В Ксанти трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по руски?”. Разбирам, че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка - с тия сини очи и естествено светли коси. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по руски?” И двете жени се оказват рускини. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава - да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисуполис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше работа. Е, тогава как да живее тук? Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?
Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.
И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.
Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.
Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.
Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.
събота, 4 април 2009 г.
събота, 28 март 2009 г.
По дирите на една легенда
Последният пристан на Патриарх ЕвтимийАлександър Инджов -
вестник "Черноморски фар",БургасДо това дърво ме отведе миналата есен едно тридневно пътуване с баща ми до родното място на неговите родители. То се нарича село Манастир /на гръцки Монастерион/ и е в най-южните поли на Родопите - на петдесетина километра североизточно от Гюмюрджина /гр. Комотини/ и само на 15 км по въздушна линия от границата и нашето село Черничево. Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението било българско.
Пътуването ни през октомври обаче не бе толкова носталгичното завръщане (всъщност, аз за първи път отивах там) , а по-скоро за да проследим според силите си някакви следи от интересна местна легенда.
А именно, че там е бил заточен Патриарх Евтимий.
По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий - ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност.
Въпреки нашумялата неотдавна (отново след сто години ) теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от
пълната неизвестност около
последните десет години от живота му.
Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези - на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, отвежда право към беломорското село Манастир...
Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата.
Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а накога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание - ражда се Гюмюрджинската република.
Първата работа на новата държава е да обезбългари района - за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук - съставен предимно от черкези, лази и кавказци - се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава безпримерната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им, българите са победени, преобладаващата част от хората са избити, друга част успява да избяга в България. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено.
А трагичните събития документално
са описани от проф. Любомир Милетич
в "Разорението на тракийските българи", посетил още следващата година Гюмюрджинско...
Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собстевноръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото.
Днес дървото от рода на платаните е
величав гигант с обиколка на дънера
в основата около 9.50-10 метра.
Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години.
Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалият в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник.
"Да, тук е била църквата", казва Хабиб
и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление, обаче, нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-вързастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието.
Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган - още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а "обуздали" високопроходими пикапи "Нисан" и "Тойота". Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на "Кавазаки" и "Хонда" за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по релегия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помахеданчени българи.
Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. "Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб", казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или "бурун" както му казват помаците.
До днес съществува и Владикув гроб.
Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката", отбелязва Илко Димитров.
Най-вероятно тленните останки на великия българин трябав да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир.
Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи.
Един от малкото камъни със следи от обработка е
с придадена форма на копиен връх.
Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното...
Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков.
В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при
Йоасаф Бдински, който в "Словото за Филотея" твърди,
че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица.
"Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители".
А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта,
че селото е било метох именно на Бачковския манастир.
И именно затова селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище.
Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....
вестник "Черноморски фар",БургасДо това дърво ме отведе миналата есен едно тридневно пътуване с баща ми до родното място на неговите родители. То се нарича село Манастир /на гръцки Монастерион/ и е в най-южните поли на Родопите - на петдесетина километра североизточно от Гюмюрджина /гр. Комотини/ и само на 15 км по въздушна линия от границата и нашето село Черничево. Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението било българско.
Пътуването ни през октомври обаче не бе толкова носталгичното завръщане (всъщност, аз за първи път отивах там) , а по-скоро за да проследим според силите си някакви следи от интересна местна легенда.
А именно, че там е бил заточен Патриарх Евтимий.
По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий - ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност.
Въпреки нашумялата неотдавна (отново след сто години ) теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от
пълната неизвестност около
последните десет години от живота му.
Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези - на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, отвежда право към беломорското село Манастир...
Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата.
Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а накога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание - ражда се Гюмюрджинската република.
Първата работа на новата държава е да обезбългари района - за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук - съставен предимно от черкези, лази и кавказци - се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава безпримерната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им, българите са победени, преобладаващата част от хората са избити, друга част успява да избяга в България. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено.
А трагичните събития документално
са описани от проф. Любомир Милетич
в "Разорението на тракийските българи", посетил още следващата година Гюмюрджинско...
Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собстевноръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото.
Днес дървото от рода на платаните е
величав гигант с обиколка на дънера
в основата около 9.50-10 метра.
Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години.
Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалият в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник.
"Да, тук е била църквата", казва Хабиб
и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление, обаче, нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-вързастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието.
Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган - още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а "обуздали" високопроходими пикапи "Нисан" и "Тойота". Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на "Кавазаки" и "Хонда" за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по релегия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помахеданчени българи.
Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. "Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб", казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или "бурун" както му казват помаците.
До днес съществува и Владикув гроб.
Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката", отбелязва Илко Димитров.
Най-вероятно тленните останки на великия българин трябав да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир.
Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи.
Един от малкото камъни със следи от обработка е
с придадена форма на копиен връх.
Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното...
Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков.
В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при
Йоасаф Бдински, който в "Словото за Филотея" твърди,
че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица.
"Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители".
А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта,
че селото е било метох именно на Бачковския манастир.
И именно затова селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище.
Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....
сряда, 5 ноември 2008 г.
сряда, 10 септември 2008 г.
Божидар Чеков -По пътя за България
В колата бяхме трима. Яна, единствената българка - главен редактор на френски месечник. Стоян - студент в Брюксел и моя милост, в случая шофьор на старото "Пежо". Напуснали бяхме Солун преди повече от два часа. Настроението беше тягосно, първо защото температурата гъделичкаше 45 градуса и старата кола не разполагаше с никаква охладителна уредба и второ, на мен и на Стоян ни беше писнало от инструкциите на Яна. Тя седеше до мен с нос залепен в картата на Гърция и сечеше пискливо резмахвайки пръст : "направо, надясно, наляво..." От време на време, ние със Стоян се споглеждахме съзаклятнически. Той си беше опънал пишкира и банските гащи на задната седалка. По край нас се простираха пясъчните плажовете на Кавала. Общоприето е че трикраките столове са най-сигурното седалище, най-стабилното равновесие, което човек е измислил. В замяна на това, тричленното пътешествие е пълно с рискове. В един момент всеки дърпа чергата към себе си. На един му се спи, на другите - не. Същото е и с храната, с музиката, с общуването, с плажа. Когато се касае до групов туризъм например, автобусът идва, хората се качват. Атобусът спира и хората слизат. Екскурзоводът казва: "Стената пред вас е от 2-ри век преди новата ера, имате 20 минути за снимки, след това заминаваме за Каменната гробница" и точка. Тоалетната е в ресторанта, а пощенските картички в бутката. Всички се подчиняват и изпълняват. Съжителството на трима души в продължение на три седмици е несравнимо по-трудно. В случай на проклет индивидуализъм, пътуването може да се превърне на стълкновение мужду "орел, рак и щука". Моята главна роля, освен карането на колата, беше именно тази, да не позволявам сблъсъка на вкусовете, на мненията и на характерите. Откровенно казано, ние тримата пътувахме из Гърция със кръстосани интереси и всеки един от нас зависеше от дугите двама.
Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно "Пежо" на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше мойта от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи "Пежото" само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:
- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!
Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника "Воден-Лерин-Кукуш", петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно "вулгарос". Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:
- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?
Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха "нашиьот". Различията между нас - гостите и тях - домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато "нашите" гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от "кирилицата". При всяка "разгорещена" среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.
- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. - каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.
В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. "Само това ни трябва - мислех си с неухота аз - ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската". Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото - за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели - сама. Така както е сам мъжът - глава на семейство, поставен пред драматичен избор.
- Не ми се мръщете такива! - отгатна мислите ми Яна - Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!
До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.
Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си - Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.
- Найс ту мит ю - каза тя и ни представи баща си.
Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:
- Какво ще искат гостите?
- Две бири - отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.
- А ма, ти думаш по...- опули се с възторжено Исмаил.
- Бъл-гар-ски...
Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.
- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте - със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора - дай тука 4-5 бири!
Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота си, хванал пъня за обратно.
- Накрая бях принуден да скачам в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. - със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.
По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.
- Вярваш ли ми сега ?
- Вярвам, вярвам! - заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.
- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване - "пасаван", изгубиш ли го - повече не съществуваш! Освен това "не-гърците" нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.
Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците - малцинства, разчитаха само на Турция!
Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.
- Вие ли сте помаците от Франция?! - попита един от тях.
Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох "иди се оправяй сега".
- Вижте какво - започнах бавно аз, - ние сме родени в България, но живеем във Франция.
- Къде се научихте да думате по помашки? - прекъсна ме нетърпелив един от тях.
- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.
- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи - помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.
Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.
Стоян беше студент без стипендия. Работеше тук там като сервитьор и изкарваше добри пари. Купи си едно "Пежо" на старо, по-евтино от билет за самолет. Неговата оправност ми напомняше мойта от преди 30 години. Фактът че не хленчи и не клинчи, както някои други български студенти го издигна толкова в моите очи, че аз споделих с него мечтата, да си открия родата в гръцка Македония. Не съм сигурен, че Стоян ми предложи "Пежото" само защото беше син на мой братовчед. Убеден съм, че чрез това което правех, пишех и говорех, той трупаше съзнателно увлекателен житейски капитал. Яна също се интересуваше от моя поход към миналото. Тя подготвяше книга за потомците на комитаджиите и връзката на моя дядо с четата на Гоце Делчев я възбуждаше както миризмата на заяк възбужда ловджииско куче. След като си открих братовчедите в леринско, след като обиколихме Солун и тъкмо се надявахме на малко къпане, Яна заяви:
- Досега аз ви придружавах. За напред вие ще ме придружавате. Дължите ми го!
Вярно беше, че ние имахме дълг към нея. Не само защото разчиташе табелите по пътищата по-добре от нас. В триъгълника "Воден-Лерин-Кукуш", петдесетгодишната гръцка антибългарска пропаганда беше оставила дълбоки следи. След втората ракия неизбежно започваха тълкувания около звучащото нарицателно "вулгарос". Подаваха си носа намеци за окупационни произволия, за бандитизъм и проституция, за корупция и мизерия. Говорехме един език, но четмото и писмото ни бяха различни. Всеки път когато разправията ставаше гюрултия Яна прекъсваше шумотевицата:
- Вие говорите чудовищни неща за България. Ако ви слуша човек българите са зверове или циклопи! Аз съм българка, аз чудовище ли съм ?
Яна беше всичко друго, но не и чудовище. Тридесет и пет годишна жена, в разцвета на възможностите си, с буйни черни коси и зелени очи. В каквато и среда да беше, тя не оставаше незабелязана. В Гърция жените рядко са на първа линия. Затова намесата на Яна силно впечатляваше. Ние със Стоян веднага заставахме до нея и заедно разбивахме редовно антибългарските предрасъдъци. Документите ни бяха френски, сиреч европейски или същите като гръцките граждани. Между нас и събеседниците ни, нямаше ГКПП-та и визи. Ние гостите, не носехме никаква отговорност нито за престъпленията на българските фашисти, нито за тези на българските комунисти. Разговаряхме на език, който те наричаха "нашиьот". Различията между нас - гостите и тях - домакините идваше от това, че ние тримата бяхме обикаляли доста, познавахме други държави и континенти, чели бяхме не малко, имахме някоя и друга диплома. Докато "нашите" гръцки македонци, в повечето случаи, никога не бяха напускали лозята, кравите и нивите с царевица. Те се гордееха със земята, която притежаваха, с труда който полагаха и се чувстваха свободни благодарение на плодовете на собствения им труд. Македонските ни братовчеди не познаваха нито една буква от "кирилицата". При всяка "разгорещена" среща, ни бяха необходими слонско търпение, византииска дипломатичност, братска снисходителност и обич, за да не се стигне до разрив. В това отношение присъствието на Яна се оказа изключително ценно. Поради това ние със Стоян u бяхме хем длъжници, хем признателни.
- На следващия кръстопът, завиваш на ляво, посока Ксанти. - каза Яна и уби последните ни надежди за гмуркане в Бяло море.
В южните Родопи се намираха селата на турското малцинство. Като журналист, Яна работеше и по този въпрос. Докато Стоян прибираше пишкира в раницата си, тя уговаряше по мобилния телефон среща на англииски с местната представителка на Амнести интернационал. "Само това ни трябва - мислех си с неухота аз - ние македонската мътилка не сме избистрили, камо ли турската". Вътрешно добре знаех, че ако става дума за борба на исляма срещу православието, аз никога нямаше да застана на страната на мохамеданите. Мястото на жената, религиозното u подчинение на бащата, на съпруга, на брата, на обществото - за мен бяха неприемливи. Моите убеждения не бяха религиозни, а граждански. Нито една религия не ме задоволяваше напълно. За мен жената беше пълноправен член на обществото. Тя трябваше да бъде свободна да разполага с тялото си, както намери за добре. Никой нямаше право да u нарежда какво е добро и какво е зло. В случай на погрешна стъпка или на сполучлив избор жената трябваше да губи или печели - сама. Така както е сам мъжът - глава на семейство, поставен пред драматичен избор.
- Не ми се мръщете такива! - отгатна мислите ми Яна - Там ни очакват хора, които се борят за правата си. Те разчитат на нас!
До този момент аз изобщо не проумявах, кой и защо разчита на мен. Мнението на Стоян не беше различно.
Намерих лесно центъра на Ксанти. Алтън ни чакаше с баща си - Исмаил пред фонтана на площада. Младата, около 30 годишна жена, беше забулена.
- Найс ту мит ю - каза тя и ни представи баща си.
Яна беше вече извадила касетофона и фотоапарата. Алтън ни настани на терасата на най-близкото кафене, а баща u я попита:
- Какво ще искат гостите?
- Две бири - отговорих аз, преди Алтън да ми заговори на англииски.
- А ма, ти думаш по...- опули се с възторжено Исмаил.
- Бъл-гар-ски...
Яна и Алтън се спогледаха изумени, че са се мъчели да се разберат на англииски. След това домакинята скри предпазливо фотоапарата и касетофона в чатата си и поведе журналистката към чаршията.
- Баща ми, бог да го прости, ми беше казал същото. Той беше ходил някога в Харманли. Ти бил ли си в Харманли. Дъщеря ми каза, че сте от Франция и че сте журналисти. Разкажи ми от къде сте, кои сте - със светнали от възбуда очи Исмаил ме обсипа изведнъж с поток от въпроси и извика на сервитьора - дай тука 4-5 бири!
Само след 5 минути разговор стана ясно, че не сме ние, които имахме неща за разказване, а той. Роден в едно село на 10 км от Ксанти, заможен и уважаван човек, собственик на бакалия и кафене, той беше без документи! Преди 15 години отишъл до Турция да поработи. Дал си документите на работодателя, но нещата не тръгнали добре. Измамен, неплатен и без документи, той потърсил помощ от гъцката легация в Истамбул. Казали му, че той не е гръцки гражданин и гръцката държава няма никакви задължения към него. Оставил жена с три деца в Ксанти, Исмаил с риск за живота си, хванал пъня за обратно.
- Накрая бях принуден да скачам в морето и да плувам до Гърция с отворена рана. - със стиснати зъби прошепна той и бързо си разкопча ризата за да ми докаже казаното.
По средата на гърдите му лъсна 7-8 сантиметров белег, дълбок повече от 5 милиметра. Гледката беше непоносима и аз обърнах глава настрана.
- Вярваш ли ми сега ?
- Вярвам, вярвам! - заповтарях аз, като се опасявах да не ми покаже раната си пак.
- Тогава слушай добре, тук се вършат някои работи, които светът трябва да знае. В регистъра на Ксанти пише, че съм роден тук през 1944 година, заведох гръцката полиция до гроба на баща ми, на дядо ми. Децата ми са родени тук. За мен работят 30 души, плащам си данъците на Гърция, а документи не ми дават! Ти сега говориш с човек, който според администрацията го няма! Не искам да кажа, че съм преследван или заплашван. Не! Аз си плащам и те ми се подмазват, но на документ ме няма! Защо? Защото съм ПОМАК, а за гръцката политика такива няма. Решили са, преди 50 години, че в Гърция ще има само православни гърци и повтарят като папагали, че тук няма малцинства. Ние сме се хванали за исляма, защото той ни пази от погърчване. Но не си ли православен грък, нямаш гръцки паспорт, а само документ за пътуване - "пасаван", изгубиш ли го - повече не съществуваш! Освен това "не-гърците" нямат право на кредит, на книжка за кола, децата ти не могат нито да учат више образование, нито да си намерят работа в голямо предприятие. Пращат ни имами и даскали от Турция. Знанието идва от турските учебници. Ако някое дете иска да стане зъболекар или инжинер заминава за турските университети. Така гърците си мислят, че нашите деца ще останат там завинаги. Но ние не сме турци. Говориме три езика: гръцки, турски и помашки. Последният ни е майчиният език. Ние го цениме най-много! Що се отнася до Турция ние нямаме нищо против, докато ни защитава без да ни брои за турци. Борбата ни е трудна, но ние сме търпеливи, честни и работливи хора. Искаме само да ни признаят човешките права. Да пътуваме и да се срещаме, с който си искаме. Децата ни да учат където и каквото те решът. В Европа трябва да знаят какво става тука! Нали южните Родопи също са в Европейския съюз.
Изведнъж разбрах защо македонските организации в Гърция, които се борят да бъдът признати за малцинство, подкрепят турците и помаците, срещу гърците. Сдружението прави силата. България от 50 години беше обърнала гръб на своите от беломорието и леринско. Радио Благоевград не се чува по-далеч от Петрич. Докато Турция никога не беше спирала да подкрепя своите. Било с дипломатически, било с икономически средства. Религия, литература, радио и телевизия: бившата Империя никога не беше прекратила борбата си за влияние в беломорска Тракия. Парадоксът беше пълен. Македонците и Помаците, които изискваха от Европейската Общност да наложи на Гърция признаването им като равноправни на гърците - малцинства, разчитаха само на Турция!
Исмаил не ме остави да платя. Докато той уреждаше сметката, десетина запъхтяни от бързане младежи нахлуха в заведението. Няколко секунди след това те ни заобиколиха.
- Вие ли сте помаците от Франция?! - попита един от тях.
Срещнах бързо погледа на Стоян. В него прочетох "иди се оправяй сега".
- Вижте какво - започнах бавно аз, - ние сме родени в България, но живеем във Франция.
- Къде се научихте да думате по помашки? - прекъсна ме нетърпелив един от тях.
- Момчета ние говорим с вас български, помашкият е тукашният диалект на един и същи език.
- Това са хора демократи, дошли са тук да се запознаят с нашто дередже.- притече се на помощ Исмаил и продължи - помашкият език изглежда е ручей, който се влива в реката на българския език.
Два часа след като се сбогувахме с гръцките помаци, ние напуснахме Европейската общност и влезохме в България. И тримата бяхме доволни като иманяри попаднали на златна жила. В същото време ние съзнавахме, че никога не бихме могли да разработим находището сами.
Абонамент за:
Публикации (Atom)