Иван Папукчиев
До 1913 г. Кукуш е български град в Македония, с около 10 000 жители (фиг. 1). Известен е с това, че през 1860 г. там започва униатството. Родно място на Гоце Делчев, Христо Смирненски и други известни българи. Намира се на около 30 километра северно от Солун. За последните дни на родния им град са ми разказвали моите баща и майка.
На 16 юни 1913 г. започва Междусъюзническата война. Три дни (19, 20 и 21 юни) една наша бригада води кръвопролитни боеве с шест гръцки дивизии. Гърмежите от фронта започнали все по ясно да се чуват. Явно било, че българите отстъпват.
На 20 юни умира прислужничката на католическата черква и на 21 е трябвало да бъде погребана. Кукушани уплашено бягат от града. На погребението били само отец Йосиф Раданов - от с. Гранитово Елховско, баща ми Тенчо Марков Папукчиев и гробарят. Снаряди вече падали в града. Виждала се непрекъсната върволица мъже, жени и деца, с малко багаж в ръце да се отправят на север - към България. На две на три погребват жената, отец Йосиф сваля епатрахила, загъва в него требника и кръста и ги дава на баща ми с думитe:
- Тенчо, аз бягам …, и тръгва без дрехи и без пари след върволицата бежанци. Към България! Предишната година гърците го пребили в Солун понеже е българин. Страхувал се, че пак ще го бият. Баща ми е трябвало да се върне в града, понеже там е била майка ми с дете пеленаче в ръце. Виждали се вече и отстъпващи български войници. Баща ми се прибира и с малкото останали кукушани се скриват в манастира, пансион за сираци на католическите сестри на милосърдието (soeurs de charite). Гръцките войници навлизат в изоставения град.
От по-високите сгради в манастира те гледали как гръцките войници палят града. Вече е имало няколко пожара от снарядите. Методично, войниците с факли в ръце влизат от двор в двор и палят по ред всичко: къщи, бараки, стопански постройки ... Абсолютно всичко. Гори целия Кукуш! ( Изгорени са 1846 къщи, 612 дюкяна и 5 мелници - из протокола на Карнегиевата анкета извършена на място.)
На другата сутрин майка ми се събужда и гледа: До пътната врата на манастира са наредени всички сираци, облечени и с по една бохчичка в ръце. До тях са и всички калугерки . Майка ми ужасено ги попитала:
- Сестро, на кого ни оставяте? - калугерките се опитали безуспешно да я утешат. В този момент викат баща ми при игуменката – французойка. Тя му казала, че един гръцки офицер иска да й съобщи нещо. Търсят баща ми за преводач.Той знаеше и гръцки и френски. Отиват до вратата и гледат гръцките войници с поставени ножове на пушките, водени от един гръцки генерал.Той размахал един лист хартия и заявил :
- Ето, имам заповед да изколя / sic / всички българи. Вие калугерките излезте заедно с децата!
Игуменката му отговорила :
- Тук е френска територия. И показала френското знаме окачено над вратата. -Не можете да влезете без мое разрешение!
Генералът тръгнал навътре към двора през вратата, но игуменката, която била едра жена, грабва генерала и буквално го изхвърля навън. После постила френското знаме пред вратата и я затръшва под носа на генерала. Баща ми казваше:
- И аз бях изпотен, но от лицето на игуменката буквално течеше студена пот.
Генералът не се решил да стъпи на френското знаме и отстъпил като оставил постове около манастира.
Клането се отложило временно.
В манастира случайно попаднал един евреин, амбулантен търговец . Игуменката написала писмо до френския консул в Солун и през нощта тайно спуснали евреина през един от прозорците. Какво е станало с него не се знае, но след два дни всички постове около манастира били вдигнати. Останала само една малка група гръцки войници. Можело да се излиза из изгорения град.
Баща ми решил да свали камбаната от изгорялата черква. Сам отива с две въжета и почва да я сваля. Но едното въже се скъсва и камбаната застрашително се залюляла. Баща ми избягал и когато камбаната се успокоила и останала да виси, връща се с още едно въже и успешно я сваля. Тази камбана вече е единствения свидетел на тези събития и сега се намира на камбанарията на католическата черква в село Куклен - Пловдивско .
Когато спрели военните действия някои от избягалите кукушани тайно се върнали за да си приберат заровените жълтици. На един от тях парите (разбирай жълтиците) ги пренесли двама души на тарга. После майка ми разправяше, че и тя и други жени ходили из къщите да ровят и намирали изпуснати жълтици.
След време, един френски генерал идва в манастира и поискал някой да го заведе на мястото на боевете. Отново, понеже е знаел френски, пращат баща ми. Генералът на кон, баща ми - пеша отиват до позициите. Генералът отбелязал, а баща ми също видял, че в окопите на гърците имало големи купчини изстреляни гилзи. В българските – гилзите били много малко. Генералът заключил, че българските войници са нямали патрони и за това са отстъпили.
Кукуш вече го няма. Има нов град Килкис, построен на известно разстояние от изгорелия град, част от който е изграден с материали от изгорелия Кукуш. Само на хълма е останало манастирчето “Св. Георги “ запазено и обновено от гърците (фиг. 2).
Такава е част от печалната история на Кукуш, разправена от баща ми Иван Тенчев Папукчиев и от майка ми.
------------------------------------------------------------
Забележка от http://protobulgarians.com/index.htm : Названието Кукуш е българско, от индоевропейски произход и означава "връх, височина" (виж разяснения). От същата основа (кук - връх, нещо издадено, стърчащо) са образувани и други български думи - гугла, качулка, Сакар, кукиш, шушулка, изчучулен.
http://www.sarakt.eu/kukush.htm
петък, 26 февруари 2010 г.
вторник, 15 декември 2009 г.
История за едно пътуване през Западна Тракия
дата: 20.11.2009
През лятото, както и повечето българи, предпочетох да прекарам ваканцията си на гръцкото крайбрежие. Намерих си туристическа фирма, платих си таксата и се подготвих за едноседмична ленива почивка край топлите води на егейския бряг. Отпътувахме рано сутринта от Свиленград, а крайната точка бе малко курортно селце близо делтата на р. Места - Кирамоти. Накратко - пътуване, което на пръв поглед не обещаваше нито приключения, нито трудности, нито пък срещи с впечатляващи туристически обекти, както е прието да се рекламират подобни начинания.
За разлика от повечето пътници, които в ранния час потънаха в сън, аз изпаднах в размисъл. Престоеше ми да се докосна до никога непосещавани от мен земи, миналото на които обаче познавах, при това най-вероятно по-добре от съвременните им обитатели. В съзнанието ми изплуваха спомени за разкази, уроци и книги, които до този момент бяха изградили представата ми за Западна Тракия. Цялата работа е в това, че за добро или за лошо съм историк, на това отгоре родът ми произхожда от Дедеагач – днешния Алесандруполис.
Но, да караме подред. Цялата работа започна ето така. Преминахме през граничния пункт и по равната, съвсем европейски изградена магистрала, се отправихме на юг, право към Егейско море. Автобусът се движеше успоредно на р. Марица, така че през голяма част от времето можех да виждам водите й, а също и най-западните земи на съвременна Турция. Помислих си, че това е трасето, което е било предложено на България, за да бъде осигурен излазът й на Егейско море, след поражението в Първата световна война, когато отвоюваната по време на Балканската война Западна Тракия е била отнета от България и предадена на Гърция. Политиката, националните идеали и интересите на балкански държави рядко обаче са имали допирни точки помежду си. Е, щом сме нямали възможност да използваме трасето, по което днес минава тази магистрала за свободен икономически излаз, тогава нека я използваме, за свободен достъп до топло море.
Скоро в дясно от пътя се появи възвишението на град Димотика (от гръцки Стени близнаци), наречен така заради двойните крепостни стени, които са защитавали града през Средните векове, а части от тях все още могат да бъдат видени от любознателните туристи. Малък град, с население от около 9 000 души, но е родно място на трима владетели на средновековни империи – императорът на Нийската империя Йоан III Дука Ватаци (1222 – 1254), византийския император Йоан V Палеолог (1332- 1391) и султана на Османската империя Баязид II (1447 – 1512). Стори ми се впечатляващо, приблизително на всеки 110 години, този малък град е раждал личност, която променя хода на световната история!!!
Мисля че приблизително по времето, когато в главата ми се появи точно този исторически апломб, в дясно от пътя се появи сякаш сред нищото сладкарница, а шофьорът ни покани да слезем за почивка. Отбийте се, ако ви се отвори път натам! За мен беше удоволствие да опитам ръчно приготвения шоколад.
Пътят продължи все на юг, докато не достигнахме до Александруполис – град, който е свързан отново с историята на Българското възраждане, с историята на българските победи и поражения от началото на XX в. Като оставим настрана наистина приятната разходка по крайбрежната алея с фара, който туристическите агенции рекламират по неизвестни за мен причини като прочут, за любителите на миналото може би ще е интересно да се отбият в построената за първи път през XIII в. митрополитската църква „Св. Никола”. Иначе, в формиралия се едва през XIX в. град Александруполис, макар и сравнително голям за понятията на тази част от Гърция, не са се раждали променили историята на човечеството личности. Аз лично бих допуснала едно съвсем дребно изключение, което визира собствените ми баба и дядо, но този факт споменавам по-скоро от синовна признателност и не вярвам, че той може да направи вашата разходка из града толкова сантиментална, колкото се оказа за мен.
След Александуполис, пътят променя посоката си и тръгва на запад, а в дясно от него се извисяват Родопите. Без съмнение чудна гледка за попадналия за първи път в тези земи българин. За разлика от нашата вечно зелена, заради многото иглолисти насаждения, част от тази планина, останалите на гръцка територия склонове са обагрени в охра. Долавя се дъха на Средиземноморието!.Залесяванията са съвсем малко, а от пътя се виждат само меки склонове обрасли с храсталаци. Красиво е, но необичайно за свикналия със зеления цвят на планините българин!
Следващата спирка по маршрута беше Комотини, град известен ни и със старото си име - Гюмюрджина. Тук отново не откриваме традиционните за останалата част от Гърция исторически паметници или признаци на елинизъм. Атмосферата на града ни връща по-скоро към спомени, свързани с македоно-одринските борби на българите от късния XIX и ранния XX век, макар че в този район отдавна вече ги няма българските села. Доколкото обаче модернизацията и европеизацията на страната може би най-слабо са повлияли този район, имаме възможност да попаднем в старата чаршия, запазила до голяма степен архитектурния си облик отпреди стотина години. За това допринася запазилия се висок процент турско население в града, заради което е запазена и стара джамия в централната част -нещо толкова нехарактерно за други райони на Гърция. Около джамията попаднах на много близък до представата ми за Ориент пазар, на който дребни търговци седят по турски, облечени по традиционен мюсюлмански маниер и продават дреболии, така както съм си представяла, че се е случвало в старите възрожденски чаршии.
Мюсюлмани има и в следващата спирка по трасето – Ксанти, само че те говорят помежду си на характерен родопско-беломорски български диалект. Нищо чудно, българи-мохамедани са! Наричат себе си ахряне. В българската памет този град е свързан с производството и с търговията с тютюн, това е бил и главният поминък на населението там. На този занаят се е дължал и просперитета на Ксанти до началото на ХХ в. Ксанти е забележителен и с запазените църкви от византийско време, както и с подземните гробници, които датират от II век преди новата ера – отбийте се и там, има какво да ви зарадва.
Изобщо, ако човек пътува внимателно през градовете на Западна Тракия, може да успее да усети духа на миналите столетия, да си представи старите чаршии, така както са ги обитавали „българите от старо време”, а и не само българите. Все пак в земите на Западна Тракия през времето на Османската империя са били обитавани от десетки националности, идвали са пришълци за търговия или гурбет, били са свидетели на трагични исторически събития и паметни победи. Накратко, за разлика от останалите окончателно пригодени за туристите маршрути и непоправимо модернизирани райони в голямата част от съвременна Гърция, в тези земи може да усети вече отдавна отминалият балкански космополитизъм, смесицата от култури, религии и традиции, които са успели да се съвместят.
След тази последна спирка по маршрута, пристигнахме в Кирамоти. Прекрасно място на брега на Егейско море, което доскоро е било само едно малко рибарско селище, точно срещу вечния остров Тасос. Това обаче е една история, която ще Ви разкажа по друг повод.
Текст: Калина Пеева
През лятото, както и повечето българи, предпочетох да прекарам ваканцията си на гръцкото крайбрежие. Намерих си туристическа фирма, платих си таксата и се подготвих за едноседмична ленива почивка край топлите води на егейския бряг. Отпътувахме рано сутринта от Свиленград, а крайната точка бе малко курортно селце близо делтата на р. Места - Кирамоти. Накратко - пътуване, което на пръв поглед не обещаваше нито приключения, нито трудности, нито пък срещи с впечатляващи туристически обекти, както е прието да се рекламират подобни начинания.
За разлика от повечето пътници, които в ранния час потънаха в сън, аз изпаднах в размисъл. Престоеше ми да се докосна до никога непосещавани от мен земи, миналото на които обаче познавах, при това най-вероятно по-добре от съвременните им обитатели. В съзнанието ми изплуваха спомени за разкази, уроци и книги, които до този момент бяха изградили представата ми за Западна Тракия. Цялата работа е в това, че за добро или за лошо съм историк, на това отгоре родът ми произхожда от Дедеагач – днешния Алесандруполис.
Но, да караме подред. Цялата работа започна ето така. Преминахме през граничния пункт и по равната, съвсем европейски изградена магистрала, се отправихме на юг, право към Егейско море. Автобусът се движеше успоредно на р. Марица, така че през голяма част от времето можех да виждам водите й, а също и най-западните земи на съвременна Турция. Помислих си, че това е трасето, което е било предложено на България, за да бъде осигурен излазът й на Егейско море, след поражението в Първата световна война, когато отвоюваната по време на Балканската война Западна Тракия е била отнета от България и предадена на Гърция. Политиката, националните идеали и интересите на балкански държави рядко обаче са имали допирни точки помежду си. Е, щом сме нямали възможност да използваме трасето, по което днес минава тази магистрала за свободен икономически излаз, тогава нека я използваме, за свободен достъп до топло море.
Скоро в дясно от пътя се появи възвишението на град Димотика (от гръцки Стени близнаци), наречен така заради двойните крепостни стени, които са защитавали града през Средните векове, а части от тях все още могат да бъдат видени от любознателните туристи. Малък град, с население от около 9 000 души, но е родно място на трима владетели на средновековни империи – императорът на Нийската империя Йоан III Дука Ватаци (1222 – 1254), византийския император Йоан V Палеолог (1332- 1391) и султана на Османската империя Баязид II (1447 – 1512). Стори ми се впечатляващо, приблизително на всеки 110 години, този малък град е раждал личност, която променя хода на световната история!!!
Мисля че приблизително по времето, когато в главата ми се появи точно този исторически апломб, в дясно от пътя се появи сякаш сред нищото сладкарница, а шофьорът ни покани да слезем за почивка. Отбийте се, ако ви се отвори път натам! За мен беше удоволствие да опитам ръчно приготвения шоколад.
Пътят продължи все на юг, докато не достигнахме до Александруполис – град, който е свързан отново с историята на Българското възраждане, с историята на българските победи и поражения от началото на XX в. Като оставим настрана наистина приятната разходка по крайбрежната алея с фара, който туристическите агенции рекламират по неизвестни за мен причини като прочут, за любителите на миналото може би ще е интересно да се отбият в построената за първи път през XIII в. митрополитската църква „Св. Никола”. Иначе, в формиралия се едва през XIX в. град Александруполис, макар и сравнително голям за понятията на тази част от Гърция, не са се раждали променили историята на човечеството личности. Аз лично бих допуснала едно съвсем дребно изключение, което визира собствените ми баба и дядо, но този факт споменавам по-скоро от синовна признателност и не вярвам, че той може да направи вашата разходка из града толкова сантиментална, колкото се оказа за мен.
След Александуполис, пътят променя посоката си и тръгва на запад, а в дясно от него се извисяват Родопите. Без съмнение чудна гледка за попадналия за първи път в тези земи българин. За разлика от нашата вечно зелена, заради многото иглолисти насаждения, част от тази планина, останалите на гръцка територия склонове са обагрени в охра. Долавя се дъха на Средиземноморието!.Залесяванията са съвсем малко, а от пътя се виждат само меки склонове обрасли с храсталаци. Красиво е, но необичайно за свикналия със зеления цвят на планините българин!
Следващата спирка по маршрута беше Комотини, град известен ни и със старото си име - Гюмюрджина. Тук отново не откриваме традиционните за останалата част от Гърция исторически паметници или признаци на елинизъм. Атмосферата на града ни връща по-скоро към спомени, свързани с македоно-одринските борби на българите от късния XIX и ранния XX век, макар че в този район отдавна вече ги няма българските села. Доколкото обаче модернизацията и европеизацията на страната може би най-слабо са повлияли този район, имаме възможност да попаднем в старата чаршия, запазила до голяма степен архитектурния си облик отпреди стотина години. За това допринася запазилия се висок процент турско население в града, заради което е запазена и стара джамия в централната част -нещо толкова нехарактерно за други райони на Гърция. Около джамията попаднах на много близък до представата ми за Ориент пазар, на който дребни търговци седят по турски, облечени по традиционен мюсюлмански маниер и продават дреболии, така както съм си представяла, че се е случвало в старите възрожденски чаршии.
Мюсюлмани има и в следващата спирка по трасето – Ксанти, само че те говорят помежду си на характерен родопско-беломорски български диалект. Нищо чудно, българи-мохамедани са! Наричат себе си ахряне. В българската памет този град е свързан с производството и с търговията с тютюн, това е бил и главният поминък на населението там. На този занаят се е дължал и просперитета на Ксанти до началото на ХХ в. Ксанти е забележителен и с запазените църкви от византийско време, както и с подземните гробници, които датират от II век преди новата ера – отбийте се и там, има какво да ви зарадва.
Изобщо, ако човек пътува внимателно през градовете на Западна Тракия, може да успее да усети духа на миналите столетия, да си представи старите чаршии, така както са ги обитавали „българите от старо време”, а и не само българите. Все пак в земите на Западна Тракия през времето на Османската империя са били обитавани от десетки националности, идвали са пришълци за търговия или гурбет, били са свидетели на трагични исторически събития и паметни победи. Накратко, за разлика от останалите окончателно пригодени за туристите маршрути и непоправимо модернизирани райони в голямата част от съвременна Гърция, в тези земи може да усети вече отдавна отминалият балкански космополитизъм, смесицата от култури, религии и традиции, които са успели да се съвместят.
След тази последна спирка по маршрута, пристигнахме в Кирамоти. Прекрасно място на брега на Егейско море, което доскоро е било само едно малко рибарско селище, точно срещу вечния остров Тасос. Това обаче е една история, която ще Ви разкажа по друг повод.
Текст: Калина Пеева
понеделник, 14 декември 2009 г.
Българите мохамедани извън България
.jpg)
През 1978 г. на една неграмотна туркиня са се падали средно по 6,56 деца, на туркиня с начално образование - 3,88, и на висшистка - 2,71. И все пак турското правителство е обезпокоено, че докато туркините имат средно по 5,5 деца, то кюрдите са с по 6,5 деца, а това води до по-бързо увеличаване на дела им в населението на страната.
Официалната турска статистика игнорира въпроса за етническия състав на населението, като го замени с данни за разпределението му по езикова принадлежност. В условията на национално неравноправие много представители на малцинствата предпочитат да скрият своята истинска народност и език. За последно резултатите дори и от толкова странен начин за преброяване на населението на Турция бяха публикувани за 1965 г. Броят на жителите на страната с майчин език „помашки” според това „преброяване” на населението за отделни градове, е следният: Одрин - 10 324 души; Лозенград - 3375 души; Текирдаг - 1632 души; Измир - 1289 души (плюс 560 с майчин език български), или общо 17 180 души. Други 20 хил. души с майчин език „помашки” са регистрирани в околностите на Истанбул, и 40 хил. души - до Анкара.
Всъщност горните цифри са далеч по-ниски от истинските. Така Лозенград (с турското име Къркклисе - Къркларели, т.е. 40 църкви) през 1935 г. е имал 20 891 жители, повече от половината от тях са били помаци, те играели хора и пеели български песни. 4
Съгласно същото преброяване само 3.1 % от българите мохамедани в Турция по това време са живеели в градовете. В селата, където съществува изолация между различните групи с мохамеданска религия, етническата идентичност е по-запазена за разлика от градовете, в които асимилацията протича по-бързо. Това се потвърждава и от разговора ми с двама жители на с. Драгиново, Пазарджишко, през февруари 1984 г., които се бяха завърнали скоро от Турция. Там посетили свои сродници, потомци на преселени през 1913 г. драгиновчани в с. Акьорен (между Чаталджа и Силиврия). Българомохамеданите и турците в това село живеели в различни махали. Сънародниците ни там, включително и най-младите, продължавали да говорят помежду си на български (на своя коровски, т.е. драгиновски диалект).
В лицето на българомохамеданите Турция получава човешки материал, който е лоялен към нея и същевременно лесно податлив към нововъведенията и прогреса. Това не ни дава основание да забравим тези наши сънародници. В Истанбул например се издават вестници на гръцки, арменски, еврейски и албански език, въпреки че всички тези малцинствени групи, с изключение на албанците, са далеч по-малобройни от българите (гърците в Турция сега са 15 хил. души, арменците - 60 хил. души и т.н.). Защо да няма вестник и на български език? Вестници на български език като първа стъпка трябва да излизат също и в Гърция, и в Албания. Европейската харта за закрила на регионалните и малцинствените езици постави като основна цел преподаването на тези езици от детските градини (забавачници) до различните форми на обучение на възрастните. След като всички държави от Балканския полуостров са се устремили към членство в ЕС, а Гърция е отдавна част от него, нека да се спазват и изискванията на този съюз за правата на малцинствата, а българската държава да обръща повече внимание на малцинствата ни и в частност, на българомохамеданите в страната и чужбина.
...И доколкото Договорът от Лозана 5 от 1923 г. гарантира правото на мюсюлманските малцинства в Западна Тракия на обучение на собствения им език, то крайно време е да се открият за българомохамеданите в Гърция български училища, което гръцката държава досега отказва да направи под смехотворния предлог, че така нареченият помашки език нямал своя писмена форма. За да се сложи край на непрекъснатия приток от Турция на неподдаващи се на каквато и да било квалификация фалшификати с пропагандна литература относно историческата съдба на българите мохамедани - от рода на това, че са най-старото „турско” население в Европа и че са може би „най-чистите турци”, то нека академиите на науките на България и на Турция да излязат със съвместно становище по въпроса, което да бъде подкрепено с официални правителствени декларации на двете страни. И тъй като това заключение няма как да не бъде в полза на принадлежността на т. нар. помаци към българския народ, съставлявайки неговата по-малка мюсюлманска половина по силата на историческите обстоятелства, в името на добросъседските ни отношения и европейските ценности, да се прекратят изцяло опитите от страна на Турция за турцизиране на българомохамеданите, където и да се намират те. А на 600 000 „помаци” в Р Турция да се дадат същите права и възможност за обучение на майчиния им език, както това се прави за българските граждани с "турско етническо самосъзнание".
Някои примери за "спазването” на правата на малцинствата в демократична Гърция, членка на ЕС
От 1977 г. всички турски имена на местности в окръг Комотини (Гюмюрджина) бяха заменени с гръцки и оттогава употребата на старите наименования за официални цели е забранена под страх от глоба и затвор. Не се разрешава също споменаването в скоби на старото турско наименование след новото гръцко.
Расте броят на оплакванията на мюсюлмани - турци и помаци, че не им се позволява да строят нови и да поправят старите си джамии; земите на мюсюлманите се експроприират за обществени нужди (одържавяват се) без адекватна компенсация; мюсюлманите практически не могат да стават държавни служители; пречи им се на бизнеса чрез създаване на трудности в издаването на лицензи и дори на шофьорски книжки; на турци, напускащи Гърция, даже за кратко време, не се позволява да се върнат обратно в Гърция (в. „Ризоспастис” в броя си от 19 май 1986 г., съобщава, че на двама гръцки граждани с мюсюлмански произход - майка и баща, от село край Комотини, след като посетили сина си, студент в Истанбул, им е било забранено да се върнат в Гърция на основата на чл. 19 от Гръцката конституция, предвиждащ лишаване от гръцко гражданство на лица с чужд произход, които са напуснали територията на Гърция, без намерение да се завърнат скоро в нея).
Гръцките власти се стремят да разпръснат малцинствата, изпращайки безработните турци и помаци в други части на Гърция, където след като бъдат регистрирани веднъж, не им се позволява повече да се завърнат в Западна Тракия и се подлагат на натиск да сменят имената си с гръцки. (Данните са по публикации в интернет.)
Вместо епилог
Ислямизирането на населението, обитаващо българските земи, е практика на турската администрация в Османската империя, която днес има опасни рецидиви.
ИЗ ЮЖНИТЕ РОДОПИ (КСАНТИЙСКО). ПО СТЪПКИТЕ НА ПАТРИАРХ КИРИЛ 65 ГОДИНИ ПО-КЪСНО
ПЪТЕПИС
Георги Митринов
От средата на 80-те години на ХХ век датират първите ми публикации, свързани с южнородопското българско население в Ксантийско и Гюмюрджинско. В тях направих първите си опити да опиша българоезичните села в тези райони, по данни от публикации на родоповеда Ст. Н. Шишков, на патриарх Кирил и др. (Ст. Н. Шишков, Из Беломорската равнина (пътни бележки). Пловдив, 1907; П. Кирил. Българомохамедански села в Южни Родопи. С., 1960). Разбира се, правех справки и от други публикувани материали (В. Трайков. Названията на българските селища под гръцка власт. С., 1948; Л. Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. С., 1918). Но още тогава ми беше ясно, че данните, които използвам, са от втора ръка и трудно може да се приеме тяхната достоверност. От тогава и се породи желанието ми да посетя тоя край на българското езиково землище, за да добия непосредствени впечатления за населението му, но все не се появяваше сгоден случай. Междувременно в средата на 90-те години на ХХ век в Гърция започнаха да се публикуват изследвания, посветени на южнородопското българоезично население, на неговия език, обичаи и др. Въпреки трудностите, още в края на 90-те години успях да се сдобия с някои от тези скъпоструващи издания и да започна работа по изследване на южнородопското говорно богатство. Появиха се първите ми публикации на тази тема в български издания, в които изнесох материал от южнородопските български говори, главно по данни от речника на П. Теохаридис (Теохаридис, П. Помахцку-урумцку лексико. Тессалоники, 1996). Постепенно разширявах тематиката, докато накрая завърших един обобщаващ труд като планова задача в Института за български език “Южнородопските български говори” (над 200 с.). Не е знайно кога и дали въобще ще види бял свят. Но това не ми стигаше. Въпреки многобройните ми опити чрез фондации да отида в Гърция с изследователска задача, все не се получаваше. Тия наши фондации като “Отворено общество”, “СЕГА” и др. финансираха проекти, но за работа по показване и доказване на другост, а не на приобщеност на българите мохамедани към българския народ по етнографски особености. Но стара истина е, че който много желае нещо и се стреми към постигането му, той най-после го получава. А и времената сега са други. През 80-те години на миналия век бе трудно да стигнеш до гранични села в наша територия, камо ли да пробиеш от юг. От гръцка страна достъпът до граничните райони, населени с българоезично население, също е бил ограничен. А сега вече духат други ветрове. Свободно можеш да отидеш до тези гранични райони, поне от наша страна. Така накрая се появи възможност да се организира експедиция в Южните Родопи (Ксантийско и Гюмюрджинско). Близо 65 години след знаменателната обиколка през 40-те години на ХХ век на патриарх Кирил из Южните Родопи, ми се отдаваше възможност да осъществя една от големите си мечти. Какво по-хубаво от това!
Продължение – http://geom-bg.com/?p=16251
Абонамент за:
Публикации (Atom)