"Елинико"

Автор:Домосед


Кратка сводка за великденското гръцко моренце, историческите камъни, хазяите, андартите и българската следа.
Направихме едно траверсче с кола от Атина до Солун през Пелопонес, Епир и Македония. Всъщност единственото къпане в море се произведе на чакълестия плаж на новия град на Монемвасия с изглед към "гръцкия Гибралтар" - самотна скала, свързана с континета с тесен провлак. На която се намира добре запазен и добре поддържан средновековен град с византийско, венецианско и отоманско наследство, в който се влиза през врата, колкото за гараж на лека кола, която можеш да си заключиш с най-обикновен ключ. Съхранена е само "долната", търговската част на града. Там се строят и нови къщи, но както из цяла Гърция, се спазват много строги правила новите къщи да не развалят общия изглед от пощенските картички. Всичко което е било построено зад крепостоните страни горе на скалата, отдавна е отнесено от времето. Освен подозрително добре запазената църква Св.Богородица Одигитрия (Пътеводителка). Или Св.София, според други писмени източници.
На брега похапнахне великденското агне с карантийките за предястие и баклава за десерт. По една тента на самия плаж с обли камъчета. Чевермето беше с (доста!) пари, но пък ни черпиха с червени яйца в село Леонидио, където изкарахме Великденската нощ в единствената вехта туристическа спалня, не променяла фирмата си, дюшеците и кранчетата в банята, най-малко от времето на Черните полковници. Точно срещу църквата. На първи балкон за нощната служба! Свещи носеха всички, но не забелязахме обаче никой друг освен нас да се чука с червените яйца. Може би го няма в тяхната традиция, а и пиратките без друго биха заглушили всякакво чукане. В Леонидио се хвалят (с огромна табела на мегдана), че говорят цаконски. Цаконският произлизал от древния спартански вместо от древния атински, което ще рече, че бил толкова различен от книжовния гръцки, колкото, да речем, полският - от българския. Ужким едната от великденските служби била изцяло на цаконски. Не бих коментирал без нужните езикови познания. "Христос Анести" си звучеше по същия начин (опитахме да понаучим някой и друг грък на църковнославянската версия с "Воскресе", но половинчат успех постигнахме чак на другия ден на бензостаницята в село Алепохори). А книжовен гръцки май е доста размито понятие, съществуващо в най-малко две официални версии, едната по-динамично развиваща се, ако не броим старогръцкия, който също се има за културна норма. Гърците сами са си създали проблеми от най-ненужно естество. Освен другото и те като нас нямат общоприет стандарт за транслитерация на латиница. Нито на китаица. Макар и да правеше опити, собственикът на спалнята в Леонидио нямаше вид да владее други езици освен гръцки и цаконски, но това не попречи да се проведе пълноценен диалог. На уточнението, че не сме руснаци, а българи, реагира с едно красноречиво "It's OK", подкрепено с изражение на дълбоко съчувствие: "Не се притеснявайте. Случва се".
От античните камъни по трасето обърнахме внимание само на Стария Коринт и на зевсовото светилище Додони край Янина. В Коринт сред развалините са изправили три колони да ловят окото на Туриста. Любопитно, че точно тук не са намерили колони с коринтски стил на капителите, ами ... с дорийски. Надморската височина, гледката, кладенците, жълтурчетата, джамийските руини и трите вложени крепостни порти от византийско, франкско и османско време на Акрокоринт са по-голямата атракция. В Додони всички легенди се въртят около дъба, под който седял оракулът. За голяма изненада не забелязахме съвременните гърци да са нарочили запред туристите съвременен дъб, че седи там от Зевсово време. Съвсем би им било в стила. Тоя ден (Светли вторник) направо бяха загърбили всичкия туризъм, окачвайки катанеца на целия археологически ансамбъл. Сгоден случай да снимаш внушителния античен театър без жива туристическа душа по трибуните, с цената на просто прескачане на оградата. А после, ако с колата се заблудиш в търсене на панорамния път към Янина попадаш в планирано и регулирано по всички правила на Евклидовата геометрия гето за албански бежанци. С изпокрадени улични табели. Но пък пътеводният дух на Зевс (или на Хермес?) си витаеше наоколо и от втори опит пътят беше намерен.
Между Коринт и Леонидио се отбихме в Нафплио и Микена. В Нафплио се разбира какво е минавало за модна столична средиземноморска (егейска) архитектура в средата на XIX век, когато един от първите им крале германци си го е избрал за столица. Така го беше прехвалила книгата, че си представях нещо тежко поне като Ница. На място разбираш, че прилича на Ница, колкото Русе на Виена, но това не го прави по-малко уютно място. Напротив! Много симпатично градче с крепост, ярко оцветни сгради с цитруси по балконите и цял ред гълчави кръчмички и кафенета с гледка към морето и изникналата от него венецианска кула насред пристанището. Единствениият кусур беше, че октоподите бяха жилави, а сардините от консерва даже не си бяха играли да ги претоплят. Жалба за Португалия, където ги сервират винаги прясно печени.
В Микена пък отдадохме дължимото на още по-стари камъни от Коринтските и Додонските - руините, лъвската порта и гробницата от Цар Агамемново време, което се пада някъде около хилядолетие преди античния разцвет на Атина и Спарта. Агамемнон Микенски май беше онзи цар, дето повел войска и кухи дървени коне с пълнеж от херои да защитава честта на приятеля си цар Менелай Спартански, пристанала в някаква крепост на Малоазиския бряг. И толкова добре се справил със задачата, че останките от крепостта потънали в земята чак до XIX век, когато ги разкопали немски археолози. Което пък им донесло (на арехеолозите) световна слава. Изобщо в Гърция за всяко село, всяка река и всеки камък едва ли не, можеш да се сетиш някоя асоциация с истински или поизмислени събития или личности, я от историята, я от митологията. Или от някоя филмирана в Холивуд книжка с комикси за сурови брадати мъже с мечове и сандали. Отделно, че по тия земи са минавали и оставяли каменна или духовна диря най-разлчини други типажи, за които също има какво да се сетиш - християнски апостоли, отомански дерибеи, венециански търговци-колонизатори, британски тръговци-колонизатори и какви ли не още. Колкото по на север в Гърция отиваш, толкова повече се намесват и преплитат асоциациите с героите и събитията на българо/славяно/македонската история и митология. От борбите за делбата на османското наследство. И става още по-интересно.
Но нашата първа задача беше да проследим корените на "лошите" от българска гледна точка във въпросните борби. Намерихме ги на водещия се за непокорен от турците полуостров Мани в най-южната част на Пелопонес. Традиционната селска къща тук е висока укрепена каменна кула. Защото, освен че е трябвало да не бъдат допуснати да пристъпят труците, е било важно да не бъде допуснат да пристъпи и съседът, който има кръвно задължение да те убие, понеже твоят пра-чичо бил убил неговия пра-стрико преди няколко поколения. При такова положение на нещата е разбираемо защо турците не са имали шанс и желание да се месят. В някакъв момент около смутните времена в края на XIX и началото на XX век на мъжете явно им се видяло скучно да се крият и излезли от кулите. Турците вече съвсвем ги е нямало, а най-вероятно и споменът кой кого е убил за последно са се били позамъглили. Полуостровът, отзовавайки се с хъс на общонационалния почин, се ориентирал към износ в Македония и Тракия на човешки ресурси с умения в четоводенето и въдворяването на ред с огън и меч. Ред с елинска етническа доминанта. Като в делото манийци са се съревновавали с критяните, които не падали по-долу по тези умения.
В Ареополи, по-голямото село на полуострова, се настанихме на квартира именно в една от тези къщи-кули. Казваше се "Цимова", от което произлезе хипотеза, че сигурно цялото село се е казвало Чимово, защото на теория славянски топоними били покривали 30% от Пелопонес поне до Петричкия инцидент от 1925. Холът беше подреден като миниатюрен военен музей с оръжия и снимки на туркоубийци, българоубийци и германоубийци от последните 7-8 войни на Балканите. Споменът за германците като кръвен враг бе очевидно най-пресен в душата на стария баща на хазяйката и се видхяме силно затруднени да го убедим, че не сме точно такива. Май не успяхме, а и нямаше особен смисъл да упорстваме, защото и без друго нашата националност е номер две в същия списък. Това, че хазяйката го смъмри и му хлопна вратата на стаята да мълчи не беше достатъчно успокоително. Нито че сред витринките с парабели, револвери, гранати, бинокли и прочие пехотински и хайдушки пособия, беше подредила една с плюшени мечета. Покрай многовековната вендета кръвосмешението надали е било рядка практика на Мани и тази жена имаше вид да е негов първокачествен продукт. Хилеше се неестествено през цялото време и на всичките ни въпроси отговаряше тройно-утвърдително с "Не!Не!Не!" (Да!Да!Да!, гр.) и красноречиво изражение: "Вие само вземете стаята; не се безпокойте за ключ; аз ще заключа отвън". Почувствахме се като Борат в еврейски дом, но инвестирахме вяра в издържливостта на резето от вътрешната страна и наехме стаята. И от балкончето се натъкнахме на госта от другата стаичка, грък, който цял следобед си почистваше на мушамата под асмата съвсем истински съвременен пистолет. Същевременно навън се носеха протяжните тропари за възкръсналия Христос от високоговорителите на църквата, а местната младеж със сурови, не излъчващи следи на духовно просвещение физиономии (виж Н.Хайтов - Диви разкази), се опитваше да ги надвика с гърмежи от пиратки, усилващи се неколкократно, колчем по улицата минат гости на селото, търсещи мастика и/или мезенца и/или баклава. Намерихме си от всичко!
На сутринта се измъкнахме по чорапи сравнително рано (и тихо!), обиколихме полуострова, поснимахме кулите, пихме кафе, но банички намерихме чак в град Каламата. Бидейки празник, всичко в града беше затоврено освен няколко мухлясали кафенета с още по-мухлясало изглеждащи клиенти. Освен това с баничките, което си беше ново, чисто и спретнато. Много хубави банички, включително спаначните, въпреки че не всички ги одобряват! Оттук загърбихме морето, за да прекосим Пелопонес през балканите му. Коренно различен пейзаж от голите чукари на Мани - тясно криволичещо пътче, свежа зеленина, тук-там някоя антична колона с коринтски капител, някоя любопитна лисица, някой бълващ дим ТЕЦ, някоя река споменавана в митологията, цъфнали овошки, тих пролетен дъждец. Спирахме в каменно-калдъръмените накачулили се по стръмни баири села Стеминца и Димицана. Стемница също има чест да е била гръцка столица от времената на тяхното национално освобождение. И както е каменно-калдъръмена, така и си пихме елиникото (кафе по гръцки, тоест по турски) в едно арт-ню-ейдж кафене. Младата съдържателка най-вероятно беше атинянка, защото не успя да отговори компетентно на нито един от въпросите за местни забележителности на поседналия на съседната маса добре говорещ гръцки испанец, обикалящ страната на велосипед.
Малко след Димицана тихият пролетен дъжд премина в порой с библейски измерения около прохода Витиня. След което изведнъж небето се прочисти и към Калаврита се откри нова гледка със зеленина, овошки и снежни върхове на хоризонта. ТЕЦ в тази котловина не забелязахме, но паметникът на изколените от германските нацисти 13000 калавритчани е горе-долу с подобни размери. Възникна спор дали не е малко депресивно да се замръкне точно на място с такава трагична история. Аз самият съм обръгнал лъм подобни призраци, особено след като в Африка веднъж нощувах в пещера, в която племето зулу било изколило неколкостотин говедокрадци от племето басуту. В крайна сметка живата главна улица с дюкянчета с местни деликатеси и сувенири, прилични на цена хотелчета и кръчмички ни спечелиха всичките. Номерът е просто да отбягваш да поглеждаш в двора на музея, където две бронзови деца влачат убитата си брознова майка.
Теснолинейката би била вариант за по-нататъшно придвижване, ако не бяхме с кола. Бяхме, а и ни чакаще "транзитен преход" към Северна Гърция. Минахме по моста край Патра и първата ни спирка беше за по гирос чак в Епирския град Арта. Колкото да видим странната византийска църква с кубичен силует и да се снимаме пред паметника на цар Пир. Оня с Пировата победа. Ето - пак закачка с историята. На цар Пир паметникът е особен дотолкова, че е с нормални за паметник размери. Типичните гръцки паметници на местни или национални герои са въздребни статуйки (по-малки и от човешки ръст) в неестествени телесни пропорции. Фидий би се обърнал в гроба, ако ги видеше какво е останало от идеалите му. Хм. Като се замислиш, проблемът май не е само идеалът за скулптура, а и в идеала за хармония на телесните пропорции на съвемнните гърци и гъркини. Гърците и гъркините от Арта бяха съвокпуно насядали по кафенетата на главната улица, отнесени в следвеликденско безгрижие, така че имахме достатъчно статистически материал за наблюдения.
След Янина навлязохме в планините Пинд. И спряхме за ношувка в куцовлашкото Банско - Мецово. Не само не са му погърчили името, ами не са се опитали да прикирят славянската му етимология - на най-видно място на площада се мъдрят две бронзови баби Меци. Обяснението за тази нетипична за Гърция толерантност е, че жителите не са българи а куцовласи (аромъни). Малцинство, което стратегически никога не е било смятано за опасно и не е преследвано насеризно. А според модерната европейска политическа коректност даже е окуражавно да съхранява културата и езика си. Преди време европейският деятел Б.Мусолини бил малко прекалил с окуражаването и назначил Мецово за столица на дружелюбно-роднинска с Италия държавица. Който колаборационистки етап в развитието се счита достоен за пренебрегване от учебниците по история и туристическите брошури. И макар и да са оставили мечките, властите са прикрили (разбирай - разрушили) местния замък. Интересното е, че са пропуснали да прикрият българските икони от резбования олтар на черкавта. Цензурата е проявила престъпна по гръцките стандарти немарливост. И Богородица, и Параскева, и Христос, и Кръстителя са си надписани на кирилица, а някои държат черковнославански писания. Изглеждаха ранновъзрожденски. А олтара го заподозрахме за дебърски майсторлък, но не намерихме никакви данни (даже в гугъл) по въпроса. И келнерка в механата беше българка. Разкри ни се чак по средата на поръчката, колкото да ни обясни, че има само шишчета, но имаме избор между агнешко и свинско. Добре, че не и обсъдихме телесните пропорции преди това. Бяха си съвсем гръцки. Стоеше си мирно до масата и ни слушаше как си говорим на български, а се опитваме да поръчаме на гръко-английски. Днес Мецово е сравнително голям скиорски курорт с обърнати на хотели старовремски къщи. Старовремски, ама влашки. Което с извинение към комшиите означава - без никакъв особен чар. Няма чардаци, няма резби, няма орнаменти, няма покриви от каменни тикли. И снегът за ски го няма и не стана ясно къде е бил. Ще предположиш, че април е месец, през който все още би имало видими следи от преспи.
Сняг няма никакъв, но там където е имало, асфалтовите пътища, по които, не ще и дума, няма нито една дупка, са маркирани с колове. Даже и страничните междуселски. По такъв един път свихме на сутринта, за да потърсим по-автентични куцовлашки села, далеч от курортистите. Стари каменни къщи с каменни покриви, каменни мостове, каменни църкви с особен архитекурен облик. От един момент картата даваше пътя като неасфалтов и спряхме да попитаме за всеки случай дали ще минем с ниския опел. Отговорът съдържаше фразите "сега-сега" и "петроси" и окуражащо изражение на лицето, което ние си преведохме "Полека-лека по камъните ще минеш". Да, ама не бяха само камъни. На един завой в гората опряхме о метър висока стена от камъни, кал и коренища. Предполагаемо от прясно събудило се свлачище. Някакви фадроми и багери си действаха нещо наоколо и искрено се изненадаха какви сме пък ние с такава кола в сърцето на планината. Но вместо да ни се изсмеят и изгледат как подвиваме опашка обратно, едната фадрома ни даде знак да почакаме и само за нас изравни пътя. Евхаристуме! Награда за търпението беше Селото със Стария Гърбат Мост. Мостчето се оказа като за детска площадка, губещо се между по-съвременните събратя и от двете си страни. Към следващото село Кати обаче и ждрелото, и старите гърбати мостовете си бяха с нормални, достойни за уважение размери. Отказах да се пробвам с градска кола, макар и под наем, по черен път пресичащ стръмен каньон, край който се сгъстяват застрашително релефните изолинии (виж сводка за манастира Татев в Армения), с което да спестя заобикалянето на планинските дялове Тимфи и Смолика. Следваше прекосяване на една идилична котловина към Коница и дългоочакването навлизане в Македония през един превал, от който се очакваше да се открие гледка към цялата провинция, че и оттак държавната граница с едноименната рпублика. Не се откри поради причини от релефен и вегетативен характер. Гора!
Първата македонска спирка в рамките на исторически българските етнически граници беше село Нестрам (гр.: Несторио). Не открихме обаче нищо, което да издава българщина. Нито да изадава някакъв чар. То и хора почти не открихме. Освен две момичета, които държаха кафенето отворено, но пусто в прашния и твърде горещ за април следобед. Даже и куче не видяхме. Пихме кафе и отпрашихме към Загоричани (гр.: Василиада), което се помнело като котило на видни български революционери, четници, клирици и социалисти (примерно Димитър Благоев). От всичките знаменитости един единсвтен е поел по гръцки път на личностно развитие - епископ Василий - и естествено селото носи неговото име. Това село оправда доверието. Още първият човек, когото попитахме нещо за Олища (гр.: Мелисотопос) и Черешница (гр.: Поликерасо) ни отговори с въпрос "А вие от ка'е сте?". Разговорихме се. Човекът се опитваше даже да спазва книжовните български норми, избягвайки от отклоненията на собственото си локално наречие. Стана дума, че роднините му се били изселили в Стара Загора, но че още много като него имало в селото, че даже и малоазийските гръцки маджири вече разбирали от "нашенския" говор (гр.: "допика" = "местен говор", без да се уточнява излишно български ли е, славянски ли, македонски ли). "Маджири" от "мухаджир" (тур.) - преселници от масовите етнически прочиствания след войните от първата половина на XX век. "Едни турци заминаха, други дойдоха!" Горките малоазийски преселници - и тяхната не е лесна. И след седмото поколение все чужди натрапници ще си останат в очите на местните. Отбихме се и в село Нови Габреш (гр: Неос Икисмос). Стария са го изгорили бабаитите (гр: андарти) от Мани и Крит, но и до ден днешен седят запустели кирпичени къщи на отсрещния баир. Докато ни вареше благото кафе, съдържателят на хипермаркета (разбирай: едностайна бакалничка с кафене; в Гърция представката "супер" май се превежда "хипер"), ни велише оплаквателно, как и ние сме се били продали на Европата, а пък Европа - на Америка. Дертът му се оказа не толкова геополитически, колкото микроикономически. Европа оказвала с хигиенните си и животнозащитни правила силен натиск за маргинализиране на кожарската индустрия в Костурско. И хората оставали без работа. А Костур е разбогатял по възрожденско време имено от кожарския бизнес. Бели конаци на по няколко ката с еркери и чардаци делят мегдан с неизброими малки и големи средновековни и късносредновековни църкви по седловината към живописно разпложен в средата на езерото полуостров. Чудно градче. Миналата година го пропуснахме на връщане от Албания, но така стана по-добре, защото му отделихме цяла вечер. Да видим залеза, да опитаме печената ципура и пастрофа (значи имало поне една риба, на която гърците да са заели от нас името, а не обратното!), и да се наслушаме на кавъри на Deep Purple, дънещи от младежкия купон в градската градина.
Кога ли ще стигнем до Корча, че да затворим кръгчето. С тази наета кола не можехме да минаваме граници. Но до Преспанските езера стигнахме. Трансграничен резерват на водни птици и тук-там някоя скална църква, много добре изглждащ именно през април със снежното било на Галичица за фон.
Отвъд някъде се пада Охрид. В село Нивици предлагат разходки с лодки и беседа на допика, но ние предпочетохме да видим останките от базиликата на цар Самуил на о-в Св. Ахил и песоглавия светец в една от средновековните църквици на село Герман. За българския цар се споменава, но не и за гроба му, предполагаемо открит в същата базилика. По-нататък спирахме и в Лерин, и в славилото се дълги години за най-българопатриотично село край Островското езеро Пътеле (гр. Агиос Пантелеймон), и в Стари Чеган (гр. Агиос Атанасиос), известно от класическия боен марш от войните "Ломци на Чеган". И там правят ски-курорт, и там сняг не се забелязва ...
На свечеряване пристигнаме в Солун, крайната цел. За Солун не ми се пише тук. Голям град, лъскав, уреден, със спокойни и излъчващи самоувереност жители. Включително със сенегалски произход. Седнахме да изпием последното си гръцко узо за тази пролет. Гърците са всъщност едни много симпатични и добродушни хора. Само дето в училище им пълнят главите глупости. Не че по другите страни не е същото, де. Особено на Балканите.
Д.’07

Арестуваха Българин в Егейска Македония

Този път обвиненият е от гръцка Македония, град Воден(Едеса).
Днес е бил арестуван Никола Стоянов – гръцки гражданин от български произход, съобщи „Свободна Македония”

Според изданието, сънародникът ни е натопен от гръцките власти. В дома му са били „открити” два скелета, череп, оръжия, сред които автоматично и снайпер, както и български артифакти и пробългарска литература. Днешният арест е резултат от години работа на гръцките служби, за да „заковат” с нещо Стоянов, който определено им е неудобен.

По паспорт името на Стоянов е Николас Стоидис. Неведнъж се е опитвал да го смени, но така и не му било позволено. Баща му се казвал Михаил Стоянов и по рождение бил от Воден, майка му е Пенка Стоянова – от Варна,на 16-годишна възраст се преместила да живее във Воден, сега Едеса.

Семейството на Стоянов е жертва на гръцките власти, които вече почти век се опитват да претопят хората с българско самосъзнание, останали след Балканската война, когато Югозападна Македония, заедно със Солун, станала част от Гърция.

Никола Стоянов или Николас Стоидис е завършил „Минно инженерство” в атинския Политехнически университет. Работил е като инженер в енергийна компания, но бил уволнен, след като работодателите му разбрали, че се опитва да смени фамилията си, и че е българин. „Същото се случва и на много други хора”, споделя Никола и дава примери в интервю за „Нощен Труд” от 2004г. В същото интервю пред българските журналисти, Стоянов споделя за това, че тайните служби „работят по него” още от 1992г., когато се опитва да възстанови фамилното си име. Гръцкия „Възродителен процес” наложил през 1925, имената на всички българомакедонци да бъдат променени на гръцки.

Стоянов започва истински да боде в очите на гърците, когато основава собствена политическа организация – „Български човешки права в Македония”. Според организацията „македонска нация не съществува нито на територията на Гърция, нито на територията на т.н. Република Македония, а местното население е с български произход. Човешките права на българите в Гърция и в Република Македония се потъпкват систематично от властите в тези две държави и се нуждаят от защита“.

Целите на БЧПМ включват: признаване на геноцида, извършен над българомакедонците от гръцките власти в периодите 1912-1919, 1944-1950г., признаване на българското малцинство на територията на Гърция и други, пряко вредящи на Гърция каузи, които можете да прочетете в Уикипедия.

Освен организацията, Стоянов е един от създателите и на интернет сайта bulgarmak.org
В него са изразени изключително вредни за Гърция и държавата Македония идеи. Ясно се обявява, че Македония била и е част от България, показват се исторически карти на Балканския полуостров, на една от картинките присъства посланието „Makedonia is not Greek”(Македония не е гръцка). За съжаление, по-голямата част от сайта е написана на гръцки език, и не можем да разберем почти нищо от десетките статии.

Самият Стоянов не е успял да научи български добре, понеже на родителите му им било строго забранявано да го говорят. Няма и българско гражданство, но е идвал на два пъти до Варна, където има далечна братовчедка.

През годините Никола е опитвал да се свърже с консулството и правителството на България и да помоли за помощ, но оттам му отвърнали – „Сега искаме да сме в Европейския съюз и няма да получим финансова подкрепа. Имаме нужда от
гръцка помощ.“

Новината, че е арестуван била отразена тази сутрин по гръцките вестници, до момента обаче, нито една българска медия не го е съобщила.

http://bulgarmak.org/:

ТРАКИЙСКИЯТ СВЯТ НА ЕВРОПА

(Размисли след няколко пътешествия из Беломорието)

Никола Инджов


Тракия е отечествена земя на българи, гърци и турци, но само българите са прогонени от своите поселища, чифлици, ливади, гори, камиларски пътища, манастири, училища, пазари, съборни и панаирджийски местности и т.н. Това не означава нищо друго, освен че Тракия е обезбългарена! Кога с жестоки насилия (от турските власти - геноцидът над българските села по десния бряг на Марица през есента на 1913 година; от гръцките власти - интернирането на цели български региони по Егейските острови през 1921 година), кога по повелята на международни договори (Берлинския, Букурещкия, Ньойския). Обезбългаряването на Тракия през двадесети век е историческа истина, но дали не съществува и някаква друга реалност, също в историческо измерение? Дали тракийските бежанци, пренесли език, бит, традиция, митология и фолклор в държавната българска територия, не са оставили по родните си места нетленни следи от същите елементи на човешкото общество? Какви по националност хора обитават днес тракийския свят на Европа?

Но какво всъщност е тракийският свят на Европа?

Най-общо казано, тракийският свят на Европа представлява определено етнокултурно пространство, описано още от Херодот като заселено с древните траки. Географските му координати са между Солун и Цариград в посоката Запад - Изток, а в посоката Север - Юг мислимите граници са Родопите и Егейско (Бяло) море. И ако в древността една част от него (Беломорска Тракия) е била известна под общото име на областта - Македония, това не означава, че не е била населена с тракийци, че въображаемите равнища на живота според тракийската митология не са имали и три класически измерения - небесно, земно, подземно. При беломорците мъртвите и живите, животът на повърхността и животът на земята са в неразривна връзка, планините са контактната зона с небесата. Родопчанинът Орфей слиза в подземните бездни, а в масовата психология на тракийците съществува понятието "ангелски човеци". Така и досега останалите без потомствени гробища бежанци от Беломорието наричат прииждащите от отвъдното близки и роднини, т.е. привидения, призраци, сенки на отминали хора. Не съм суеверен в първичния смисъл на думата, нито съм мистик по душа, но съм убеден, че трудно обясним, но романтично привлекателен допир с "ангелските човеци" има - защото какво друго са споменът за тях, моралното предопределение, родовият белег? Арменският антрополог Андраник Джагарян, който възстанови образа на десетки загинали в геноцида през 1915 година по намерени черепи в един арменски манастир в Цариград, ми обясняваше, че лявата страна на човешкото лице идва от майчиния лик, а дясната - от бащиния. Значи от поколение на поколение в образа на съвременника са се наслагвали образите на предшествениците. Искам да кажа, че в този смисъл днешните тракийци са носители на антропологичните характеристики на древните обитатели на тракийския свят на Европа. Невъзможно ли е тогава да се съзрат в живия живот преките наследници на византийските и римските сановници по нашите земи, след като тленните им останки са тук? Странно ли е да се различат по физиономични белези непосредствените потомци на знатни хора от знаменитите гробници край Казанлък, Свещари, Александрово, след като се предполага, че немалки групи днешни българи произлизат от народностното им обкръжение?

Тракийският свят на Европа е в недрата на трите съвременни държави, върху които се разполага. Това има изключително перспективно значение, защото именно с тракийския свят на Европа в недрата си Турция е европейска страна, Гърция - балканска, а България - средиземноморска... Значи интеграцията на Тракия е постигната в една практически необозрима перспектива от дълбокото минало към днешния ден и бъдещето. Остава да се извлекат ползите от всичко това, да се реализират предимствата на предопределения интегриран всекидневен живот на тракийците - българи, турци и гърци с приобщени към тях евреи и арменци.

Не е пресилено да се твърди, че тракийският свят на Европа вече съществува така, както Византия и Рим съществуват по своя предишен имперски ареал - като полъх на античност и древност в психологията на съвременника. Тракийският свят на Европа в Беломорието, а и в Одринско, няма очертанията на една-единствена държава, нито образа на една-единствена народност, но атавистично проличава и днес в отликите и склонностите на личността. Познавам по-добре Беломорието и имам предвид именно Беломорието, когато пиша тези редове.



Това е нашата къща в с. Манастир, Гюмюрджинско. Изоставена е от моите родители през 1924 година, когато по силата на Ньойския договор са заставени да напуснат родното си село и да се заселят с още около петдесет семейства в Созопол

Тракийският свят на Европа не бива да се идентифицира единствено по приписките в църковните книги, по хрониките и пътеписите на средновековни пътешественици, по фермани и ирадета на другото имперско владичество - султанското. Не историческата наука, а по-скоро краезнанието и етнографията очертават тракийския свят на Европа в душевността и геополитическите територии. Например записаните от Мара Михайлова беломорски народни песни подсказват по-достоверно от историческата наука докъде се е простирал българският тракийски свят на Европа - до регионите, където са се сътворявали и тези песни. Между певиците, пели песни на изследователката, е и моята майка. Така че освен многозначителното понятие "майчин език" е възможно да казваме и "майчино отечество" по подобие на "татковина".

Историческата наука все още допуска конюнктурни влияния в изследванията за разпространението на българската народност в Беломорието. Поради това съществените познания, които имаме за тази наша исконна земя, дължим на непретенциозни, но безспорни със суровата житейска правда мемоарни и краеведски трудове.

И за да не бъда голословен в нелицеприятните констатации за научната конюнктура, ще посоча примера с населението на Родопите. Историците още не смеят да кажат тракийци ли са тези хора, еднакви по кръв, но разделени от религията, кланящи се на два бога, но говорещи един и същи език, построили главните си едновремешни селища (Устово, Райково, Смолян, Девин, Златоград и др.) с обзор към икономическите простори на Беломорието?

Родопите са голямата свещена планина на тракийския свят на Европа. Нося доказателствата за това в кръвта си, защото селото, от което произхожда моят род (Манастир, Гюмюрджинско) се намира на южния родопски склон при Гюмюрджински снежник - благословеният източник на сладка вода за Беломорието.


В личната съдба на човека тракийският свят на Европа понякога има своеобразни измерения. Например десетки хиляди бежанци и техните наследници от Беломорието притежават незначителни спрямо големите загуби документи за имоти и имущества. Това са протоколите на смесената българо-гръцка комисия по спогодбата Моллов-Кафандарис, в които изселените в България тракийци декларират какво в суматохата на преселението са изоставили в Беломорието. В протокола на моя род по бащина линия се упоменават осем декара земя, десетина овце, чифт волове и една крава. Плюс един панталон (!), една тенекия маслини, две газени лампи, бъчва вино, три дамаджани риганово масло... Очевидно, не всичко е декларирано или не всичко е записано в протоколите, поради което потомците на бежанците доста вяло търсят наследството си. Според споменатия документ притежавам формално онези осем декара земя, но нито в съответствие с български, нито в съответствие с гръцки закон мога да се възползвам от "нашите" ниви. Такъв е масовият случай и тракийците вече разбраха, че стопанска изгода от подобна реституция почти няма, ето защо доловимата носталгия по Тракия е преди всичко израз на духовни и нравствени въжделения. Прогонените от Тракия българи чувстват интуитивно, че ако България е земя на техните гробища, а Тракия - на техните люлки, тракийският свят на Европа обзема тяхното самосъзнание. Насилственото им откъсване от неговите географски, етнически и икономически дадености - това са големите загуби. Конкретно, със загубата на Беломорска Тракия България от 1913 до 1941 година не е средиземноморска страна, от 1944 до ден-днешен - също. Вече почти един век медитеранският облик на отечеството ни ту изчезва, ту се появява, но не се губи в психологията дори на най-младите поколения, които нямат жива представа за всеобхватността на тракийския свят на Европа...


И все пак по Беломорието навсякъде в говора на местните люде просветва по някоя българска дума, а развърже ли се конушмата - и многословна българска реч. Аз дочух нашия език в селото на моя род от устата на хора с ислямско вероизповедание, с гръцко гражданство и с българско потекло. Това потекло може да бъде прието за помашко - и заключенията да свършат дотук. Но преди онова "време разделно" носителите на речта са били чисти българи. Езикът български бе останал като нетленна следа у хората, обитаващи селото и околните паланки и махали на беломорските тракийски българи. И въпреки че топонимията между поречията на Струма (Стримон) и Марица (Мерич, Еврос) е съзнателно и методично променяна, дори и местните хора споменаваха населените пунктове с едновремешните им имена, не всички от които са от рупчоския говор. Също признак на съхранения език, който за едни е език майчин, за други - език битов, за трети - език родов, за четвърти - език еснафски. Да припомня, че еснафският език е бил златния инструмент на дюлгерите и медникарите по Беломорието, тъй като той представлява професионално наречие, което майсторите занаятчии използват за разговор помежду си при преговорите с поръчителите на строежи и купувачите на бакърени съдове. Майчиният език поставя известни проблеми пред езиковеди и антрополози. Откъде е дошъл при съвременните помаци, след като не се изучава в училище и не се употребява в администрацията? И след като има българогласни беломорци днес, нима няма българокръвни?

По начало тракийският свят на Европа е триезичен, по родните си места беломорските тракийци, дори и безписмените измежду тях, са били триезични. Днес това обстоятелство трябва да се осмисли с оглед на забележителната идея за интеграцията на Тракия в рамките на Европейския съюз. Когато паднат границите, когато започне да се осъществява многостранното сътрудничество между трите днешни държавни тракийски региона - българският, гръцкият и турският, кой ще бъде доминиращият език? Едва ли някой от петте езика на дипломатическото общуване - английският, френският, руският, испанският и немският. Не може ли той да бъде езикът, който се е налагал като първенствуващ някога, и който отново има цивилизационни предимства да се наложи във всекидневното единодействие на беломорските тракийци?


Беломорските тракийци - те са българи, гърци, турци, арменци, евреи, араби. Обединителният език, езикът мост е бил и продължава да бъде българският, твърдя това! Пътуващите из Беломорието и днес дочуват този език в Димотика и Кавала, на остров Тасос и в Драма, в таверни и магазини, по пристанищата и маслиновите плантации. Българският тон на тракийския свят на Европа се усеща в мелодиите на кавалите и гъдулките, в ритъма на хорото, в туптежа на тъпана, а дори и в плисъка на трите беломорски реки, и трите извиращи от България - Струма, Места и Марица.

Колко безсмислено труден бе и с какви враждебни препятствия бе осеян през двадесети век пътят на тракийските българи към селата им в Беломорието! В периода на "студената война" Гърция не даваше входни визи на родените в Беломорска Тракия - и баща ми, и майка ми си отидоха с отворени очи. Така и хиляди хора, лишени от правото да посещават родните си места. А когато византийското разбиране за визите бе отхвърлено от самите гръцки власти, се оказа, че в Беломорието просто няма съвременни пътища. През 1982 година едва не се разплаках в градчето Неа Санда, където свърши асфалтът от Гюмюрджина и към Манастир се проточи само един двадесеткилометров улей през горите. Нямаше начин да стигна... Стигнах за първи път едва през 2003 година по новоизградено асфалтирано шосе, построено със средства от европейски фондове за развитие. Прокарано и заради екологично и евтино производство на електроенергия. По хребета на високи стълбове се въртят огромните - като на вятърни мелници - пропелери, които буквално са задвижили живота.

Пътят до родното място...



Легендарният чинар до черквата и дома на Хабиб, който е на около шестстотин години и е посаден от самия Патриарх Евтимий Търновски. Според една моя хипотеза, той е бил заточен именно в с. Манастир, където преминават последните десет години от живота му

През двадесетте години чичо ми Илко Димитров като един от основателите и ръководителите на българо-турския Комитет за свободата на Тракия е минавал с диверсионна чета към Дедеагач и Гюмюрджина. Познатият в Свиленградско и Хасковско деятел на тракийското движение Иван Беломорски пресичаше граничните заграждения, за да отиде на имен ден на свой братовчед "оттатък". Брат ми Стою, дървосекач в авренските гори, познава всички пътеки към нашето село през границата. От няколко години насам на Гергьовден хиляди потомци на бежанци се стичат към Доганхисар и Дервент, а по други големи празници - към българската черква в Одрин. Очаквам през лятото проф. Иван Канев от Мичиганския университет в САЩ, за да отидем двамата заедно към Беломорието - и той е от нашето село, пък сме и от един род...

Отварят се пътищата и се отхлупват главите и на най-ретроградните властници. Хората с друг поглед оглеждат Тракийския свят на Европа и усещат с горчивина колко несправедливи са били великите сили, когато са разсичали Тракия с изкуствени граници. Например Ньойският договор въпреки някои популистки искания за отмяната му, този договор като почти всички международни съглашения остава такъв, какъвто е. Не може да бъде отменен, но могат да бъде коригирани неговите последствия. По-важното е, че е дошло време за нови международни договори в тракийския свят на Европа. Като рамковото споразумение за създаване на Еврорегион Тракия, който обхваща българската Районна асоциация на общините "Тракия", гръцката Асоциация на общините "Полис" и турската Териториална общност "Тракия Кент". Вече съществува реална форма на пряко взаимодействие - Координационният съвет за българо-гръцко-турско трансгранично сътрудничество с участието на областните управители на Смолян, Ксанти, Еврос и Одрин. Но безспорно най-крупният икономически проект, който очаква реализация в тракийския сват на Европа, е петролопроводът Бургас - Дедеагач (Александропулис). Възможно е също така в наше време да се прокара замисления още от предшествениците коридор за излаз на България на Бяло море.

Тракийският свят на Европа променя облика на континента и навярно ще направи живота на тракийците по-добър и по-спорен.

Европейци или изроди ?

Това са останките от българската църква в с.Горно Броди преименувано в Ано Вронду, в миналото известно като "Малката София". Гледайки снимката в мен се породиха гневни чуства и сега ще ви кажа защо. Българското гробище е заличено и на негово място е направено футболно игрище.Европейци ли са гърците или изроди ? Изроди и нищо друго,това са нашите южни съседи,които заличават всичко българско в "северна Гърция".
Много българи от глупост или незнание ,биват запленени от "хубавата" Гърция и от "добрите" и гостоприемни гърци .Нека тези заблудени българи веднъж за винаги си отворят очите и осъзнаят ,че гърка е мазно,подло и коварно същество,което мрази България и всичко българско . Нека заблудените се замислят поне малко ,следващият път когато играят сиртаки в някоя солунска таверна,че точно в този момент деца на гръцки колонисти играят футбол върху български гробове,върху гробовете на нашите предци.Вместо да играете сиртаки и да пълните гушата на гнусния грък,отидете и вижте българите останали в северна Гърция,поговорете си тях,станете приятели,чуйте техните истории и като нищо можете да откриете някой братовчед .След като се запознаете с тези измъчени българи,ви гарантирам ,че повече никога няма да играете сиртаки.