Докато забравяме нашите сънародници в Егейска Македония, Скопие продължава да води активна пропаганда

Проф. Георги Даскалов, преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски” пред Агенция “Фокус”.

Фокус: Проф. Даскалов, за първи път ли излиза в България книгата „От кол вода пиехме” на Благой Шклифов?
Георги Даскалов: Книгата е първо издание. Още приживе проф. Благой Шклифов беше споделил с мен, че е направил подобна книга, а впоследствие, след неговата смърт, може би бях един от първите, които прочетоха неговия ръкопис. Както тогава ръкописът, така и днес книгата, вече излязла като книжно издание, дълбоко ме впечатлява. Това е един наративен документ за злочестата съдба на нашите сънародници в Егейска Македония. Книгата е безкрайно обективна, точна и вярна. Тя е написана през чувствата, мисълта, пречупена е през сърцето и съзнанието не само на Благой Шклифов, не само на неговото семейство, не само на неговите съселяни от Черешница, а и на всички негови сънародници от Егейска Македония. Едва ли има част от българската нация като егейските българи, които да са изстрадали толкова много. Само да припомним – Илинденско-Преображенското въстание, да припомним геноцида над българите през двете Балкански войни, които бяха регистрирани от Карнегиевата анкетна комисия; да припомним жестокия андартски терор, още преди двете Балкански войни и асимилационния период... И т.н.
Фокус: Бихте ли ни казали – няколко думи за самата фамилия Шклифови и за родното им място – Черешница?
Георги Даскалов: Черешница е едно от костурските села, намиращи се в района на т.нар. Пополие. Това е чисто българско село, което, веднага след създаването на Българската Екзархия, преминава под нейна юрисдикция. Село Черешница взима активно участие в Илинденско-Преображенското въстание с една селска чета, войвода на която е дядото на Благой Шклифов – Никола Шклифов. Село Черешница е интересно и с това, че там е най-силна българската идея в междувоенния период. При една от моите лични срещи с бащата на Благой Шклифов – бай Стефан Шклифов, когато съм му задавал въпроса – какви партии имаше във вашето село през междувоенния период, той заяви категорично: При нас имаше една партия – българската партия. Радвам се, че тази идея е заложена и в книгата, с едно малко допълнение – селото имаше само една българска партия – в душите и сърцата на всички мои съселяни. Бащата на Стефан Шклифов е един обикновен селски стопанин, който обаче има широта на възгледите, тъй като е гурбетчия в Америка, Аржентина, в продължение на няколко години. Когато се завръща, носи зрелостта на житейския опит, който е натрупал. Бащата на Благой Шклифов е един от бойците на селската милиционерска чета, която се създава през пролетта на 1943 г. – чета за самозащита от нападенията на гръцките партизани от ЕЛАС. Заради своята българска позиция, заради своята българска кауза, бащата на Благой Шклифов – Стефан лежи пет години в затворите и концлагерите на Гърция – от 1947 г. до 1952 г.
Фокус: Къде професорът извършва езиковедските си проучвания и какви са основните изводи от тях?
Георги Даскалов: Говорейки за проф. Шклифов, искам да кажа нещо много интересно: като изследовател аз съм попадал на неговата молба за преселване от Унгария в България. Това става в началото на `60-те години. За разлика от стотици други молби, в които молителите – наши сънародници шикалкавят какви са били – българи ли, македонци ли, и т.н., заради гръцката българофобия, която съществува в гръцките политемигрантски ръководства, в молбата си Благой Шклифов категорично заявява, че иска да се пресели в България, защото се чувства българин. Благой Шклифов, доколкото знам, е написал няколко книги за костурския говор, за леринския говор, за долнопреспанския говор, които включват един достоен отговор на попълзновенията на съвременните македонисти от Скопие. Има нещо много интересно, по повод книгата за костурския говор, една негова землячка, македонистка от най-висок ранг, която се казва Вера Фотева и е била секретар на креатурата на ГКП – Антифашистки фронт на жените, създаден по времето на гражданската война, в една своя публикация заявява за книгата „Костурският говор” на проф. Шклифов: „Него народът ще го суди”. В нея тя изразява личното си възмущение от това, че професор Шклифов разглежда костурския говор академично и научно.
Фокус: Днес сме свидетели в гръцките градове на издигането на паметници на т.нар. андарти от гръцките чети, които често са били и убийци, и са тормозели населението...
Георги Даскалов: Става дума за т.нар. андарти, наши сънародници, изявени капитани. В момента се сещам за един такъв паметник на Коте Христов в село Руля, Костурско. Така че – там където има повод, са поставени паметници на тези български ренегати.
Фокус: По какъв начин е възможно българската държава да съдейства за установяване и популяризиране на историческата истина за тези събития?
Георги Даскалов: В момента изцяло се мълчи; този въпрос е загърбен след 9 септември, тогава е разбираемо. След 1964 г. по време на Тодор Живков българо-гръцките отношения са били на високо равнище и тогава България загърбва изцяло нашите сънародници и категорично заявяваме, че нямаме нито малцинствени, нито териториални претенции. Ако до 1989 г. това е обяснимо, възниква въпросът – след 1989 г. в условията на демократичните промени в Европа – тези хора имат ли някакви права? Имат ли някакво основание да изявяват националното си самочувствие. Съвременното българско ръководство носи отговорността затова, че отново е забравило нашите сънародници в Егейска Македония. И докато ние ги забравяме, Скопие продължава да води своята активна пропаганда, която води още от 1943 година в Егейска Македония. В резултат на тази пропаганда, съумя в значителна степен да разпали македонизма в Егейска Македония и днес там да съществува една, създадена с дългите ръце на Скопие македонистка партия, която носи името „Ураниос Токсо” или – на местния диалект - „Вино жито” – „Небесна дъга”. Забележете, че ръководителят на тази македонистка партия е получил образованието си в Белград, където явно е бил подготвен за своята бъдеща политическа кариера като македонист в Егейска Македония. А в същото време, когато в град Воден, беше издигнал глас един човек, един гръцки гражданин, който заяви, че е българин – Никола Стоянов, който заяви, че иска да бъде създадено сдружение за българските човешки права, българската държава го изостави в неговата самотна борба срещу гръцките националисти в съвременна Гърция.
Фокус: По някакъв начин неговата кауза в България получи и подигравки – такова беше отношението към него.
Георги Даскалов: Нашият печат, нашите медии просто препечатаха и взеха онова, което гръцките медии разпространяваха, че едва ли не – той е ненормален, той е луд, той е престъпник. Което е в типичния техен стил. Вместо – да се заровят в проблема, както например Цветан Томчев се опита да направи.
Фокус: Какви са средствата на македонистката пропаганда в Егейска Македония днес?
Георги Даскалов: Те намират добър прием в БЮРМ; те са финансирани от там. Получават морална подкрепа. Гръцките медии – радио, телевизии, вестници непрекъснато оказват тотален натиск на Гърция за т.нар. македонско малцинство. И Гърция е принудена да води жестока битка срещу настъпателната им политика по македонския въпрос. Преди няколко години в Солун излезе един том на Дружеството за македонски проучвания, който носеше заглавието „Македонизмът - империализмът на Скопие”. Мисля, че в това заглавие, издадено в Солун, ясно личи оценката за голямата опасност, която идва от Скопие към Егейска Македония.
Фокус: От Вашите научни проучвания – с какви впечатления сте – колко са нашите сънародници в Егейска Македония днес?
Георги Даскалов: Навремето аз публикувах историко-демографско изследване „Егейските българи – мит или реалност”, с което с научни средства стигам до извода, че към края на ХХ век в Егейска Македония живеят около 200 000 гръцки граждани от български народностен произход. Забележете – не казвам българи, а – „от български народностен произход”. Кой как се чувства и как ще се заяви, е друг въпрос, който зависи от обстоятелствата.
Фокус: През ХХ век каква е ролята на Българската православна църква в Егейска Македония?
Георги Даскалов: Задавате ми много хубав въпрос. По времето на двете Балкански войни, всички български екзархийски църкви преминават под юрисдикцията на Гръцката православна църква. С това българското църковно присъствие е прекратено на територията на Егейска Македония. Обаче – в Северна Гърция, Егейска Македония, Халкидики и Атон – като маяк остава да свети нашият Зографски манастир. През първата половина на ХХ век до края на Втората световна война основната част от братството на Зографския манастир са егейски българи. Колкото и да ми е жал, искам да подчертая, че тези егейски българи, със своето дело, със своя живот, доказват, че са многократно по-големи български патриоти, от всички онези монаси, които ние през `60-те, `70-те и `80-те години ще изпратим от България към Зографския манастир. Тук искам да спомена едно име, за което един български дипломат казва следното: „Когато чуете името на монаха Натанаил, българино, стани и се поклони”. Това е епитропът на Зографския манастир до смъртта си през 1976 г., когато при твърде неясни и съмнителни обстоятелства от неговата килия лумва един пожар, вследствие на което той загива. Това е Натанаил от село Бабчор, Костурско, с гражданско име – Наум Гъркинов. Това име завинаги трябва да остане в аналите на българската църковна история и в историята на Зографския манастир.
Още нещо – нашето Външно министерство и дипломати в Гърция положиха много усилия да бъде построена българска църква в Солун, за което беше осигурен и терен, и средства. Обаче гръцките власти не позволиха да бъде създадена такава църква. Едва преди няколко години беше открита такава църква, но не в Солун, не в Северна Гърция, а в Атина, която трябваше да обслужва нашите гастарбайтери. Но – да се възстанови българската църква в Солун, която е съществувала до 1944 година – „Свети Георги Зограф” – не се съгласиха.
Гърците предявяват претенции за някои културни паметници от гръцкото културно-историческо наследство в България – става дума най-вече за някои от византийските ръкописи, които се съхраняват в Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев”. Става дума за ръкописи, които, през Първата световна война, българските военни власти, с цел да бъдат опазени, ги изземват от манастира „Свети Йоан” край Серес и манастира край Драма. Но това са манастири, които са съградени и поддържани от местното българско население. Така че – това културно-историческо наследство, което се е съхранявало в тях, трудно гърците могат да имат претенции, че е лично тяхно; по-скоро е собственост на населението, което е живяло около тези манастири, в Егейска Македония. Много добре знаем, че преобладаващото най-многобройно славянско население в Егейска Македония, са българите.
Фокус: Имало ли е организации на българите от Егейска Македония през ХХ век – било културни, било политически?
Георги Даскалов: Такива организации не са създадени през периода на германо-италианската окупация на Гърция в периода 1941 – 1944 г. През март 1943 г. в Костур се създава една българска политическа организация под името – „Македоно-Български комитет при Оста”. Това е една политическа организация, която създава свои местни комитети в десетки села в Костурска и Леринска околия, влизащи в т.нар. италианска окупационна зона. Тези местни комитети се превръщат в представителни и местни органи на българската местна власт. Тази политическа българска организация със седалище в Костур и начело с българина Пандо Макриев от село Четирок, Костурско, създава и една българска милиция, която се организира и въоръжава с помощта на местните италиански окупационни власти. Замисълът на италианците е – да използват българската въоръжена сила за възпиране на нахлуващата партизанска сила от южните части на Македония, откъм Епир и Тесалия, които постепенно започват да проникват в Костурско. Създава се една българска милиция в състав от около 3000 въоръжени мъже. В редица села, включително и в родното село на проф. Благой Шклифов, село Черешница, се създава местна българска милиционерска чета, чиято единствена задача е – да защитава селищата от нападенията на гръцките партизани. Има само едно изключение, когато няколко български чети участват в една италианска акция в района на село Нестрем, срещу ЕЛАС, за която след това българите ще бъдат жестоко наказани. Имам предвид – пълното унищожение на село Старичани, Костурско, което става на 1 май 1943 г. от крупни сили на ЕЛАС (Гръцката Народоосвободителна армия под прякото ръководство на Гръцката Комунистическа партия).
Денка КАЦАРСКА
Всички мнения, оценки и твърдения, изказани в интервютата отразяват лични виждания и „Фокус” не носи отговорност за тях
© 2012 Всички права запазени. Позоваването на Информационна агенция "Фокус" е задължително!

Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско

Още от първото село, Коюнкьой, всеки намерен събеседник ме насочва към следващото село, където имало повече караоланци. И така, до петото село по пътя за Гюмюрджина, където твърдят, че нататък са “читаци”, т. е. турци. Накрая стигаме в едно село и в търсене на митичен старец, към който ни насочваха различни хора от различни села, попадаме на разговорлив събеседник на средна възраст, потомък на караоланци. Той пък ни насочва към старците при джамията, които били също от Караолан. Отиваме при тия старци, а те една дума кажат на български, пет на турски. Нарочно им обяснявам, че не знам турски, а те си знаят тяхното. След малко пристига и предишният ни любезен събеседник, който също заговаря на турски. И тука родният български диалект е обречен. Местните българоезични мюсюлмани вече са направили своя избор. А и как да е иначе, като те даже не са чували за български език. Телевизионните канали са гръцки и турски. Радиочестоти изпълват ефира с турска реч. Вестници на турски език можеш да си купиш на всяка вестникопродавница. Как тогава да чуят нещо за България? Откъде да получат сведения? И днес българската държава продължава безотговорната си политика по отношение на българоезичните малцинства в съседни държави. А се чудим, че българското население застарявало и намалявало. Та самата държава е мащеха за тия хора. Как тогава те да се българеят? С какво тя ще ги привлече, ще ги приобщи към българската идея? За тях България и българите са нещо далечно и много различно. А като включим и това, че много добре знаят колко бедна и разсипана държава е днес България, картината става пълна.На връщане правим малка обиколка, да минем покрай Бору гьол – някогашен родопски рибарски и сулинаджийски рай. Стигаме до един плаж, недалеч от Порто Лагос, на който хората пристигат с колите си и от тях директно влизат в плиткото море. Плажът е мръсен, но пък морското дъно е песъчливо и приятно. Цели семейства и групи приятелски семейства се къпят и си говорят, все едно са на пейка пред къщите си. На тръгване виждаме на едно по-влажно място затънала кола. Шофьорът, който изглежда е искал да иде досами водата с колата, се чуди как да я изкара. Появява се и една забрадена по мюсюлмански жена. Моли ни на турски да помогнем. Заговарям я на родопски диалект, а тя ми отговаря пак на турски. Питам я дали са “помаци” и тя отговаря утвърдително. На въпроса ми: “Оти ни думаш пу пумацки?”, смутолевя нещо и започва да иска помощ на родния си диалект. Младият шофьор обаче мълчи. Така в усърдието си да му помогнем не можахме да разберем той говори ли родния си език, а и въобще какъв му е родният език.Отправяме се на запад, към Ксанти. Сякаш сме си у дома. А не сме ли?…Нещо все ме дърпа към с. Исьорен и решавам да отида пак. Движим се по познатия път, но сега имам повече време да наблюдавам околността. Навлизаме в селото и чак в другия му край съзираме мъж на средна възраст на улицата. Слизам и завързвам разговор. Слуша ме внимателно и любезно ми отговаря, но още на края на второто изречение вмята: “Беки сте ут горе?”. Питам го за построения християнски параклис в селото, а той отговаря, че не пречи. Идвали гърците, “комкали” се, “венчавали” се, а после отивали да празнуват в ресторанта до рибарника. Имало и воденица, но не знае дали работи. Споделя, че миграцията е изяла и Исьорен. Ксанти бил пълен с исьоренци. Други пък били в Турция. Казва, че живеят от тютюна. Плащали го 4-5 евро килото, но сушата много пречела. Както и отсам границата, планинците все още се опитват да се препитават с тютюнопроизводство. Същевременно те предчувстват какво ще стане като текне от България народът през отворените гранични пунктове. Събеседникът ми откровено заявява, че надолу (разбирай Ксанти) за пришълците от България ще има работа, като евтина работна ръка, а за местните няма да има. “Тебе ше та замат, пък мене нема да ма замат” – споделя той. Но това време все още не е дошло, та сме си драги. Пък сетне кой знае как ще се обърне всичко, като вземе да става въпрос за пари и за борба за насъщния. Продължаваме надолу към рибарника. Тоя път вратата на оградата е отворена. Влизаме с колата навътре, чак до мястото с рибите. Съоръжението е старо, но вътре гъмжи от риба. Заговаряме се с човек, който обикаля наоколо. Оказва се, че е местният рибовъд. Споделя, че постоянно ходи до България за храна на рибите, от което става ясно че местният алъш-вериш с рибите си има българска закваска. Отиваме до воденицата. Спускаме се до реката, а оттам пътеката възвива по брега надолу. Старата дървена врата е заключена с катинар. Има и доща, чието корито е празно, а дупката, от която излиза водата изпод воденицата, зее празна. Водата е отбита от вадата преди воденицата. Къщурката още се държи, но е видно, че вече й отминава времето. Това е туристическата забележителност, отбелязана с табела, която чака своите посетители.

Горе, до асфалтовия път, има къщурка с измазани стени, на едната от които долу е изписан графит на родопски диалект с гръцки букви: “Майната ти. Помак сом. То пречи”. Подобни графити видях и на други места. Явно така някои местни, навярно тийнейджъри, демонстрират настроенията си относно “другостта” и възприемането й от мнозинството в обществения живот на Западна Тракия. В Исьорен ме чака изненада. Спираме да пием вода от селската чешма в горния край на селото, а там се появява възрастен човек. Подхващам разговор, а той сякаш това и чака. Сядаме на крайпътна пейка и той започва да ми обяснява как е учил български език при установяване на българското управление през 40-те години на ХХ в. и че е бил добър ученик. Поисква лист и започва да изписва буквени знаци, наречени от него: йер мучек (ь), йер гулям (ъ), ят и др. Пише думи като жеба, гурба. Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество?

По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.
(Бр. 20/2011 на „Златоградски вестник”)

Интервю с Любко Рондова, родом от Егейска Македония

Разговор с един македонски Българин от Бобища,Костурско