Европейци или изроди ?

Това са останките от българската църква в с.Горно Броди преименувано в Ано Вронду, в миналото известно като "Малката София". Гледайки снимката в мен се породиха гневни чуства и сега ще ви кажа защо. Българското гробище е заличено и на негово място е направено футболно игрище.Европейци ли са гърците или изроди ? Изроди и нищо друго,това са нашите южни съседи,които заличават всичко българско в "северна Гърция".
Много българи от глупост или незнание ,биват запленени от "хубавата" Гърция и от "добрите" и гостоприемни гърци .Нека тези заблудени българи веднъж за винаги си отворят очите и осъзнаят ,че гърка е мазно,подло и коварно същество,което мрази България и всичко българско . Нека заблудените се замислят поне малко ,следващият път когато играят сиртаки в някоя солунска таверна,че точно в този момент деца на гръцки колонисти играят футбол върху български гробове,върху гробовете на нашите предци.Вместо да играете сиртаки и да пълните гушата на гнусния грък,отидете и вижте българите останали в северна Гърция,поговорете си тях,станете приятели,чуйте техните истории и като нищо можете да откриете някой братовчед .След като се запознаете с тези измъчени българи,ви гарантирам ,че повече никога няма да играете сиртаки.

Пътепис между Драмската ракия и Одринското вино - ІІ

В Ксанти трябва да търся един адрес в квартала до болницата на града, отдалечен в западна посока. Спираме пред двора на болницата и се отправям към една санитарка в специално облекло да я питам. След първите няколко думи на гръцки, изговорени от мен, чувам позната реч: “А вы говорите по руски?”. Разбирам, че жената е украинка, преселила се тук. И как да не е славянка - с тия сини очи и естествено светли коси. Спираме близо до две жени с щъкащи около тях деца. Пак се опитвам да се осведомя за търсения от мен адрес на гръцки език и пак чувам: “Говорите по руски?” И двете жени се оказват рускини. Насочват ме. Едва по-късно разбирам, че тоя нов квартал на града е пълен с преселници от републиките на бившия Съветски съюз. Каква далновидна политика на гръцката държава - да засели в тия проблемни райони с уседнало мюсюлманско население, гръкоезично население от бившия Съветски съюз. По-късно, при пътуването ми с автобус от Кавала до Ксанти през Хрисуполис (старо Саръшабан), виждах как по спирките между селцата се качваха групи жени, говорещи на руски и после слизаха някъде. Живеят си тука хората и работят. А в България не могат да намерят място за настаняване на наши сънародници, излъгали се да зарежат всичко и да се преселят в прародината си. Спомням си за един бесарабски българин, настанен в апартамент в Кърджали, в един от блоковете, освободени от турците при преселването им в Турция след смяната на имената. Човекът имаше жилище, но пък нямаше работа. Е, тогава как да живее тук? Разбира се, и в Гърция гръкоезичните руснаци се оплакват от неподходяща работа и малки доходи, но там стандартът е друг. А и привилегии имат хората. Кой знае защо ние все нещо не доглеждаме, не дооправяме. Преди време някаква управляваща чамова глава бе решила да се заселят наши сънародници от бившия Съветски съюз в Странджа – Сакар. Та кой е луд де иде в оня даалък с опразнени от миграцията села? И с кого да общува там, като оцелелите до днес местни са вече по на над 70 години? А и какво да работи там човекът?


Наближихме въпросния адрес и пак потърсихме някой да ни насочи. Тоя път попаднахме на една гръцка бабичка със свадлива физиономия, която на всичките ми въпроси отговаряше с “Ден ксеро” (не знам). Накрая видях една забулена с кърпа жена, натоварена с много багаж и веднага реших, че това е моят надежден местен осведомител. Започнах своето питане с въведение: “Добър день. Ти ат тува ли си?” И получих най-подробни сведения за всичко, което ме интересуваше. Благодарих и си тръгнах в добро настроение. Та в тоя нов Ксантийски квартал аз си бях у дома, сред гръкоезични руснаци и българоезични мюсюлмани, които съжителстваха с оскъдно количество гърци. Питаме в хотела на смесица от английски и гръцки за места и цени на нощувките, докато не се чува пак познатата реч: “А вы говорите по руски?” Оказва се, че готвачката и чистачката на хотела са от Грузия. Мъжът на едната пък, който е поддръжка в хотела, е от Армения. Там работи и синът им, 20-25 годишен, на рецепцията вечер. Непосредствено над хотела с гръцко име Агриани (нали гърците смятат “помаците” за преки потомци на древното гръцко племе агриани, като свързват названието с название ахряне – една твърде оспорима теза), има отбивка от главния път, водеща до група най-южни българоезични селца, разположени непосредствено над Ксанти: Широка поляна, Братанково, Люлка. Завиквам по родопски и скоро пред мен се появява здрав, висок планинец с торба на гърба и здрава дряновица в ръцете. Запознаваме се. Разбирам, че е от близкото село Широко (побългарена местна форма на гръцкото Сирокон, както е преименувано село Широка поляна). По-късно разбирам от местни събеседници, че в ксантийските архивохранилища още има документи с изписани български имена на селища и местности. А иначе има и родопчани, съхранили всички ония добродетели на нашите предци: гостоприемство, дружелюбие и т.н. За Ксанти може да се пише много, но нас ни чака път, нагоре, вдън гори южнородопски. По високите била започват да се виждат накацали къщички, навярно на наши хора. Скоро стигнахме до с. Мустафчево с гръцко има Мики. На един завой виждаме чешма и спираме. Водата не е много хубава, но я има. Наоколо са разхвърляни боклуци: изсипани трици с чували, остатъци от опаковки на храни, шишета, кутии от консерви. Мила родна картинка.

И това показва, че вече сме си “у дома”. Изкачваме се на баира и започва стръмничко спускане към долината на Менковската река. Отгоре се разкрива широка панорама навътре, в българска територия. Тук има повече административни сгради и хотелчета, отколкото къщи на село. В селото има много минерални извори: за ревматизъм, за хемороиди, за краста и др. Местните се опитват да развиват курорт. Селото е на две крачки от границата. Ако скоро я отворят, златоградчани ще продължат прекъснатата традиция след поставянето на новата граница - да идват на бани в Луджата. Това е и бъдещето на разположеното навътре в планината хубаво курортно място. Една от първите ни работи е да идем да се изкъпем в “българската” баня. Старата сграда, днес порутена, е строена през 40-те години на ХХ век. Сега вътре има басейн, но обстановката не е приятна, та сме в басейна отвън, обграден примитивно с ламаринена ограда. В средата, от тръба, стърчаща над басейна, се излива силна струя гореща вода. Идвалите и преди мои спътници установяват връзка със стари познайници. Включвам се и аз. Говорим си спокойно на български - местен родопски диалект. Вечерта в местната кръчма се събираме с приятели да се видим. Помещението е огромно, като нашите селски ресторанти от социалистическо време, и празно. Затова пък нажизат турска музика с маанета и хвърлящи страстни гюбеци доста позакръглени кадъни от екрана на качения високо в ъгъла телевизор. Един от моите спътници раздава дискове с родопска народна музика. Веднага пускат родопска музика - “да са разтъжат”, както споделят местните. През следващите дни и на други места раздавахме дискове и навсякъде ги приемаха с благодарност. Тези пък, които бяха получили преди време дискове, ни уверяваха, че редовно ги слушат. Решаваме с моите събеседници да идем до с. Сареле, на две крачки от границата.


Пътят е тесен, но с хубав асфалт. Въпреки че селото е на доста високо място, вода дал Господ. От няколкото чешми покрай дерето тече студена вода на силни струи. По-възрастната ни събеседничка, близо 80-годишна баба, с умиление си спомня как е ходила в Деридере на меже, когато е била отворена границата. Обяснява ни как едно време сарелци излизали горе на високата равнишка, наричана от тях Полената и там си правели веселби. Решаваме да се отбием до Мароня. И за разкопките на древния град, а и за прословутата битка на капитан Петко там. Но гръцките магистрали не са като българските. По тях рядко има разклонения към странични пътища. Все пак на половината път между Гюмюрджина и Дедеагач намираме начин да се отбием. Тясно пътче ни отвежда далеч на юг, към морето. Скоро стигаме в Мароня, някога цветущо градче, а сега тихо и спокойно местенце, спящо своя пролетен сън под напеклото го слънце. Разхождаме се към двете черкви. На камбанарията на едната има паметна плоча за гърци, убити от варвари (навярно турците) през 1878 г. Но за капитан Петко нищо не пише. През дерето се отива до другата черква, пред която някаква жена мете. Спирам и я заговарям на оскъден гръцки за името на черквата, за капитан Петко. Тя ме пита откъде съм и като научава, че съм българин, възкликва: “А-а-а. Цирпан, Цирпан” - Имала роднини в гр. Чирпан. Развежда ме из черквата, като ми показва иконите, но за капитан Петко и за Маронската битка нищо не е чувала. После преминаваме последователно през Софлу, Димотика, Орестиада. На запад са отбелязани множество разклонения с табели за села, някога населени с българско християнско население. Дали има следи от това население днес? Приближаваме българската граница, а на изток съзираме град Одрин с високите четири минарета на Султан Селим джамия. Основният поток коли се отделя за Одрин, а за България продължават малко.

Гледайки през бинокъла Одрин, се сещам отново за старата българска градска песен “Ако зажалиш някой ден”. Влязохме в Гърция и минахме през гр. Драма, известен с Драмската ракия, а на излизане от Гърция минаваме покрай Одрин, в турска територия, известен с Одринското вино. “Ако зажалиш някой ден... за Драмска ракия... за Одринско вино”! Песен, сякаш родена от мъката на прокудените от родните си краища македонски и тракийски българи. Колко прокудени от родните си места българи жалеха за Драма и за Одрин, а колко от техните потомци днес жалят за родния край на дедите си, живели там от векове? Е, това е история и в частност политика - неща, които стоят над нас, които са далеч от живота на обикновения човек. А днес реалностите са други. Реалности, които така или иначе приемаме. Все пак тая песен сякаш изразява копнежа на обикновения българин по тия места, населени някога с българи. А днес оцелелите там местни българи вече са други, принудени от обстоятелствата.

Ето я и българската граница, ето ги и митничарите, които ни посрещат с въпрос: “Момчета, какво карате?”. Иска ми се да им кажа, че караме много впечатления, но едва ли ще ме разберат в това време на трансграничен пренос-превоз на материални блага. Не знам и дали за тях там на юг е България. После ни посрещат тесния път, осеян с неравности, а и с дупки, пустеещите, обрасли с буренаци земи покрай пътя, селцата с конските каруци и циганите, разградените някогашни стопански дворове с пустеещи огромни сгради, купищата боклук до тях и т.н. Ноитова е България, нашата си България, далеч от лъскавите центрове на големите ни градове.

По дирите на една легенда

Последният пристан на Патриарх ЕвтимийАлександър Инджов -
вестник "Черноморски фар",БургасДо това дърво ме отведе миналата есен едно тридневно пътуване с баща ми до родното място на неговите родители. То се нарича село Манастир /на гръцки Монастерион/ и е в най-южните поли на Родопите - на петдесетина километра североизточно от Гюмюрджина /гр. Комотини/ и само на 15 км по въздушна линия от границата и нашето село Черничево. Родът на баща ми е именно от това място - Беломорска Тракия, в която до Междусъюзническата война над 70 процента от населението било българско.
Пътуването ни през октомври обаче не бе толкова носталгичното завръщане (всъщност, аз за първи път отивах там) , а по-скоро за да проследим според силите си някакви следи от интересна местна легенда.
А именно, че там е бил заточен Патриарх Евтимий.



По някакво странно съвпадение лобните места и гробовете на значима част от най-великите българи и до днес остават загадка. Достатъчно е да споменем Васил Левски и Христо Ботев, отец Пасий и плеяда велики и победоносни български владетели. Сред тях е и величавата фигура на Патриарх Евтимий - ученият, църковникът, народният закрилник, стожерът на българските дух и народност.
Въпреки нашумялата неотдавна (отново след сто години ) теза, че гробът на патриарха е в Бачковския манастир, за местонахождението на последния му пристан има още поне пет версии, подхранвани от
пълната неизвестност около
последните десет години от живота му.



Споменават се и Атон, и околностите на гръцкия град Сер, и Търново, и Пирдоп, и Кърджали. А една от най-аргументираните хипотези - на краеведа Илко Димитров, бежанец от Беломорска Тракия, отвежда право към беломорското село Манастир...
Сгушено в полите на Южните Родопи, то се намира само на петнадесетина километра по права линия от границата и крумовградското село Черничево. Кулите на стотина внушителни вятърни електрогенератори са накацали току над селото и околните хребети, благодарение на тях пък почти до самото село вече води прекрасен /не само според родните стандарти/ асфалтов път. Последните два километра са по утъпкана червеникава горска пръст, но прекрасният пейзаж при влизането в селото изличава неудобствата.
Разположените на южния склон на рида къщички днес са само двадесетина, а накога са били над четиристотин. До Междусъюзническата война в него са живеели над 2 000 българи. През 1913 г., само няколко месеца след освобождението й, Западна Тракия е изоставена от българската войска. Местното турско население решава да създаде свое държавно образувание - ражда се Гюмюрджинската република.
Първата работа на новата държава е да обезбългари района - за да няма България териториални претенции и с надеждата, че Западна Тракия ще се присъедини към Турция. Предвождан от турски офицери башибозук - съставен предимно от черкези, лази и кавказци - се заемат да унищожат българските поселища. В историята остава безпримерната съпротива на селата Манастир и Сачанли, които заедно се отбраняват от общия враг. Въпреки героизма им, българите са победени, преобладаващата част от хората са избити, друга част успява да избяга в България. Както много други, така и Манастир е изцяло опожарено и разграбено.
А трагичните събития документално
са описани от проф. Любомир Милетич
в "Разорението на тракийските българи", посетил още следващата година Гюмюрджинско...
Днес за драмата, разиграла се в селото, не напомня почти нищо, освен руините на няколко къщи. А единственият свидетел, оцелял до наши дни, е в центъра на Манастир, току до чешмата е дървото на Патриарх Евтимий, както го обозначава народната легенда. Според нея патриархът собстевноръчно засажда фиданката пред църквата в горната махала на селото.
Днес дървото от рода на платаните е
величав гигант с обиколка на дънера
в основата около 9.50-10 метра.
Прекрасната корона се извисява на повече от двадесет метра височина, а клоните му са с дебелината на дървесни стволове. Според науката чинарите живеят до 2 000 години, а диаметърът на стеблата им може да достигне 18 метра. Платан с подобни размери, растящ и до днес в центъра на град Гоце Делчев се датира от специалистите на възраст петстотин и повече години.
Със записаното от краеведа Илко Димитров и от учителствалият в Манастир Димитър Мишев съвпада и фактът, че дървото е в непосредствена близост с църквата. Основите и част от стените на храма съществуват и днес в беломорското село. Нещо повече, в тях органически е вградена къщата, в която живее семейството на Хабиб Баба Емин и на неговия брат Хюсеин, кметски наместник.
"Да, тук е била църквата", казва Хабиб
и посочва запазената източна стена. И тя, както и всички постройки от онова време, е изградена само от камък, подобно на крепост. За съжаление, обаче, нищо като църковна утвар или икони не са намирани около храма, твърди Хабиб. Казва ни го на чист български език, поразително съвпадащ / и фонетично, и лексикално/ с говора на старите тракийци. Такъв говор, какъвто може и днес да се чуе от по-вързастните в десетките български градове и села, приютили преди десетилетия бежанците от Беломорието.
Помаците се заселват в Манастир през 60-те години на миналия век. По традиция отглеждат тютюн, картофи и малко дребни животни. Гледат и риган - още преди векове тук са произвеждали риганово масло. В дворовете им се виждат зеленчукови лехи, Хабиб има и пчелин с десетина кошера. Нивичките им са разпръснати из планината, но в крак с новото време стигат до тях не яхнали магарета, а "обуздали" високопроходими пикапи "Нисан" и "Тойота". Младите пък предпочитат кросови мотоциклети на "Кавазаки" и "Хонда" за придвижване по горските пътища. По говор те са българи, по гражданство са гърци, а по релегия - мюсюлмани. На самия Хабиб единият дядо е от Родопите, а другият е преселник от Анадола, където, впрочем, Османската империя е разселвала доста помахеданчени българи.
Въпреки че не е учил много, Хабиб има познания за историята на селото. Потвърждава топонимите, свързани според легендата с пребиваването на Патриарх Евтимий тук. "Има местност Търновица, знам и за Иванкьов гроб", казва той. Според Илко Димитров Търновица е била известна като Търновските лозя, разположена край селото на един хълм или "бурун" както му казват помаците.
До днес съществува и Владикув гроб.
Според преданието именно там е бил погребан Патриарх Евтимий. На голям празник и на Задушница манастирчанки се подканяли "Върте да запалим свещ на владиката", отбелязва Илко Димитров.
Най-вероятно тленните останки на великия българин трябав да се търсят в пределите на голямото християнско гробище в близост до Манастир.
Разположено на един от околните хълмове, то дори на пръв поглед е обширно - заема може би четири-пет декара. Въпреки че също не е подминато от разрушителната мощ на историческите хали, все пак са позапазени очертанията на гробовете. Няма, за съжаление, останали надписи, поне на повърхността плочите са без епиграфски следи.
Един от малкото камъни със следи от обработка е
с придадена форма на копиен връх.
Или на перо на граматик, ако нагласата на наблюдателя е към духовното...
Иначе хипотезата, че Патриарх Евтимий е бил заточен именно тук се поддържа не само от Илко Димитров и учителят Мишев. Защитава я и Димитър Керечиев, чиито спомени са публикувани от видния революционер и поборник Христо Караманджуков.
В началото на миналия век Кирил, архиерейският наместник в Ксанти по това време пише, че е напълно възможно Евтимий да е бил заточен имено в село Монастерион /Манастир/. Подобни податки могат да се открият и при
Йоасаф Бдински, който в "Словото за Филотея" твърди,
че патриархът е заточен в Македония, а по това време под това име са се разбирали земите до устието на Марица.
"Божият човек бе изпратен на заточение в Македония." отбелязва и Григорий Цамблак в своето "Похвално слово за Евтимий", сътворено в началото на 15 век в Киев. Там Цамблак изрично пише, че патриархът, пристигайки в "чуждата страна" се проявил така, че местните жители станали проповедници и негови "благохвалители".
А изборът на Манастир без съмнение е бил обусловен от факта,
че селото е било метох именно на Бачковския манастир.
И именно затова селото се е ползвало с независимост пред османските власти, включително е било подминато от голямата вълна за помохамеданчване на Родопите. Близките връзки с Бачковския манастир се подкрепят и от факта, че в Манастир е имало две големи църкви и четири параклиса в околните местности Селището, Пътчината, Камбанище и Черквище.
Доказателства историците могат да потърсят и в многозначителния факт, че значимата част от бежанците от беломорското Манастир се заселват не другаде, а в ямболското село Голям Манастир. Точно там, на доминиращите над цялата равнина Манастирски възвишения пък се намират непроучени обстойно и до днес масивни древни руини, свързвани с митичната Парория и манастира на Григорий Синаит, чийто ученик и сподвижник е Евтимий Търновски....

Зад синора