Срещи и разговори в Южните Родопи, Ксантийско

Още от първото село, Коюнкьой, всеки намерен събеседник ме насочва към следващото село, където имало повече караоланци. И така, до петото село по пътя за Гюмюрджина, където твърдят, че нататък са “читаци”, т. е. турци. Накрая стигаме в едно село и в търсене на митичен старец, към който ни насочваха различни хора от различни села, попадаме на разговорлив събеседник на средна възраст, потомък на караоланци. Той пък ни насочва към старците при джамията, които били също от Караолан. Отиваме при тия старци, а те една дума кажат на български, пет на турски. Нарочно им обяснявам, че не знам турски, а те си знаят тяхното. След малко пристига и предишният ни любезен събеседник, който също заговаря на турски. И тука родният български диалект е обречен. Местните българоезични мюсюлмани вече са направили своя избор. А и как да е иначе, като те даже не са чували за български език. Телевизионните канали са гръцки и турски. Радиочестоти изпълват ефира с турска реч. Вестници на турски език можеш да си купиш на всяка вестникопродавница. Как тогава да чуят нещо за България? Откъде да получат сведения? И днес българската държава продължава безотговорната си политика по отношение на българоезичните малцинства в съседни държави. А се чудим, че българското население застарявало и намалявало. Та самата държава е мащеха за тия хора. Как тогава те да се българеят? С какво тя ще ги привлече, ще ги приобщи към българската идея? За тях България и българите са нещо далечно и много различно. А като включим и това, че много добре знаят колко бедна и разсипана държава е днес България, картината става пълна.На връщане правим малка обиколка, да минем покрай Бору гьол – някогашен родопски рибарски и сулинаджийски рай. Стигаме до един плаж, недалеч от Порто Лагос, на който хората пристигат с колите си и от тях директно влизат в плиткото море. Плажът е мръсен, но пък морското дъно е песъчливо и приятно. Цели семейства и групи приятелски семейства се къпят и си говорят, все едно са на пейка пред къщите си. На тръгване виждаме на едно по-влажно място затънала кола. Шофьорът, който изглежда е искал да иде досами водата с колата, се чуди как да я изкара. Появява се и една забрадена по мюсюлмански жена. Моли ни на турски да помогнем. Заговарям я на родопски диалект, а тя ми отговаря пак на турски. Питам я дали са “помаци” и тя отговаря утвърдително. На въпроса ми: “Оти ни думаш пу пумацки?”, смутолевя нещо и започва да иска помощ на родния си диалект. Младият шофьор обаче мълчи. Така в усърдието си да му помогнем не можахме да разберем той говори ли родния си език, а и въобще какъв му е родният език.Отправяме се на запад, към Ксанти. Сякаш сме си у дома. А не сме ли?…Нещо все ме дърпа към с. Исьорен и решавам да отида пак. Движим се по познатия път, но сега имам повече време да наблюдавам околността. Навлизаме в селото и чак в другия му край съзираме мъж на средна възраст на улицата. Слизам и завързвам разговор. Слуша ме внимателно и любезно ми отговаря, но още на края на второто изречение вмята: “Беки сте ут горе?”. Питам го за построения християнски параклис в селото, а той отговаря, че не пречи. Идвали гърците, “комкали” се, “венчавали” се, а после отивали да празнуват в ресторанта до рибарника. Имало и воденица, но не знае дали работи. Споделя, че миграцията е изяла и Исьорен. Ксанти бил пълен с исьоренци. Други пък били в Турция. Казва, че живеят от тютюна. Плащали го 4-5 евро килото, но сушата много пречела. Както и отсам границата, планинците все още се опитват да се препитават с тютюнопроизводство. Същевременно те предчувстват какво ще стане като текне от България народът през отворените гранични пунктове. Събеседникът ми откровено заявява, че надолу (разбирай Ксанти) за пришълците от България ще има работа, като евтина работна ръка, а за местните няма да има. “Тебе ше та замат, пък мене нема да ма замат” – споделя той. Но това време все още не е дошло, та сме си драги. Пък сетне кой знае как ще се обърне всичко, като вземе да става въпрос за пари и за борба за насъщния. Продължаваме надолу към рибарника. Тоя път вратата на оградата е отворена. Влизаме с колата навътре, чак до мястото с рибите. Съоръжението е старо, но вътре гъмжи от риба. Заговаряме се с човек, който обикаля наоколо. Оказва се, че е местният рибовъд. Споделя, че постоянно ходи до България за храна на рибите, от което става ясно че местният алъш-вериш с рибите си има българска закваска. Отиваме до воденицата. Спускаме се до реката, а оттам пътеката възвива по брега надолу. Старата дървена врата е заключена с катинар. Има и доща, чието корито е празно, а дупката, от която излиза водата изпод воденицата, зее празна. Водата е отбита от вадата преди воденицата. Къщурката още се държи, но е видно, че вече й отминава времето. Това е туристическата забележителност, отбелязана с табела, която чака своите посетители.

Горе, до асфалтовия път, има къщурка с измазани стени, на едната от които долу е изписан графит на родопски диалект с гръцки букви: “Майната ти. Помак сом. То пречи”. Подобни графити видях и на други места. Явно така някои местни, навярно тийнейджъри, демонстрират настроенията си относно “другостта” и възприемането й от мнозинството в обществения живот на Западна Тракия. В Исьорен ме чака изненада. Спираме да пием вода от селската чешма в горния край на селото, а там се появява възрастен човек. Подхващам разговор, а той сякаш това и чака. Сядаме на крайпътна пейка и той започва да ми обяснява как е учил български език при установяване на българското управление през 40-те години на ХХ в. и че е бил добър ученик. Поисква лист и започва да изписва буквени знаци, наречени от него: йер мучек (ь), йер гулям (ъ), ят и др. Пише думи като жеба, гурба. Споделя, че знае четри писма, т.е. владее писмено четири езика: гръцки, турски, арабски и български. Изписва думи на арабски. Говори с уважение за българските си учители. Спомня си как е четял от читанката, като го карал учителят. Разговорът се обръща на религиозна тема. Споменавам думата “кауре” за християните, а той ми се скарва да викам “християне”, защото те си “вярват в Христоза, пък кауринан, нва йе диньсизин”, т. е. неверник. Така тука получих един чудесен урок по религиозна веротърпимост, която дори в Родопите много мюсюлмани не спазват, наричайки християните “кауре”. Но това е обичайно за България. Та наскоро дори един министър от турски произход, избран от квотата на ДПС, бе нарекъл подчинените си в министерството българи “гяури”. А я да си представим съвсем хипотетично един министър, представител на несъществуващото вече компактно българско малцинство в Турция, изтребено зверски през 1913 г., (ако беше оцеляло то де), да има наглостта да обиди по подобен начин правоверното турско мнозинство, което е с дълбоки демократични традиции. Как ли би реагирало това общество?

По повод религиозните различия и веротърпимостта събеседникът ми философски споделя, че “Аминен е сякуму йенно”, т.е. пред смъртта всички сме равни. Много неща научих от тоя 75-годишен съсухрен исьоренски старец, неща, които не чух никъде другаде из околните българоезични села. Но за исьоренци с уважение говорят и самите гърци.
(Бр. 20/2011 на „Златоградски вестник”)

Тамо долу край Белото море… (Текст от блога на Костадин Костадинов kostadin.eu)

Едва ли много хора в България осъзнават какъв исторически пробив беше осъществен с отварянето на новия ГКПП Златоград - Термес на вр. Костадин в Родопите. На 18 януари 2010 г. за първи път от септември 1944 г. стана възможно да се слезе до Бяло море, без да се заобикаля през Свиленград или Гоце Делчев, а в Родопите едно разделено от десетилетия еднокръвно и братско население най-сетне се обедини.

Разбира се гърците отвориха може би най-маловажното от планираните общо 5 родопски КПП-та, пътят е ужасно тесен, на завоите две коли трудно биха се разминали, а и на всичкото отгоре е дупка до дупка само 4 месеца след пускането, но въпреки това го има. И никой вече не може да спре роднините от двете страни на границата да общуват и да си ходят на гости - нещо, за което допреди месеци се налагаше да пътуват повече от 450 км през Свиленград или Илинден. Езикът, на който се говори в селата под КПП-то, е български. Напевен родопски диалект, разбиран прекрасно от всеки българин, независимо от коя част на българското землище е. Има 4 общини на север от Ксанти, в които населението е на 100% българско - Термес (Лъджа), Ехинос (Шахин), Котили (Козлуджа) и Сатрес (Синиково). В самия град Ксанти, или Царево, както е неговото старо българско име, около 25% от жителите са българи - староседелци и новопридошли гастарбайтери.
Всички тези неща ги научаваме от нашите сънародници, които на Гергьовден бяха изпълнили центъра на с. Термес (Лъджа) заради сбора на околните села. Българите там са само мюсюлмани, но 6 май е останал в обредния им календар, макар и с малко променена символика. Няколко неща веднага правят впечатление. Жените, особено възрастните, са изцяло облечени по ислямските норми - с дълги до петите шлифери и забрадени с кърпи. Единствената волност, която си позволяват, е кърпата да не е едноцветна, а шарена. За разлика от тях младите си позволяват доста повече волности, без да пипат задължителната забрадка разбира се. На центъра на селото имаше естрада, на която се вихреха двама турски изпълнители, докато малко по-надолу, в посока към минералната баня, Виевската фолк-група пееше български родопски песни. Картината се допълваше великолепно от гръцката музика, идваща от един ресторант, разположен точно по средата между двете сцени. Общо взето по-добра илюстрация на разпънатите между три държави наши сънародници българи трудно можеше да се намери. Защото май само ние у нас си знаем, че българите мюсюлмани са българи. За гърците това са гърци-мохамедани, а за турците са си чисти турци. Напоследък започна да си пробива път и нова "версия", че помаците са наследници на античното племе агриани, че оттам идвало и другото им име ахряни, че говорели отделен помашки език и прочие глупости. Последователи на това най-ново течение в средите на балканското етноингенерство са и тези, които са поканили Виевската фолк-група. Panelinios silogos pomakon, или Общогръцко помашко дружество е организацията, с чието съдействие и пари българската група е дошла в Лъджата. На помашката "нация" първоначално акушираха гърците, и то с протекцията на Гръцкия генерален щаб в началото на 90-те г. на ХХ в., когато бяха издадени речници на "помашкия" език, имаше "научни" конференци и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност. От няколко години с тази теза са се захванали турците, които очевидно работят по мащабен балкано-мюсюлмански проект, обхващащ всички славяноезични мюсюлмански общности на Балканите, но най-вече в Македония, Косово, България и Гърция. А и в четирите държави тези общности са български...
Та така. Всички на сбора бяха доста далеч от геополитическите размисли и техните битови проекции и предпочитаха да се хванат на хорото пред българската сцена или да обикалят около сергиите на пазара. Панаир. И тук повечето сергии се държаха от цигани, вкл. няколко от български цигани от България. Оказа се, че отърване от нашите мангали си няма даже и зад граница. Завързахме разговори, хванахме се на хорото, купихме някоя и друга джунджурия (но от местните), ядохме агнешко и разбира се ходихме до Българската баня. Всъщност това е единствената баня в селото, която е изградена още през 1943 г. от нашата администрация и до ден днешен всички местни хора я наричат така. Понеже се налагаше да ходим и на други места, си тръгнахме доста бързо, но оставихме доста наши приятели от Златоград да ни заместят. Доста маси на сбора бяха пълни с роднини от двете страни на границата, а в един момент се оказа, че всяка трета кола в селото е българска.
По пътя на юг към Ксанти се спуснахме точно между двата най-южни дяла на Родопа - Руян и Момчил. Българските села са наредени едно след друго - Ехинос (Шахин), Мики (Мустафчово), Алма (Ягнила), Сминти (Долап хан), Котино (Кочане), Горгона (Брадагова). На някои места по пътя още стоят стари гръцки бункери, укрепени допълнително и с картечни гнезда, предназначени да спират нахлуващите от север български войски. Е, българите пак са тук, и гледайки околните села, никога не са си отивали. Минаваме набързо през Ксанти, за да се отправим към Порто лаго, легендарната първа военноморска база на българския Беломорски флот (1916-1918). Днес то е малко рибарско селце, но за нас българите носи особена символика - на осъществения за кратко, и може би затова толкова болезнено липсващ ни днес излаз на нашето Бяло море. Морето с двата български острова Тасос и Самотраки, и двата добре виждащи се от брега на Порто лаго. От 1912 г. до 1919 г., и от 1941 г. до 1944 г., България беше средиземноморска държава, имаше два флота (Черноморски и Беломорски), а най-южната точка на страната ни беше на о-в Самотраки. Историята не свършва днес и с нас, така че да работим и да се надяваме, че един ден ще се върнем отново тук, но за да останем...
На връщане вече минаваме за по-дълго през Ксанти. Градът е наричан от българите мюсюлмани в района до нач. на ХІХ в. Царево, защото е бил столица на легендарният родопски българин Момчил юнак. Планината източно от Ксанти и до ден днешен на българските карти така си се казва - Момчил. Сега има някакво гръцко име, което не си дадох труд да запомня. Въобще гръцката топонимия изглежда много абсурдно по тези места, по които до 1920 г. гърците са били изключително рядка и екзотична гледка. Прекръстили са планината Руян, която пък е западно от Ксанти, на Ахладо вуно. Чудя се, ако на гърците им се беше сбъднала мечтата границата им да минава по Стара планина, какви ли имена щяха да измислят и натворят за днешната ни Южна България? Но въпреки сменените имена, българщината в стария град наднича от всеки ъгъл. Старите къщи, църквите, калдаръма, плочестите и керемидените покриви - всичко това много нехарактерно за Гърция, с нейните плоски средиземноморски констукции и кичозни псевдо антични колони пред всяка къща. Намираме интересна находка - един паметник на убит от българина Данев бръснар през 1913 г. Изрично пише, че е измъчван, защото не предал елинските патриоти. Съдейки по спазваните и до ден днешен от гърците разбойнически традиции в обслужването (и обирането) на клиентите, сигурно е поискал повече пари на българина за подстрижката, и го е сполетял справедлив потребителски гняв, но нейсе. Така или иначе снимаме паметника, някои се и изплюваме, след което продължаваме. Пред сградата на Тракийския университет (това е третия университет на Балканите, след нашия в Стара Загора и турския в Одрин, който носи името Тракийски) попадаме на антиправителствена демонстрация. Гърците още не могат да разберат, че човек дори и добре да яде и пие, един ден плаща. За тях този ден дойде, имат дългове от 300 млрд евро, но се инатят и не щат да ги плащат. Впрочем, тези дни са идеални за обзети от реваншистки настроения хора като нас, защото из цяла Гърция тълпи народ безчинстваха, палиха, стреляха се, та даже и се убиваха. Ако бяхме решили да подпалим нещо и ние, щяхме да срещнем сериозна подкрепа от страна на самите гърци.
На връщане по пътя към Златоград спряхме в с. Сминти (Долап хан). Щях да изтърва волана, когато видях как по улиците ходят жени, облечени в народна носия, които не са за някакъв фестивал, а просто така си ходят облечени. Вероятно този район е единствения в българското етническо землище, в който носията не е музеен експонат или семейна реликва, а всекидневно облекло. Съвсем случайно виждаме познат на улицата, от там влязохме в магазина на неговия братовчед, после пък се заприказвахме с един старец на улицата, после пък ни чу друг, че говорим на български и се включи и той и айде отидоха два часа. В магазина продавачката, която по фанариотски изтънчено запитахме откъде знае толкова хубаво български, ни отговори, че тук всички са наполовина българи. Така ли, наостряме уши, а защо само наполовина? Ами защото другата половина останала в България, отговаря жената и се захилва до уши. Отвън пък дядото се оказва, че е на 91 г. Докато цъкаме с език и се възхищаваме на външния му вид, който не издава повече от 70 г., дядо Шакир ни обяснява как е служил две години в българската армия. През 1942 - 1944 г. отбива службата си в София, в Лагера. Знаеш ли го къде е, ме пита, и аз му викам че там живея. А чи къде, вика дядо Шакир, ми то е голо поле бе момче. За него София е останала същата от времето, когато я бомбардираха авионите и горяше, както ни разказа... Почерпихме го с баклава, а той се разчувства и ни разказа, че като се върнали гърците станало много лошо. 18 души, казва, убиха с чукове насряд селоно, защото помагали на българите, а после на гръцките партизани. Трудно е наистина да си представим какво са преживели тези хора, защото за разлика от други наши сънародници, които в страданието си са предпочели да избягат в България, те са останали и са изтърпели всички издевателства на гръцките режими след 1944 г., та до днес. Мислим си колко малко трябва, на връщане към границата. Засилване на телевизионния сигнал към Ксанти и Гюмюрджина (за да може да се гледат български програми и до Бяло море), приемане на студенти от там да учат у нас, създаване на дружества за приятелство там и тук и... след време това там и тук ще се размие на фона възстановеното културно, етническо, културно, та и роднинско ако щеш единство. Реалността за съжаление обаче е съвсем друга. Около 100 000 са българите мюсюлмани в Западна Тракия, които са оставени на произвола на съдбата, гръцкото етно-инженерство и турската асимилация вече близо 70 г. Парадоксално е, но една част от българския народ, която е в друга държава се асимилира от трета държава. Но пък от друга страна, дявол да го вземе, какво се стряскаме. Та нима в нашата собствена държава помаците не са обект на асимилация от страна на същата тази трета държава, Турция? Нашата къща е подпалена, какво си говорим. Но въпреки всичко, минавайки границата под вр. Костадин, отново си казваме - а колко малко само трябва...