар Поптрайков е бил ранен и не може да напусне района на Костур. Този Коте го примамва да отиде и да се лекува в неговото село, но там под въздействието на гръцкия владика тогава – Каравангелис – предава Лазар Поптрайков и го убива... Поптрайков е бил много добър приятел на Чекаларов и той много е страдал за това.
Денка КАЦАРСКА




© 2008 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Над 30.000 семејстава поседуват имоти во Егејскиот дел

Неколку илјади битолчани со потекло од Егејскиот дел на Македонија се уште не губат надеж дека еден ден ќе си ги вратат имотите во Република Грција и дека повторно ќе стапнат на родното огниште. Грчките адвокати се плашат. Ретко кој од нив се нафаќа да ги застапуваат Егејците кои пред Грчките судови покренаа барања за враќање на нивните имоти. Паралелно со постапките пред грчките судови Егејците бараат и од Судот во Стразбур да ги укине грчките акти со кои се конфискувани нивните имоти, и им е одземно државјанството како и правото на слободно движење. Над 30.000 семејстава поседуват имоти во Егејскиот дел. Досега 4.000 од нив веќе ја тужат Грција и бараат враќање на имотите. Ниту еден од нив не е проценет под еден милион евра, а некои бараат и многу повеќе, затоа што вредноста на земјата во изминативе 60 години е значително порасната.